Огледален образ

29.

Понеделник, 3:10 часа следобед, Вашингтон

Боб Хърбърт обичаше да бъде зает. Но не чак толкова, че да се чувства, като че ли кара, без да спира инвалидния си стол по пътя от оперативния център до родния си град. Не, не чак до онази Филаделфия, намираща се в местността Нешоба, недалеч от границата с Алабама. Филаделфия не беше се променила много от времето, когато бе дете. Той обичаше да се завръща и да си припомня по-щастливите години. Не че бяха по-невинни. Защото помнеше много добре хаоса, който тогава причиняваха всички — от комунистите до Елвис Пресли. Но това бяха проблеми, които за него оставаха настрани, щом се заровеше сред книгите, ходеше в гората или на риболов при езерото.

Сега пейджърът му казваше, че Стивън Винс от Националната разузнавателна служба има нещо, което той трябва да види, и затова, след като прекъсна краткия доклад на Ан Фарис, Боб се вмъкна с инвалидния стол в кабинета си, затвори вратата и се обади в НРС.

— Я ми кажи да не си получил снимки с голотии от онзи басейн в Генуа — каза той в слушалката.

— Не, но съм сигурен, че ще ги видим скоро — отвърна Винс. — Имам обаче самолета, който следим по топлинното излъчване по молба на АБН9. Той прелетя от Колумбия до Мексико, после кацна в Хонолулу, в Япония и Владивосток.

— Наркокартелите работят с Русия. Това не е нещо ново.

— Така е. Но когато кацна във Владивосток, ние имахме отгоре сателит, така че можехме да го наблюдаваме. За пръв път виждам такъв самолет да бъде разтоварван от войници на спецназ.

Хърбърт се надигна на стола си.

— Колко бяха?

— По-малко от дузина и всички в бели камуфлажни облекла. И което е по-важно, сандъците веднага бяха натоварени в камиони на тихоокеанския флот. Може би сме наблюдавали многостранна нарковръзка.

Хърбърт си спомни за срещата между Шович, генерал Косигин и министър Догин.

— Знаеш ли, това може да е нещо повече от обикновена връзка на военни с гангстерите. Камионите още там ли са?

— Да — отговори Винс. — Товарят сандъците по дузини. Единият камион е вече почти пълен.

— Сандъците с еднакво тегло ли изглеждат?

— Абсолютно. Продълговати са, но като че ли и в двата си края тежат еднакво.

— Прослушай операцията с аудиосателитната връзка. Ако има нещо особено, ми звънни.

— Добре.

— И освен това, Стив, обади се да ми кажеш накъде са се отправили камионите — завърши Хърбърт и звънна на Майк Роджърс.

Роджърс го нямаше в кабинета, но щом видя на пейджъра си, че Хърбърт го търси, се появи.

Когато Хърбърт му разказа онова, което знаеше, Роджърс се замисли.

— Значи руснаците открито си работят с наркобароните. Е, все трябва да си осигурят отнякъде твърда валута. Само че се чудя…

— Извинявай — прекъсна го Хърбърт, когато телефонът му звънна. Той натисна бутона на спикера:

— Да?

— Боб, обажда се Даръл. ФБР са загубили човека си в Токио.

— Какво се е случило?

— Застреляли са го от екипажа на гълфстрийма — мрачно отвърна Маккаски. — Японците също са загубили своя човек в престрелката.

— Даръл, обажда се Майк — намеси се Роджърс. — Има ли някой ранен от хората в самолета?

— Не знаем. Хората от наземния екипаж не говорят много. Страхуват се.

— Или са подкупени — обади се Хърбърт. — Съжалявам, Дар. Той имаше ли семейство?

— Само баща. Ще се поинтересувам дали има нужда от помощ.

— Добре.

— Предполагам, че това прави още по-явна връзката между самолета и руските наркотрафиканти — каза Маккаски. — Даже и колумбийците не са толкова ненормални, че да стрелят на чуждо международно летище.

— Така е — съгласи се Хърбърт. — Застреляли са момчетата, които са се опитали да проверят сандъците. Загазили са здравата и на мен много би ми се искало да пусна „Защитник“ да ги пораздруса.

Хърбърт затвори и помълча секунда, докато дойде на себе си. Тези неща винаги действаха зле на служителя от разузнаването. Още повече, когато човекът беше имал семейство. Той погледна към Роджърс:

— За какво се чудеше преди малко, генерале?

Роджърс изглеждаше по-мрачен отпреди:

— Дали това има някаква връзка с онова, което е открил Мат? Нашето дете чудо преди малко говори с мен и Пол. Той е влязъл чрез компютъра си в сметката на Кремъл в банката в Рияд, където има около десет милиарда долара. Открил е, че оттам привеждат заплати на няколко доста скъпоплатени служители в новото телевизионно студио в Ермитажа. Също и в Министерството на вътрешните работи. Това са хора, за които нямаме никаква информация отпреди. Неизвестни.

— Което означава, че някой е вписал фалшиви имена в сметката — каза Хърбърт. — За да може да плаща на хора, които работят нещо секретно в Санкт Петербург.

— Точно така. Както и да купува високи технологии от Япония, Германия и САЩ. Компоненти, които се изпращат после на Министерството на вътрешните работи. Започва да ми мирише. Струва ми се, че Догин извършва някаква сложна разузнавателна операция. Може би и Орлов е там, за да помага за някаква орбитална машинария, която също се използва.

Хърбърт се удари по челото:

— Тогава, ако приемем, че Догин е шефът, и при това поддържа близки отношения с руската мафия, има твърде голяма вероятност той да планира някакъв преврат. На него не му трябват оръжия, защото генерал Косигин го подкрепя.

— Така е — съгласи се Роджърс. — Същото казах преди малко на Пол. На Догин му трябват пари, за да си купи политици, журналисти и поддръжка в чужбина. И тези пари е възможно да идват от Шович в замяна на бъдеща услуга.

— Би могло. Или пък Догин има намерение да събере пари чрез продажба на наркотици, осигурени му от Шович. Няма да е първият държавник в света, който прави такова нещо. Само че е най-силният. Та той би могъл да получи товара в чували на дипломатическата поща, пренасяни от верни нему служители.

— Така е. Случва се дипломати да изнасят наркотици и да внасят валута.

— Значи тези сандъци във Владивосток може и да са част от тази работа. Или наркотици, или пари, или и двете.

— Знаеш ли какво е най-гадното в цялата работа? — попита Роджърс. — Даже Жанин да е разбрал нещо за нея, той не би могъл да направи нищо. Защото тогава може да му се случи едно-друго. Първо, ако победи Догин, последващата чистка ще трябва да бъде толкова широкообхватна, че ще изплаши чуждите инвеститори, които му трябват, за да възстанови страната си. В резултат Русия ще изпадне в още по-тежко състояние от сега. Второ — продължаваше Роджърс, — ако Жанин принуди противниците си да атакуват, преди да бъдат готови, това може да доведе до дълго и кърваво противоборство, като при това само господ знае в чии ръце ще попадне ядреното оръжие. Оказва се, че ние трябва да се тревожим за същото, за което в Панама под управлението на Нориега или в Иран под управлението на шаха. За стабилността на държавата, а не за спазването на законността.

— Добре казано — съгласи се Хърбърт. — Как мислиш, че ще реагира президентът?

— Точно както снощи — отговори Роджърс. — Никак. Той не може да информира Жанин поради опасения, че могат да бъдат подслушани. Нито пък да му предложи военна помощ. Тази възможност бе обсъждана и отхвърлена. И в двата случая съществува опасност от прибързани действия. Нали не искаш да принудим Догин и неговите приятелчета да се прикрият? Това би представлявало невероятна опасност.

— Ами как би обяснил президентът на онези от НАТО своето бездействие? — попита Хърбърт. — Вярно, че те са страхливци, но така ще могат да се скатаят.

— Той също може да се дръпне. Или доколкото познавам Лорънс, той ще обяви неоизолационизъм и ще им каже, че НАТО трябва да решава за Европа. Това ще бъде в съответствие с настроенията на американския народ. Особено след тази експлозия в тунела.

Докато Хърбърт седеше замислен и барабанеше с пръсти по кожените облегалки за ръце на инвалидния си стол, телефонът иззвъня. Той погледна екранчето да види номера на този, който го търси. Беше от НРС. Боб натисна бутона на спикера, за да може да чува и Роджърс.

— Боб — обади се Стивън Винс, — още не сме получили сателитния аудиозапис, но наблюдавахме първия камион, когато тръгна от летището. Той се насочи направо към гарата на Владивосток.

— Какво е времето там? — попита Хърбърт.

— Ужасно. Предполагам, че затова отиват към гарата. Вали страхотен сняг. В цялата област е бурно и се очаква да бъде все така през следващите четиридесет и осем часа.

— Значи Догин или Косигин са решили да пренесат товара с железницата — каза Хърбърт. — Виждаш ли нещо на гарата?

— Не. Влакът е вътре в терминала. Но ние имаме разписанието и ще наблюдаваме всеки влак, който излезе.

— Благодаря. Дръж ме в течение.

Когато Винс затвори, шефът по разузнаването разпореди товарът да бъде поставен под непрекъснато сателитно наблюдение — с идентификация, проследяване и като евентуален обект на нападение.

— Товарът е от особена важност — довърши тихо той.

— Какво беше това? — попита Роджърс.

— Казах, че очевидно товарът е много важен. Иначе те щяха да изчакат да премине бурята.

— Съгласен съм. Но освен че е много важен, той там е и на удобно място.

Мина известно време, преди Хърбърт да осъзнае думите на Роджърс. Той се намръщи:

— Не, Майк, не е на удобно място. Той се насочва навътре в Русия. На хиляди километри от която и да било удобна за нас граница. Това не ти е някакъв сравнително къс скок, след който да се върнеш обратно във Финландия.

— Прав си. Но също така предлага и много лесен начин да бъде поразен Догин. Щом няма мангизи, няма да има и приятели.

— Господи, Майк, бъди разумен. Пол предпочита дипломацията пред боя. Той никога няма да се съгласи…

— Чакай малко — каза Роджърс.

Хърбърт остана мълчалив, докато Роджърс се обаждаше на сътрудника на Худ.

— Бъгс? Пол още ли е в ОСТ10?

— Така мисля — отговори Бенет.

— Попитай го дали може да дойде в кабинета на Боб Хърбърт. Имаме нещо да поговорим с него.

— Добре.

Когато Бенет затвори, Роджърс се обърна към Хърбърт:

— Ей сега ще разберем дали е съгласен.

— Даже и да го убедиш, комисията в Конгреса няма да го направи, ако ще и хиляда години да ги убеждаваме.

— Те вече са одобрили едно влизане на „Защитник“ в Русия. Даръл и Марта ще ги накарат да одобрят още едно.

— Ами ако не успеят?

— Ти какво би направил, Боб?

Хърбърт постоя мълчаливо:

— Господи, Майк, нали знаеш какво бих направил.

— Би ги изпратил там, защото така трябва и защото те са точно хората, които могат да свършат работата, и ти добре знаеш това. Ние и двамата с теб се поклонихме пред ковчега на Бас Мур след мисията в Северна Корея… Аз отговарях за това. Бил съм и в други мисии, в които са загивали наши войници. Но това не бива да ни демобилизира. Точно за това създадохме „Защитник“.

На вратата на Хърбърт се звънна и той пусна Худ да влезе. Изморените очи на директора се спряха върху Хърбърт:

— Не ми се виждаш весел, Боб. Какво има?

Роджърс му каза. Худ се настани в края на бюрото на Хърбърт и слушаше, без да прекъсва генерала, който го информира за положението в Русия и за идеята си относно „Защитник“.

Когато той свърши, Худ заговори:

— Как, мислиш, ще реагират на това нашите терористи? Няма ли това да провали сделката ни с тях?

— Не. Те изрично ни казаха да не се намесваме в Източна Европа, не ставаше дума за Централна Русия. Във всеки случай ние ще влезем и излезем, преди те да разберат.

— Вероятно. Тогава да се насочим към по-важния въпрос. Ти знаеш как гледам аз на прилагането на сила вместо преговори.

— Точно както и аз — каза Роджърс. — По-добре да стреляш с думи, отколкото с оръжие. Но ние няма да можем да накараме с думи този влак да се върне във Владивосток.

— Вероятно — съгласи се Худ. — Което повдига и много други въпроси. Нека приемем, че получим разрешение да изпратим „Защитник“ в акция и открием какво има във влака. Да речем, че е хероин. И тогава какво? Ще го вземем ли, ще го унищожим ли, или ще се обадим на Жанин да изпрати руски войски да се бият срещу своите?

— Когато лисицата ти попадне на мерника, не сваляш пушката и не викаш кучетата да я хванат. Такава грешка бе допусната с нацистите в Полша, с Кастро в Куба и с комунистите във Виетнам. Знаем до какво доведе това.

Худ поклати глава:

— Ти говориш за нападение над Русия.

— Да, така е — настоя Роджърс. — А те не ни ли атакуваха току-що?

— Това беше различно.

— Кажи го на семействата на загиналите. — Роджърс се приближи до Худ. — Пол, ние не сме поредната бавноподвижна държавна агенция. Оперативният център бе създаден да върши работа. Такава, каквато ЦРУ, Държавният департамент и военните не могат да свършат. Само ние имаме възможност да го направим. Чарли Скуайърс създаде „Защитник“ с пълното съзнание, че хората му ще си играят с огъня не по-различно от която и да било друга елитна военна част, като се започне от специалните части на оманската кралска гвардия и се стигне до гражданската гвардия на Екваториална Гвинея. Онова, към което трябва да се стремим и в което сме длъжни да вярваме, е, че ако всички си вършим работата и действаме с разум, можем да се справим с нещата без много шум.

Худ погледна Хърбърт:

— Ти как мислиш?

Хърбърт затвори очи и се почеса по бузата:

— Колкото повече остарявам, толкова по-неприятна ми става мисълта, че заради политически пристрастия могат да загиват хора. Но екипът Догин — Шович — Косигин е един истински кошмар и харесва ли ми или не, оперативният център трябва да се справи с него.

— Ами Санкт Петербург? — попита Худ. — Нали решихме, че нарушаването на връзката между мозъка и тялото ще бъде достатъчна.

— Този дракон е по-голям, отколкото си мислехме — каза Роджърс. — Като махнем главата, тялото може да живее още достатъчно дълго, за да причини доста сериозни неприятности. Тези наркотици или пари, или каквото и да се намира във влака, може да направят точно това.

Хърбърт се приближи до Худ. Той го потупа с ръка по коляното:

— И ти не ми изглеждаш много весел, шефе. Както каза за мен, когато влезе.

— Сега вече знам защо. — Худ погледна Роджърс. — Знам, че няма да рискуваш хората си, освен ако не си сигурен. Щом Даръл успее да уреди това с комисията на Конгреса, направи необходимото.

Роджърс се обърна към Хърбърт:

— Иди в ОСТ. Накарай ги да съставят план за оставяне на възможно най-малък контингент на „Защитник“ в Хелзинки, а после да измислят най-чистия и бърз начин останалата част от групата да достигне влака. Съгласувайте с Чарли всяка стъпка по пътя и се убедете, че той ги счита за разумна.

— О, ти го знаеш Чарли. — Хърбърт се насочи с инвалидния стол към вратата. — Щом става дума да рискува задника си, той е съгласен.

— Знам — каза Роджърс. — Той е най-добрият от нас.

— Майк — намеси се Худ. — Ще разговарям с президента по този въпрос. Казвам ти, за да знаеш. Все още не съм убеден сто процента. Но съм на твоя страна.

— Благодаря — каза Роджърс. — Точно това съм искал и съм очаквал от теб.

Двамата последваха Хърбърт.

Докато отиваше сам към командния център на ОСТ, ръководителят на разузнаването установи, че се чуди защо ли никоя човешка дейност не може да бъде извършена без борба. Било то завоюване на някоя държава, промяна на нечие мнение или просто проследяване на любовник.

Казваха, че изпитанията правели победата толкова сладка, но Хърбърт никога не можеше да повярва в това. На него все пак му се искаше от време на време победите да се отдаваха по-лесно…