Огледален образ

57.

Вторник, 10:45 часа вечерта, Хабаровск

Когато Орлов се свърза с влака, ефрейтор Фьодоров му каза, че Никита е отишъл до локомотива, за да наблюдава пътя. Ефрейторът съобщи, че ще са необходими няколко минути, докато го извика да дойде.

— Нямам тези минути на разположение — каза Орлов. — Кажи му да спре влака, където и да се намира сега, и да дойде на телефона.

— Слушам, господин генерал. — Фьодоров затича към предната част на приятно полюшващия се вагон, вдигна слушалката на вътрешния интерком и натисна копчето под него. След близо минута Никита се обади.

— Какво има?

— Генералът се обажда. Каза да спрем влака, където се намира в момента, и да дойдете да говорите с него.

— Тук е доста шумно. Повтори това, което каза.

Фьодоров завика:

— Генералът заповяда да спрем веднага влака и…

Ефрейторът не се доизказа понеже чу вик откъм локомотива, и то не през интеркома, а направо през вратата. След миг той залитна напред, а колелата на влака изскърцаха върху релсите, връзките между талигите застенаха и вагонът се блъсна силно напред към локомотива. Фьодоров изпусна слушалката и се хвърли назад, за да помогне да удържат сателитната антена, която беше доста тежка за войника, който се опитваше да я стабилизира. Приемникът беше паднал на пода, а един от коаксиалните кабели на антената бе скъсан. Добре поне че самата антена се задържа изправена. Когато влакът спря съвсем, Фьодоров успя да провери уредите си. Въпреки че конекторът се беше преобърнал, той продължаваше да е свързан с антената и самият кабел не беше повреден. Радистът свали ръкавиците си и започна веднага да поправя щетите.

Поради това, че парният котел беше отпред, прозорците на машиниста на локомотива се намираха встрани на кабината. Никита гледаше през единия от тях, когато през гъстия сняг зърна падналото върху релсите дърво. Той бе извикал на машиниста да спре, но младежът не реагира достатъчно бързо и затова Никита дръпна внезапната спирачка.

Тримата мъже в локомотива паднаха на пода, а когато влакът спря, Никита чу викове откъм вагоните и покрива. Той скочи на краката си. Дясната му ръка беше изтръпнала от удара, но той грабна фенера от куката на стената и се насочи към прозореца. Огледа снега, блеснал под широкия лъч. От покрива на първия вагон беше паднал един от хората му, но вече се надигаше от пряспата.

— Добре ли си? — извика му Никита.

— Тъй вярно. — Младият войник се заклати върху краката си. — Да застанем ли пред локомотива?

— Не! Върни се на мястото си.

— Слушам. — Младият войник изтупа покритите си със сняг ръкавици и се насочи към другарите си, които му подаваха ръце, за да се качи при тях.

Никита каза на двамата мъже в кабината да наблюдават внимателно околността през прозорците, а после се изкатери върху тендера. Вятърът беше спрял и сега снегът се сипеше на едри и гъсти парцали. Цареше тревожна тишина, както онази, която настъпва след ужасна автомобилна катастрофа, и звукът от скърцането на ботушите му върху парчетата въглища се чуваше остро и силно. Той се затича, разпръсквайки сняг и въглищен прах, после скочи върху платформата между тендера и първия вагон. Като трепереше от студ, той освети вратата, за да намери дръжката.

— Вземи шестима души и отидете отпред — нареди той на сержант Верски още щом влезе. — Върху релсите е паднало дърво и искам да освободите пътя веднага. Трима да пазят, докато останалите трима преместят дървото.

— Веднага! — козирува Верски.

— Огледай се за възможни снайперистки позиции — добави Никита. — Те може и да имат очила за нощно виждане.

— Разбрано.

Никита се обърна към Фьодоров:

— В какво състояние е телефонът?

— Ще ми бъдат необходими няколко минути да го поправя — отговори Фьодоров, наведен до антената.

— Бързай — извика лейтенантът. — Какво още каза генералът?

— Само да спрете влака и да дойдете на телефона. Това беше всичко.

— По дяволите. Проклета работа.

Докато сержантът и хората му измъкваха фенери от торбите, Никита заповяда на цивилните пътници да подредят нападалите сандъци. От задния вагон пристигна един от войниците и Никита го изпрати обратно да охранява товара и да провери дали и останалите войници внимават за врагове.

— Кажи на хората да наблюдават назад. Може да бъдем нападнати в гръб.

Лейтенантът стоеше разкрачен в средата на вагона и се поклащаше нетърпеливо върху токовете на ботушите си. Опита да се постави на мястото на врага.

Дървото може да беше паднало, но можеше и да е свалено и поставено там. Ако бе така, тогава клонката не бе успяла. Ако се бяха ударили в дървото, щяха да спрат до склона — идеално място, откъдето можеха да бъдат свалени войниците от покривите на вагоните. Но тук, на сто метра по-назад, едва ли можеха да свалят един-двама войници, преди да бъдат забелязани. А и нямаше начин някой да се приближи до влака, без да бъде видян и веднага прострелян.

„Тогава каква може да бъде играта им?“

Баща му го бе потърсил, за да му каже да спре влака. Дали е знаел за дървото? Или е научил нещо друго, може би за поставени експлозиви или други прегради напред?

— Бързай — пак каза Никита на Фьодоров.

— Почти съм готов. — Въпреки студа по челото на ефрейтора струеше пот.

Никита се ядосваше все повече поради безпомощното положение, в което бе поставен, и от това, че чувстваше нарастващото напрежение във въздуха наоколо. Това беше нещо по-различно от пустотата и приглушените от снега звуци. Беше все по-нарастващо интуитивно чувство, че врагът, когото очакваше, е много наблизо.