Огледален образ

50.

Вторник, 9:32 часа вечерта, Хабаровск

Никита изпитваше тревожното чувство, че наблизо има самолет. Израснал в близост до космодрума, той винаги чуваше приближаването на хеликоптерите преди всеки друг. Можеше да разпознае машините по звука на двигателите им. Майка му твърдеше, че годините, прекарани от баща му в командните кабини на летателни апарати, са се отразили на гените му и са ги „изпълнили със самолетно гориво“. Никита не вярваше на това. Той просто обичаше летенето. Но му се струваше невъзможно да стане летец. Такъв летец, че да може да бъде сравняван с националния герой Сергей Орлов. Затова запази тази обич за себе си като една мечта, чиято магия не можеше да бъде споделена с никой друг.

Когато достигна до мястото, където релсите бяха покрити с дебела пелена от сняг, влакът забави движението си. Въпреки вятъра, виещ през платнените завеси на отворения прозорец, Никита чу характерния вой на двигателите на самолетите МИГ. Бяха два и се приближаваха от изток към транспортен самолет, който летеше над влака. Това не бяха първите самолетни двигатели, които чуваше по време на пътуването, но сега усещаше нещо различно.

Той показа глава от прозореца и насочи нагоре лявото си ухо. Макар че гъстият сняг не му позволяваше да види нищо, звуците се чуваха ясно. Той се заслуша внимателно. МИГ-овете не придружаваха Ил-76Т. Те го гонеха. И докато слушаше, чу как първо транспортният, а после и реактивните самолети се насочиха в обратна посока — на изток.

Това не беше нормално. Може би 76Т беше точно самолетът, за който го беше предупредил баща му.

Никита прибра главата си, цялата посипана със сняг.

— Свържи се с полковник Рузки по радиото — извика към ефрейтор Фьодоров, който седеше до масата и топлеше дланите си около фенера.

— Слушам. — Ефрейторът веднага се насочи към апарата.

Докато Фьодоров, приклекнал пред апарата, чакаше да бъде свързан чрез базата в Сахалин, очите на Никита огледаха цивилните граждани, които бяха качили във влака, и преценяваше мислено различни възможни обяснения на онова, което бе чул. Може някаква механична повреда да е накарала транспортния самолет да се върне, но тогава за какво му беше нужен ескорт. Дали някой не се опитваше да установи местонахождението на влака, за да им помогне? Може би баща му? Или генерал Косигин? Или може би някой друг?

— Няма го там — каза Фьодоров.

— Попитай за генерал Орлов — нетърпеливо му нареди Никита.

Фьодоров направи запитването и подаде слушалката на Никита:

— На телефона е.

Никита се изпъна:

— Господин генерал?

— Какво има, Ники?

— Над нас имаше транспортен самолет. Летеше на запад, докато не пристигнаха два реактивни самолета, след което той изви обратно.

— Това е бил 76Т — каза Орлов.

— Какви са заповедите за мен?

— Поисках от президента разрешение да изпратя войници да те посрещнат в Бира. Още не съм получил потвърждение. Докато не се чуем отново, ти направи всичко възможно да опазиш товара си.

— Като военен товар или като доказателство?

— Това за теб няма значение — натърти Орлов. — Твоите заповеди са да го пазиш.

— Това и ще направя.

След като върна слушалката на Фьодоров, младият офицер се втурна към задната част на вагона, като прескачаше пътниците. Петимата мъже и две жени седяха върху дюшеци на пода, играеха карти, четяха или плетяха на светлината на фенера. Никита отвори вратата и пресече мостчето за връзка между вагоните. Върху раменете му падна купчина сняг, събрала се над вратата.

В другия вагон мускулестият сержант Верски говореше с един от войниците си. И двамата гледаха през прозореца на север. Друг мъж бе поставен пред прозорец, който гледаше на юг. Всички се изпънаха, когато лейтенант Орлов влезе.

— Сержант. — Никита също отдаде чест. — Искам да се поставят наблюдатели върху вагоните. По двама върху всеки вагон, които да се сменят през половин час.

— Слушам — козирува Верски.

— Ако нямат време да поискат и получат други инструкции, хората ти ще трябва да застрелят всеки, който се приближи до влака — продължи Никита. После погледна цивилните граждани — четирима мъже и три жени — които бяха качили в този вагон на предишната спирка. Един от мъжете дремеше облегнат на сандъците. — И не оставяйте вагона без наблюдение отвътре нито за миг, сержант. Не желая товарът ми да бъде повреден.

— Слушам.

Никита си тръгна, като се чудеше къде ли може да е отишъл Рузки… И дали при отсъствието на полковника баща му има право да се разпорежда с товара.