Онзи, който убие дракона

15

Час по-късно проведе втората среща със своята разследваща група. Бекстрьом се чувстваше добре настроен, уравновесен, уверен, че най-сетне има пълен контрол над положението. Дори не усети да вдига кръвно, когато предложи на криминален инспектор Ларш Алм да сложи начало на срещата с разкритията си за жертвата и заниманията ѝ през последните часове от нейния тъй печално пропит живот.

— Не искаш ли да започнеш ти, Ларш? — попита Бекстрьом и му се усмихна дружелюбно.

Старият Дръвник от „Насилието“ в Стокхолм — си каза, — а как, по дяволите, такъв като него е успял да стане полицай, е мистерия, която дори аз не мога да разгадая.

Криминален инспектор Ларш Алм бе разпитал Сепо Лаурен, един от най-младите съседи на жертвата — той живееше с майка си на Хаселстиген 1. Беше удостоил с тази чест тъкмо него не за друго, а защото Лаурен десет години по-рано бил глобяван за дребно хулиганство. Един от общо седемте осъдени фенове на АИК, които след мач на Росунда малтретирали привърженик на противниковия тим в метростанцията Солна Център. Това бе единственото му упоменаване в полицейския регистър и от седмината Лаурен се бе отървал най-леко. Същевременно тъкмо той единствен в сградата бе осъждан за упражняване на насилие и бе съсед на жертвата.

— Ти или аз, Ларш — кимна му Аника Карлсон.

— Аз мога да го разпитам — отвърна Алм.

— Благодаря ти, Ларш — каза му Аника.

Дете в тяло на зрял мъж, помисли си Алм, когато приключи с разпита и остави Лаурен. Вероятно десетина сантиметра по-висок от него самия, поне десет килограма по-тежък, широкоплещест, с дълги провиснали ръце. Зрял мъж. Ако не се брои дългата руса коса, която неизменно падаше в очите му, та се налагаше през цялото време да я отмахва с лявата ръка и с отмятане на главата, невинното изражение на очите, очи на дете, при това сини, непохватното тяло, отпуснатата стойка. Дете в тяло на зрял мъж, ужасно е все пак, мислеше си Алм на излизане.

В 16:00 в сряда, 14 май, Карл Даниелсон се прибрал в жилището си на Хаселстиген 1 в Солна. Слязъл от такси, платил и се сблъскал със Сепо Лаурен, 29, на входа.

Лаурен, който бе пенсиониран въпреки сравнително крехката си възраст, понастоящем живееше сам. Майка му, с която споделяше апартамента, получила мозъчен кръвоизлив и от известно време била в център за рехабилитация. Даниелсон разказал на Лаурен, че бил в града, ходил до банката и свършил някои дребни работи. Освен това му връчил две стотачки с молба да му напазарува храна. Той самият вечерта щял да ходи до Солвала и нямало да успее. Бекон, бобена яхния полуфабрикат — две големи порции, няколко кена тоник, кола и сода. Само това, можел да задържи рестото.

Лаурен изпълнявал подобни поръчки на Даниелсон от години. Когато се връщал от близкия супермаркет ИКА, Даниелсон тъкмо се качвал в друго такси и му се видял в добро настроение. Споменал нещо как „Вала и големите пари“ го чакали.

— Спомняш ли си колко беше часът тогава? — попита Алм.

— Да — кимна Лаурен. — Точно си спомням. Често си гледам часовника. — Протегна лявата си ръка и му го показа.

— И колко беше тогава? — попита Алм с дружелюбна усмивка.

— Беше 17:20 — отвърна Лаурен.

— Какво направи после? — попита Алм.

— Провесих торбата с покупките на вратата му, после се качих у дома и играх компютърни игри. Обикновено това правя — обясни той.

— Иначе всичко съвпада с останалите сведения, които получихме — заяви Алм, разлиствайки записките си. — Даниелсон е играл в първото надбягване на V65 в Солвала с начален час 21:00. Сигурно отнема най-много петнайсетина минути да се придвижиш дотам с такси, та е имал предостатъчно време да заложи, преди да удари часът на състезанието.

— Чакай, чакай — спря го Бекстрьом. — Между редовете долових, че на тоя Лаурен нещо му хлопа дъската.

— Умствено изостанал е — отвърна Алм. — Но познава часовника. Все пак проверих.

— Продължавай — рече Бекстрьом.

Какво съвпадение, помисли си той. Първият свидетел на Дръвника е друг слабоумник и двамата са сигурни, че познават часовника.

В началното надбягване Даниелсон заложил 500 крони за победа на кон № 6 Незабавно правосъдие. Сензационен аутсайдер, който му увеличил парите над 40 пъти, а печелившия талон криминалистите бяха намерили в чекмеджето на писалището му.

— В това напълно ли сме уверени? — заинати се Бекстрьом.

Та нали говедото с еднакъв успех може да го е получило или свило, помисли си.

Напълно уверени според Алм. Той всъщност бе разговарял с близък стар приятел на Даниелсон, който му се обадил по телефона, за да разкаже. Тъкмо онзи му пуснал мухата за Незабавно правосъдие. Бивш състезател и треньор от Вала, понастоящем пенсионер, Гунар Густафсон, познавал Даниелсон още от времето, когато били заедно в началното училище.

— Густафсон, изглежда, е нещо като легенда в Солвала — констатира Алм. — Според един от колегите ми, който се интересува от коне, хората го знаят като Гура Жокея и явно няма навика да ръси съвети, та навярно не е лъжа, че е бил близък приятел на Даниелсон. Впрочем Даниелсон явно е бил известен като Кале Счетоводителя сред старите приятели от Солна и Сундбюберг. — Както и да е — продължи Алм, сверявайки думите със записките си — Густафсон ми разказа, че седял в ресторанта в Солвала с няколко приятели, когато изведнъж изникнал Даниелсон, при това в чудесно настроение. Било приблизително 18:30. Густафсон му предложил да седне, но Даниелсон отказал. Щял да се прибира. Бил обещал малко по-късно да нагости за вечеря друг стар приятел от училищните години. При това и онзи имал повод да празнува, понеже с Даниелсон си делели печалбата.

— Тогава как се казва? — обади се Бекстрьом. — Онзи, когото Даниелсон е поканил на вечеря?

— Него го познаваме и двамата с теб — отвърна Алм. — Стар съученик на Даниелсон от началното училище в Солна. На години колкото него, значи 68. Когато го знаехме и аз, и ти, беше следовател в стария отдел „Насилие“ в Стокхолм. Роланд Столхамар. Роле Сто лис Стоманения, или чисто и просто Столис. Нали според пословицата любимците ни имат много имена.

Виж ти, помисли си Бекстрьом. Столис — Роланд Столхамар, почти пипнат местопрестъплението.

— Така — каза той. Облегна се назад, сключи ръце на корема и се ухили доволно. — Защо ли изведнъж ми се стори, че случаят е приключен. — Разкажи малко на по-младите колеги тук. Разкажи им за нашия бивш колега Роланд Столхамар — допълни Бекстрьом и кимна благосклонно на Алм.

Той не изглеждаше особено доволен, но все пак им разказа.

— Роланд Столхамар беше един от легендарните колеги в стария отдел „Насилие“. Работеше в проследяването. Познаваше всеки хулиган в района. При това самите хулигани страхотно го харесваха, макар през годините в отдела да бе тикнал в дранголника стотици от тях. Пенсионира се през 1999. Възползва се от възможността, която полицаите на възраст имаха по онова време — да се оттегли още на петдесет и девет години.

— Даа — проточи Алм и въздъхна, кой знае защо. — Какво бих могъл да добавя? Роден и израснал в Солна. Прекарал тук целия си живот. Отдаден на спорта. Първо като участник, после като треньор. Общителен. Динамична натура. Лесно контактуваше с хората. Нещо като душата на компанията, така да се каже.

— И май не е само това — допълни Бекстрьом с лукава гримаса. — Нямаше ли още куп неща?

— Да — отвърна Алм и кимна рязко. — Столхамар е стар боксьор. Навремето един от най-успешните в Швеция. Национален шампион тежка категория години наред в края на 1960-те. Веднъж дори се изправил на ринга срещу Ингемар Юхансон на благотворителна гала вечер в „Цирка“ на Юргорден. Ингемар Юхансон, Инго, както му викаха, бе стар професионален световен шампион по бокс тежка категория — обясни Алм и по някаква причина кимна на Фелисия Петершон.

— Едва не се просълзявам, като те слушам как описваш стария рицар на честта — вметна Бекстрьом. — Почти не мога да разпозная Роле Столис по думите ти. Висок 190 сантиметра, сто кила мускули и кости, с най-слабия бушон в цялата команда. Имаше навика да си навлича повече жалби за поведение от всички останали в отдела, взети заедно.

— Добре де — обади се Алм. — Все пак нещата не бяха чак толкова еднозначни. Столхамар беше душата на компанията, както споменах. Спасил е множество младежи, тръгнали по лош път, за да не се забъркат в някоя по-голяма каша. Ако не ме лъже паметта, май той единствен от нас работеше без заплащане като надзорник на условно осъдени в извънработно време.

— Когато не се напиваше като талпа, че май всъщност това бе най-силната му дисциплина — обади се Бекстрьом, който вече усещаше как кръвното му се вдига. — И все още е така, както изглежда…

— Аз бих могъл да допълня — прекъсна го младши полицай Ян О. Стигсон, 27, с колебливо махване с ръка. — Във връзка със случая ни.

— И ти ли си стар боксьор, Стигсон? — попита Бекстрьом, който вече здравата се вкисваше.

Модерен патрулиращ. Бръсната глава, бодибилдър, IQ като за умствена изостаналост, по неизвестни причини взет от радиопатрулите, за да помогне в разследването на убийство. Кому, ако не на побъркан фински лайнар като Тойвонен, би хрумнала подобна идея, помисли си Бекстрьом. Че и беше от Даларна говедото, очевидно. Говорът му звучеше като стриване на сухари. Играч на народни танци с пискюли на коленете, тупнал право в разследване на убийство, и накъде, по дяволите, отива тая шведска полиция, си каза.

— Давай — съгласи се Аника Карлсон с решително кимване. — Така на нас, останалите, няма да ни се налага да кибичим тук, докато Бекстрьом и Ларш се препират за стар приятел. Никой няма сили да го издържи.

За каква се мисли, по дяволите, гневно я изгледа Бекстрьом. Ще се наложи да проведа с нея разговор ребром веднага след съвещанието.

— Събрахме малко сведения по време на вчерашните разпити по домовете — съобщи младши полицай Стигсон. — Струва ми се, че някои подробности са особено уместни по повод разказаното от нашия колега Алм относно бившия колега Роланд Столхамар.

— Слушам — отвърна Бекстрьом. — Какво чакаме? Да не са секретни?

— Вдовицата Стана Холмберг, 78 — започна Стигсон с кимване към Бекстрьом. — Живее в апартамент на приземния етаж в сградата на улица Хаселстиген 1. Приятна жена. Пенсионирана учителка, но жизнена и съвсем с всичкия си, при това няма проблеми със слуха. Нейният апартамент е под този на Даниелсон и тъй като стените са доста тънки, тя съобщи интересни сведения, които да ни послужат за разследването — Стигсон кимна въодушевено и погледна към Бекстрьом.

По дяволите, това изобщо, ама изобщо не е истина, помисли си Бекстрьом. Играчът на народни танци трябва да е роднина на онзи свидетел Лаурен. Навярно природени братя — предвид различните фамилни имена.

— Все още чакам — заяви той и обезсърчен разпери ръце.

В сряда вечерта, 14 май, у Даниелсон празнували. Според госпожа Холмберг започнали към девет, високи гласове, смях и викове, а приблизително час по-късно нещата станали неуправляеми. Даниелсон и гостът му слушали грамофон много силно, пускали непрестанно изпълнения на Еверт Тоб според госпожа Холмберг и му припявали задружно.

— „Валсът на огняря“ и „Бригът Blue Bird от Хъл“, и „Фритьоф и Карменсита“, и не знам още какво, край нямаше — поясни госпожа Холмберг.

Това изобщо не бил първият подобен случай, а тъй като самата тя малко се страхувала от Даниелсон, позвънила на една съседка с молба за съдействие. Брит-Мари Андершон, по-млада жена, живуща на последния етаж.

— Никак не е приятно да си имаш вземане-даване с този Даниелсон — обясни госпожа Холмберг. — Макар че сигурно звучи ужасно да се говорят подобни неща за мъртвец. Едър и груб мъжага, който се налива целодневно. Спомням си веднъж, когато щеше уж да ми държи входната врата, но беше толкова пиян, че се просна, за малко да повлече и мен с торбите.

— Значи звъннахте у по-млада приятелка, Брит-Мари Андершон, с молба да ви помогне — обобщи младши полицай Стигсон, който бе провел разпита с аудиозапис, та сега четеше сваления текст.

— Да, тя е много свестен човек. При това умее да слага на мястото им такива като Даниелсон, та не ми се случваше да ѝ се моля за първи път.

— А знаете ли какво е направила тогава госпожица Андершон?

— Госпожа Андершон, не госпожица. Разведена е или мъжът ѝ май умря. Всъщност не знам. Но трябва да е слязла да говори с него, защото след малко стана тихо и спокойно.

— Госпожо Холмберг, дали знаете колко бе часът тогава? Тоест, когато отново стана тихо — поясни Стигсон.

— Май ще да е било някъде към 22:30. Доколкото си спомням.

— А какво правихте после, госпожо Холмберг?

— Легнах си — отвърна тя. — И много правилно. Ако си бях подала носа навън, сигурно и мен щяха да убият.

— Ами тази по-млада съседка? Която е помолила за помощ. Тя какво казва? — попита Бекстрьом.

— Брит-Мари Андершон. Леле-леле — усмихна се триумфално младши полицай Стигсон.

— Какво леле-леле? — попита Бекстрьом.

— Каква жена — въздъхна дълбоко Стигсон. — Каква жена. Руса, истинска блондинка, сто на сто съм сигурен. Какво тяло, какъв бюст. Леле-леле. Чиба, Доли Партън, така де — поясни Стигсон с блажена усмивка на уста.

— А може ли и да говори? — попита Бекстрьом.

— Определено — кимна Стигсон. — Беше страшно приятна и добре че си носех касетофона — с тази визия, искам да кажа, с това тяло…

— По дяволите — прекъсна го Аника Карлсон. — Кажи какво е споделила.

Сега най-добре танцьорчето да внимава, помисли си Бекстрьом. Карлсон вече кипва, та скоро ще му откъсне и ръцете, и краката на малкия Стигсон.

— Да, да — отвърна Стигсон, чиито бузи внезапно пламнаха. Разлисти нервно записките си и зачете наново. — Свидетелката Брит-Мари Андершон в обобщен вид сподели следното.

В 22:00 в сряда вечерта госпожа Холмберг се обадила на госпожа Андершон с молба да ѝ помогне със съседа Даниелсон. Госпожа Андершон слязла при него и позвънила на вратата му, при което Даниелсон отворил, явно бил пиян. Тя го предупредила да се поукроти, ако не, заплашила да се обади в полицията. Даниелсон поднесъл извинение и затворил вратата на апартамента си. Госпожа Андершон останала 2-3 минути на прага да чуе, но щом спрели грамофона, се качила с асансьора до апартамента си. Приблизително четвърт час по-късно Даниелсон се обадил на госпожа Андершон на домашния ѝ телефон. Накарал ѝ се, направо бил безочлив. Казал ѝ да не си пъха носа в чужди работа. После тръшнал слушалката — според преценката на госпожа Андершон, часът тогава бил около 22:30.

— Изглежда, данните съвпадат — вметна Алм. — Получих първите телефонни извлечения точно преди съвещанието. Според информацията за номера на жертвата (още нямам на останалите съседи) той се е обадил от домашния си телефон до друг стационарен в 22:27 часа вечерта. Значи малко преди и половина. Дай ми разпита на Андершон.

— Да, разбира се — Стагсон му подаде принтиран лист А4.

— Да — кимна Алм след бърз преглед на листа. — Това е номерът на домашния ѝ телефон. Впрочем последният разговор на Даниелсон.

Защото после е бил убит и ограбен от нашия някогашен душа на компанията Роле Столхамар, помисли си Бекстрьом, който почти не успяваше да прикрие възторга си.

— Има нещо друго, което малко ме смущава. Може би е най-добре да го спомена сега, преди да съм забравил — обади се Алм и кой знае защо, погледна към Бекстрьом.

— Да, за по-сигурно — отвърна той с дружелюбна усмивка.

— Когато проверявах Столхамар, забелязах, че живее на Йернвегсгатан в Сундбюберг. Това е само на неколкостотин метра от Екенсбергсгатан, където онзи поляк е открил дъждобрана и всичко останало, пантофите и ръкавиците. Така да се каже, намира се в естествената посока на движение. Ако искаш да минеш по най-прекия път към дома от Хаселстиген до Йернвегсгатан, минаваш през Екенсбергсгатан приблизително на мястото, където полякът е намерил дрехите.

— Виж ти — усмихна се кисело Бекстрьом. — Кой да предположи за стария наставник на младежи? Стигсон, тази дама Андершон. Тя не е видяла госта на Даниелсон, така ли? Или може би си забравил да я попиташ — покрай всичко останало?

— Не. Много ясно, че попитах — отвърна Стигсон и хвърли нервен поглед към криминален инспектор Аника Карлсон. — Много ясно. Не. Изобщо не го е видяла. Но докато е разговаряла с Даниелсон, е чула, че в гостната има още някой. Само дето не е влязла в апартамента, че да види кой е.

— Мислех си нещо друго — каза Бекстрьом и погледна към Алм.

— Да?

— В началото разказа, че мнозина от старите приятели на Даниелсон се обадили, щом разбрали за убийството.

— Да.

— Но не и Роланд Столхамар?

— Не — потвърди Алм. — Той не се е обаждал.

— Иначе май тъкмо той би трябвало да го стори, нали? Старо ченге и тъй нататък. Поркал с жертвата точно преди да умре — заяви Бекстрьом с наслада.

— Да, мен също ме смущава, да си кажа правата — отвърна Алм. — Ако знае, че Даниелсон е бил убит, и тъкмо той е бил при него същата вечер — все пак няма начин да бъдем съвсем сигурни въпреки показанията на Гура Жокея. В такъв случай това ужасно ме смущава.

— Хм — Бекстрьом кимна замислено.

Примката се затяга, си рече. Интересно, дали ще успея да се възнаградя с малка марципанова прахосмукачка и чашка кафе с бита сметана.

— Впрочем какво ще кажете за почивчица? — попита ги и погледна часовника. — Да речем, четвърт час?

Явно не е подходящият момент за разговор ребром, помисли си, понеже колежката Карлсон тутакси изхвърча през вратата с присвити очи.

Никой нямаше възражения.