Огледален образ

64.

Вторник, 11:10 часа вечерта, Хабаровск

Скуайърс се взираше през последните облачета сълзотворен газ, които се издигаха към тавана и излитаха през отворените врата и прозорец на вагона. Очите и устата му бяха предпазени от маската и очилата, които сякаш бяха станали част от него, а ушите му се ослушваха за евентуална опасност. Той се насочи към касите, подредени в края на помещението. Използва сгъваемия си нож, за да отвори капака на един от сандъците.

Вътре имаше пари. Много пари. Печалба, събрана от страдалци, предназначена да причини още повече страдания.

„Само че — помисли, като погледна часовника на ръката си — след по-малко от половин час те ще представляват само конфети.“ Той и миниекипът му ще следват релсовия път още двадесет минути, докато се уверят, че руснаците вече няма да могат да настигнат влака. После ще го насочат към моста и ще му обърнат гръб, а там, като Содом и Гомор, двата вагона с товара си ще хвръкнат към облаците. Той усети в себе си онази вяра в правотата на делото, която са чувствали всички американци, като се започне от Томас Джеферсън и се стигне до Роза Паркс. Удовлетворението и гордостта, че е в състояние да каже „не“ на нещо неправилно, на нещо непочтено.

Скуайърс се насочи към задната врата на вагона. Когато беше готов да влезе във втория вагон, за да провери какво прави Нюмайър, главата му изведнъж се изправи рязко от звука на стрелба.

„Откъм локомотива ли е? — помисли той. — Не може да бъде!“ Грей не би стрелял сега към никого. Нали вече се движеха!

Като извика Нюмайър, Скуайърс затича към предната част на вагона, навлезе в черния облак дим, който вятърът вкарваше вътре откъм локомотива, и внимателно започна да заобикаля тендера с въглища.

Времето стигна само за кратък откос, но Никита беше сигурен, че е засегнал американеца. Бе видял как рамото му потръпна назад и върху камуфлажното облекло се появи тъмно петно от кръв.

Никита бързо се придвижи отстрани на локомотива. Изглеждаше като откъснат от останалата част на влака, скрита под облака въглищен дим и бляскащите снежинки. Преди да стигне до кабината, той наведе оръжието си надолу и се промъкна покрай инжекторната тръба към прозореца.

Погледна вътре.

Кабината беше празна. Преди да влезе, очите му я огледаха. Единият от ъглите й беше осветен в оранжево от огъня в пещта…

Когато едно тъмно чело и цевта на беретата се спуснаха откъм покрива, той вдигна поглед нагоре. Никита се наведе встрани от прозореца, но един от куршумите, с които американецът обсипа кабината на локомотива, рикошира и се заби в задната част на дясното му бедро.

Никита изстена и хвана крака си с лявата ръка, докато кръвта напояваше панталона му. Раната го болеше и кракът му беше като изтръпнал, но повече го тормозеше мисълта, задето не бе предвидил, че американецът може да се измъкне през другия прозорец и да се качи върху покрива на кабината.

Въпросът беше какво да прави сега.

Никита се извърна и преместил тежестта на тялото върху левия си крак, закуцука към управлението. Най-важното беше да спре влака и да спечели време за войниците си да го настигнат.

Очите му се движеха от единия към другия прозорец на кабината, той издигна дулото на оръжието си и стегна пръста си около спусъка. Американецът трябваше да се върне и да се опита да подкара влака отново, а единственият начин да влезе тук беше през един от двата прозореца.

В този момент чу нов приглушен и познат звук и кабината избухна в яркобяла светлина.

„Не!“ — Никита стисна очи и политна към задната стена. Гърмежът на осветителната граната бе подсилен от малкия обем на помещението и металните стени на кабината. Той притисна ушите си с длани и изруга собствената си безпомощност. Не можеше дори и да стреля, защото беше заслепен и можеше собственият му куршум да рикошира и да го убие.

„Но това не може да свърши просто така.“ Никита отново се насочи към предната част и се опита да бутне с левия си крак спирачката. Но не можеше да използва десния като опора и като падна на колене, той се опита да дръпне спирачката с лявата ръка. Крещейки от болка, той дръпна ръчката към себе си, но беше бутнат встрани от силен ритник. Никита напразно се опита да сграбчи крака, който го ритна, и ръката му се размаха безпомощно в ярко осветения въздух. Той завъртя оръжието си наляво и надясно, като се надяваше да докосне нечие тяло, да намери целта си.

— Покажи се да се бием! — изкрещя той. — Страхливец!

После светлината изчезна и експлозиите затихнаха. Единственият звук, който се чуваше, беше бученето в ушите и биенето на собственото му сърце.

Като се взираше в тъмнината, лейтенантът видя една фигура свряна в ъгъла. Кръвта бе замръзнала от студа, но той позна раната, видя, че беше направил няколко дупки в дрехата, но само един от куршумите бе попаднал извън бронираната жилетка.

Той вдигна оръжието си към челото на мъжа, точно над очилата, които покриваха голяма част от лицето му.

— Недей! — извика един глас на английски отляво на Никита.

Руският офицер се извърна и видя дулото на берета, насочено към него откъм външната страна на прозореца. Зад него имаше една висока и мощна фигура, облечена също като ранения мъж.

Проклет да е, ако позволи на някакъв незаконен нападател да му диктува какво да прави. Никита бързо извъртя оръжието си с намерение да убива, независимо дали другият мъж ще стреля, или не. Но човекът, лежащ в ъгъла, изведнъж се раздвижи, обхвана с крака тялото на Никита и дръпна назад. Младежът падна по гръб и другият го задържа така, докато мъжът влезе и го обезоръжи. Никита се боричкаше с двамата, но болката в крака не му позволяваше да се изправи. Новодошлият коленичи до Никита, бутна го по гърдите и с ботуша си ритна ръчката на спирачката напред, като по този начин отново увеличи скоростта на влака. Все още застанал върху гърдите на Никита, той измъкна нещо като колан и завърза глезена на здравия крак на Никита към дръжката под прозореца. Руснакът не можеше нито да стигне до спирачката, нито да избяга и за втори път през тази нощ се почувства унижен.

„Тия двамата са го измислили, докато са били върху покрива на кабината — помисли той с горчивина. — А аз влязох в капана им като абсолютен новак.“

— Приемете нашите извинения, лейтенант — заговори мъжът на английски, когато се изправи и вдигна очилата върху челото си.

В кабината се вмъкна трети мъж, след като извика нещо и му отговориха, че може да влиза. Той също се вмъкна през прозореца.

Новопристигналият се вгледа в раната на колегата си на светлината откъм пещта, докато другият мъж — очевидно ръководител на групата — се наведе да види раната на Никита. Когато направи това, Никита се пресегна с лявата си ръка и отново се опита да бутне лоста на спирачката. Водачът го сграбчи за китката и руснакът се опита да го ритне със свободния си крак, но болката беше твърде силна.

— За страдание не дават медали — каза мъжът на Никита.

Докато Никита лежеше задъхан, водачът измъкна празна кожена торбичка от един от джобовете на бедрото си, използва малък нож, за да отреже от нея една лента, и стегна бедрото му малко над раната. Друга лента използва, за да завърже ръцете му към една метална кука върху пода на кабината.

— След няколко минути ще напуснем влака — продължи мъжът. — Ще те вземем и ще се погрижим да получиш медицинска помощ.

Никита не разбираше изобщо какво му казва, нито пък го интересуваше. Тези мъже бяха врагове и по един или друг начин той щеше да им попречи да направят онова, което бяха намислили.

С ръце зад гърба си, той използва ноктите, за да измъкне камъка от пръстена с емблемата на полка, който носеше на пръста си. Той беше конструиран така, че когато камъкът се измъкне, под него изскачаше едносантиметрово острие. И след като никой не го гледаше в ръцете, той започна да прерязва кожената каишка.