Огледален образ

23.

Понеделник, 1:45 часа следобед, Вашингтон

Пол Худ и Майк Роджърс седяха зад бюрото на Худ и изучаваха психологическите профили, които Лиз Гордън току-що им беше изпратила.

Дори и да съществуваше някакво напрежение между тях по отношение на случилото се в „бункера“, то бе оставено настрана. Роджърс имаше силен и независим характер, но също така и не беше малко момче. Той знаеше как да се подчинява на заповеди дори и ако те не му харесват. От своя страна Худ рядко противоречеше на заместника си и почти никога по военни въпроси. А когато все пак го правеше, то беше с подкрепата на по-голямата част на ръководния персонал.

Искането на Пеги Джеймс беше трудна работа, но основната му мисъл бе проста. Обществото на разузнавачите беше малко. Твърде тясно за скандали. Рискът от изпращането на външен агент със „Защитник“ бе приемлив в сравнение с този от противопоставянето на МИ-6 и директора му Хубърт.

Худ внимаваше да не бъде твърде отстъпчив спрямо Роджърс след дребното им несъгласие. Генералът би се обидил от това. Но от друга страна, Худ си наложи да бъде по-отворен към идеите, предлагани от Роджърс, и по-специално към въодушевлението му от психологическите профили на Лиз Гордън. Директорът на оперативния център вярваше на психоанализата не повече, отколкото на астрологията или френологията. Той считаше детските мечти „за мама“ дотолкова полезни за разбирането на характера на възрастния, доколкото гравитационните измествания на Сатурн или ударите в главата биха могли да предскажат някому бъдещето.

Но Майк Роджърс им вярваше и ако не друго, поне беше полезно да прегледат отново личните истории на потенциалните си противници.

Кратката биография на новия руски президент беше върху екрана на монитора, откъдето можеше да се получи достъп и до снимки, вестникарски статии и видеоматериали. Худ набързо прегледа подробностите за раждането на Жанин в Махачкала на брега на Каспийско море, обучението му в Москва и издигането му от Политбюро като аташе в съветското посолство в Лондон, а после като заместник на посланика във Вашингтон. Худ се зачете по-внимателно, когато достигна до профила, изработен от Лиз:

— Той се приема като потенциален модерен Петър Велики — зачете Худ изводите на Лиз, — който покровителства отворената търговия със Запада и културното влияние от САЩ, за да подсигури желанието на народа си да купува онова, което ние му продаваме.

Роджърс се намеси:

— Това има смисъл. Ако те искат да гледат американски филми, ще трябва да си купуват видеомагнетофони. А такива се произвеждат в Русия. Ако те искат повече якета от модела „Чикаго Булс“ или тениски „Джанет Джексън“, ние ще започнем да откриваме предприятия в Русия, за да задоволим търсенето.

— Но тук Лиз казва: „Не мисля, че той притежава естетическото чувство на Петър Велики“.

— Така е — съгласи се Роджърс. — Царят е бил истински заинтересован от западната култура. А Жанин се интересува от възраждането на икономиката и оставането си на власт. Въпросът, който дискутирахме и с президента снощи, е доколко можем да бъдем сигурни в привързаността му към подобен курс като противоположен на милитаризма.

— Той въобще няма военна подготовка. — Худ се върна на биографията.

— Така е — потвърди Роджърс. — Но исторически погледнато, точно такъв тип лидери доста бързичко се решават да използват силови методи, за да постигнат своето. Всеки, който е бил на бойното поле, знае действителната цена, която се плаща там. И като правило такива хора са по-въздържани в употребата на сила.

Худ продължи да чете:

— „Като имам предвид думите за военна заплаха, които генерал Роджърс е чул на съвещанието в Белия дом снощи — пишеше Лиз, — аз не вярвам Жанин да е решил да започне бойни действия някъде, за да утвърждава себе си или пък да угоди на военните. Той се гордее със своята риторика и идеи, а не със сила или използване на оръжие. В тези първи дни от управлението на новото си правителство неговото най-силно желание ще бъде да се хареса на Запада.“

Худ се облегна, затвори очи и почеса носа си.

— Искаш ли малко кафе? — попита Роджърс, докато продължаваше да преглежда доклада.

— Не, благодаря. Наливах се по целия път на връщане.

— А защо не се опита да поспиш?

Худ се засмя:

— Защото успях да си купя последния свободен билет и попаднах между най-големите хъркачи в света. И двамата си бяха събули обувките и заспаха веднага, щом излетяхме. Не мога да понасям глупавите филми, които прожектират в самолетите, и затова просто си седях и се заех да напиша едно писмо с тридесет страници извинения на семейството си.

— Шарън разсърди ли ти се? — попита Роджърс.

— Доста. — Худ се изпъна на стола си. — По дяволите, я дай да се върнем на руснаците. Мисля, че по-важно е тях да ги разберем.

Роджърс го потупа леко по гърба, докато и двамата гледаха екрана.

— Лиз казва, че Жанин не е импулсивен човек — заговори Худ. — „Той винаги се придържа към плановете си и се ръководи от онова, което смята, че е морално и правилно, независимо дали то съвпада или не с преобладаващото мнение. Виж извадки Ж-17А и Ж-27С от «Правда».“

Худ извика на екрана съответните извадки и прочете как през 1986 година Жанин е подкрепил плана на заместник-министъра на вътрешните работи Абалов да се разбият мафиотските структури, които тормозели чуждите бизнесмени в Грузия, как е продължил изпълнението му дори и след като Абалов е бил убит и как си е спечелил омразата на хардлайнерите, като е отказал да подкрепи през 1987 година закона, с който са искали да бъде забранено използването на двойници на Ленин в така наречените вечери на хумора и сатирата.

— „Комплексен характер — продължи да чете Худ заключителните коментари на Лиз, — който показва по-скоро склонност към поемане на рискове, отколкото към нерешителност.“

— Част от ума ми се чуди дали тази склонност към поемане на риск включва и военни авантюри — обади се Роджърс.

— И аз си помислих същото — отбеляза Худ. — Той не се е поколебал да препоръча използването на милицията против бандитите в Грузия.

— Така е. Въпреки че не е едно и също.

— Защо?

— Да използваш сила, за да поддържаш спокойствието, е съвсем различно нещо от налагането на нечия воля — каза Роджърс. — Между двете неща съществува една граница, която има голямо психологическо значение за Жанин.

— Е, това съответства в голяма степен на решението, което сте взели снощи в Овалния кабинет. Проблемът не е Жанин. Нека видим тогава кой би могъл да бъде.

Худ отиде към следващата част от доклада на Лиз. Тя я бе озаглавила шеговито „Волни стрелци“. Той започна да преглежда имената.

— „Генерал Виктор Малик — зачете той. — Командващ артилерията в армията.“

— Той е бил един от офицерите, планирали атаката на телевизионния център „Останкино“ през 1993 година — прекъсна го Роджърс. — Противопоставил се е на Елцин и въпреки това е останал на мястото си. Все още има могъщи приятели във и извън правителството.

— „Но не е от онези, които действат самостоятелно“ — продължи да чете Худ. — Ето го и нашият приятел Михаил Косигин, когото тя описва доста цветисто като „истински костелив орех“. Той е бил началник-щаб на артилерията и открито е защитил двама офицери, които са били мъмрени и порицани от Горбачов за издаване на заповед за самоубийствена мисия в Афганистан.

— „Горбачов го е наказал с последно предупреждение за даване на военен съд — прочете Роджърс. — Понижил го е, след което той отишъл в Афганистан и лично е поел командването на същата операция. Този път обаче нещата се развили по друг начин. Той повел хората си към скривалището на бунтовниците и го превзел.“

— Той определено ми изглежда на човек, когото трябва да наблюдаваме — каза Худ и продължи да преглежда текста.

На екрана се появи най-новото допълнение.

— Министърът на вътрешните работи Николай Догин. — Худ зачете на глас: — „Този човек никога не е срещал капиталист, когото да не презира. Ако погледнете снимката Ж/Д-1, ще видите, че ЦРУ го е снимало, когато тайно е посетил Пекин след идването на власт на Горбачов. По това време Догин е бил кмет на Москва и се е опитвал тайно да настрои международното комунистическо движение против новия президент.“

— Има нещо в теб, бивш кмете на Москва, което ме плаши — обади се на глас Роджърс, докато Худ извикваше на екрана снимката му.

Мрачната забележка предизвика усмивка у Худ.

Двамата се наведоха по-близо до монитора и прочетоха върху снимката надписа „Лично. Строго секретно“. Това показваше, че снимката е била предадена на Горбачов от посланика на САЩ.

Роджърс се облегна назад.

— Догин трябва да е имал дяволски силна подкрепа, за да остане на власт, след като Горби е научил това.

— Абсолютно — съгласи се Худ. — Такава подкрепа, която се създава с години и се превръща в мрежа. Подкрепа, която може да ти позволи да измъкнеш командването на правителството от ръцете на всенародно избран президент.

Интеркомът пред вратата бипна:

— Шефе, аз съм Боб Хърбърт.

Худ натисна бутона отстрани на бюрото си и вратата се отвори. Боб Хърбърт се приближи с инвалидния си стол. Той остави върху бюрото една дискета. Когато Хърбърт беше разтревожен или объркан, мисисипският му акцент се засилваше. А сега беше много силен:

— Нещо се е случило там в осем вечерта местно време. Нещо голямо.

Худ погледна дискетата на Хърбърт.

— Какво?

— Изведнъж всички руснаци са се раздвижили, по дяволите. — Той посочи дискетата. — Пусни я. Давай.

Худ записа данните и видя, че Хърбърт не преувеличава. Пилоти и самолети от Оренбург бяха насочени към украинската граница. Балтийският флот бе вдигнат по тревога явно като подкрепа. А четирите спътника „Ястреб“, обикновено използвани за наблюдение на Запада, бяха разпределени над потенциални руски обекти в Полша.

— Москва обръща особено внимание на Киев и Варшава — замислено проговори Роджърс, докато изучаваше координатите на сателитите.

— По-интересното по отношение на ястребите е, че наземната станция за връзка в Байконур се изключи точно в осем вечерта местно време.

— Само станцията ли? — изненада се Роджърс. — Без сателитните чинии?

— Без тях — потвърди Хърбърт.

— Тогава къде отиват данните? — попита Худ.

Хърбърт заговори:

— Не сме сигурни, макар че това наистина е много любопитно… Открихме увеличена електрическа активност в Санкт Петербург точно в осем вечерта местно време. И… оказва се, че това е станало, когато телевизионното студио в Ермитажа е започнало да предава, така че може и да е съвпадение…

— Но ти не би се хванал на бас — досети се Худ.

Хърбърт кимна.

— Ето това ни беше обещал Ивал Екдал — каза Роджърс, докато още разглеждаше разгръщането. — Нещо военно. И са го направили много хитро. Ако вземеш всяко от тези събития поотделно, те са твърде рутинни, с изключение на промяната в целите на сателитите „Ястреб“. От пристанището на Владивосток возят оборудване постоянно. На украинската граница два пъти годишно се провеждат маневри и сега е точно времето им. Балтийският флот доста често се мести в близост до брега и това не е нещо неочаквано.

— Тоест всеки, който няма сведения за всичко, което става в момента, не би се усъмнил, нали? — каза Худ.

— Точно — потвърди Роджърс.

— Само дето не ми е ясно дали Жанин не е запознат с всичко това. Възможно ли е операция от такъв мащаб да се скрие от него? Той би трябвало да се досеща, че нещо става.

— Ти по-добре от когото и да било знаеш, че един лидер може да бъде наистина добър, ако има добро разузнаване — продължи мисълта си Роджърс.

— Но знам също и че ако кажеш нещо на двама души във Вашингтон, то вече не е тайна — възрази Худ. — Смятам, че същото е и в Кремъл.

— Но не е — намеси се Хърбърт. — Там е достатъчно и един човек да знае, за да не бъде тайна.

— Вие обаче забравяте нещо много важно — каза Роджърс. — Шович. Човек като него може да използва заплахи и пари, за да запуши достатъчно плътно комина, откъдето се измъква информацията. Освен това, макар и да няма поглед върху всичко, Жанин може и да знае какво става. Догин или Косигин може да са се срещнали с него веднага след изборите и да са го убедили да разреши някои от маневрите и дислокацията на войските, за да може военните да се занимават с „игрите“ си, а не с политиката.

— Догин би спечелил от такъв ход — забеляза Хърбърт. — Ако в един момент нещо не се получи както трябва, той ще извади веднага автографа на Жанин върху няколко от заповедите. Всичките ще бъдат окаляни.

Худ кимна и изчисти екрана.

— Значи Догин е евентуалният архитект и Санкт Петербург е неговата стая за игри.

— Да — потвърди Хърбърт. — И защитниците ни ще си играят с него.

Худ продължи да гледа тъмния екран:

— Докладът на Интерпол трябва да дойде в три часа. Тогава вашите момчета ще трябва да разгърнат старите планове на Ермитажа, да ги сравнят с новите и да преценят как да влезем вътре.

— Така е — съгласи се Роджърс.

— Възложил съм на групата по стратегия и тактика да изработи план как да прехвърлим нашия екип през Нева — по въздух, по вода или под вода — каза Хърбърт. — Дом Лимбъс ги ръководи. Той и преди е разработвал планове за пресичане на реки. А Джорджия Мосли от снабдяването знае какво оборудване трябва да се осигури в Хелзинки.

— Значи си отхвърлил идеята защитниците да се представят като туристи.

— Да — потвърди Хърбърт. — Руснаците продължават да наблюдават туристическите групи и да снимат съмнителните личности по хотелите, автобусите, в музея и на другите места. Даже ако нашите хора не се завърнат, не бихме искали те да притежават техни снимки.

Роджърс погледна часовника си.

— Пол, аз трябва да ида в отдела по стратегия и тактика и да залегна над работата. Казах на Скуайърс, че може да получи плана за играта преди кацането. Около четири часа следобед наше време.

Худ кимна.

— Благодаря ти за всичко, Майк.

— Няма защо. — Роджърс стана и погледна картонения глобус в края на бюрото. — Все същите си остават… — каза той.

— Кои?

— Тираните. Русия може и да е била обвита в тайни за Уинстън Чърчил, но онова, което аз виждам, си е все същата стара приказка — банда от жадни за власт личности, които мислят, че знаят по-добре от електората си какво е добро за хората.

— Затова пък ни има нас — отвърна Худ. — Да им покажем, че не могат да правят такива неща безнаказано.

Роджърс погледна надолу към Худ:

— Господин директор — усмихна се той, — харесва ми начинът ти на изразяване.

Роджърс излезе заедно с Боб Хърбърт, а Худ остана озадачен с чувството, че току-що най-после се е сприятелил със своя генерал, макар че даже и животът му да зависеше от това, не би могъл да каже как или защо.