Онзи, който убие дракона

38

Докато Бекстрьом се туткаше с новата си италианска машина за еспресо в кухнята, Аника Карлсон поиска да направи оглед на апартамента.

— Чувствай се като у дома си — отвърна Бекстрьом, който нямаше от какво да се бои. През уикенда финландската му сервитьорка бе използвала почивния си ден, за да мине през жилището му като бяло торнадо. — Ще те разведа.

Най-напред ѝ показа банята си с подновени плочки, новата душкабина с парна баня, стерео и малко сгъваемо столче, на което човек да си седи, потънал в размисъл, докато водата шурти, ободрявайки и тялото, и душата.

— Силата на струята се регулира от този панел — обясни Бекстрьом и ѝ демонстрира.

— Не е зле — отвърна Аника Карлсон, в очите ѝ едва ли не се четеше копнеж.

Сетне я заведе в светая светих, личната си „работна стая“ — през изминалия уикенд бе платил за почистването, възнаграждавайки бялото торнадо с пълна програма в леглото си марка „Хестенс“.

— Това е „Хестенс“, а? — попита Аника Карлсон. — Дето струват майка си и баща си — отбеляза тя и за по-сигурно попила матрака.

— Толкова е уютно при теб, Бекстрьом — въздъхна Аника пет минути по-късно, когато седяха в дневната и се наслаждаваха на току-що направеното капучино с дребни бишкоти. — Само тази холна масичка трябва да е струвала цяло състояние — Аника прокара ръка по черния ѝ плот. — Мрамор, нали?

— Мрамор от Колморден — поясни Бекстрьом.

— Но откъде средства за всичко това с полицейската заплата? — попита Аника Карлсон. — Легло от „Хестенс“ и плазмен телевизор, дори два, и кожен диван, и скъпарска стереоуредба „Банг & Олуфсен“. Оригинални килими по подовете и този ръчен часовник на китката ти. Истински „Ролекс“, предполагам? Да не си получил наследство или спечелил от тотото?

— Капка по капка — отвърна Бекстрьом, който хич не изгаряше от желание да се впуска в подробности относно извънслужебните си доходи. Особено пък с колежката Карлсон. — Искаше да поговорим за нещо — напомни ѝ, за да я накара да смени темата.

— Да, още събирам кураж — Аника Карлсон му се усмихна дружелюбно. — Както сигурно знаеш, за някои неща е трудно да се говори.

— Слушам те — увери я Бекстрьом с най-мъжествената си усмивка.

— Ако човек се хване за думите ти, ще реши, че си един от онези закоравели и предубедени колеги. Каквито, за съжаление, стават мнозина от нашия бранш.

— Разбирам какво искаш да кажеш — отвърна Бекстрьом, който вече бе подготвен как да построи тактиката си.

— Но не може да е чак толкова елементарно — отбеляза Аника Карлсон, поклащайки късо подстриганата си глава. — Нали съм те виждала на работа. Та ти си най-големият професионалист сред следователите, които някога съм срещала. При цялата ти грубиянщина. Например това с Акофели. Ти единствен на мига долови, че нещо не му е чиста работата. А в онзи банков трезор, когато отвори кутията на сейфа, стори ми се, че трябва да си ясновидец. Имаш ли нещо подобно в рода, Бекстрьом?

— Може би малко по майчина линия, честно казано — излъга той.

Във всеки случай беше най-побърканата жена в цял Сьодер, помисли си.

— Подозирах — кимна Аника Карлсон. — Подозирах го.

— А като добавиш и силната ми вяра в Бога — въздъхна Бекстрьом. — Нищо особено, ще знаеш. Просто детска наивна вяра, която нося у себе си още откакто бях малко момченце.

— Знаех си, Бекстрьом — отвърна Аника Карлсон, поглеждайки с възбуда своя домакин и шеф. — Знаех си. Точно тя ти дава силата. Онази съвършено необуздана сила, която също притежаваш.

— Но аз разбирам какво имаш предвид, Аника — Бекстрьом вдигна ръка в почти повелителен жест, за да възпре думите ѝ — … когато говориш за поведението ми спрямо околните, да. За съжаление, и аз вече усещам загрубяването, което рано или късно сполита всички в нашата професия. Тъкмо то, колкото и да е жалко, все по-често кара езика ми да изпреварва разумната мисъл.

— Радвам се, че успях да прозра под тази обвивка — заяви Аника Карлсон със сериозен тон.

— След като така или иначе сме захапали неудобни теми — поде Бекстрьом, — аз също имам нещо, за което бих искал да поговорим.

— Слушам те.

— Мисля, че не бива да бъдеш чак толкова строга с младия Стигсон.

— Не, но нали и ти го чу как прекали, като говореше за онази жена с нейните, ъ, гърди — отвърна Аника Карлсон и за по-нагледно посочи с шепи своите.

— Знам. Такъв сексизъм. Едно от най-ужасните неща, които съм чувал в службата. Уви, опасявам се, че има само едно обяснение.

— Какво искаш да кажеш?

— Страхувам се, че колегата Стигсон е бил жертва на инцестни посегателства. На ранен етап, уви.

— Боже мой — Аника се опули. — Разказал ли ти е нещо?

— Не. Рядко се споделят тези неща, нали знаеш. Аз обаче долавям всички ясни признаци и след като го чух да говори за съседката на Даниелсон — онази Андершон с големия бюст, — почти се убедих, че неговата майка му е посягала. Изобщо не бих се учудил, ако се окаже, че родителката на Стигсон е същинско копие на нашата свидетелка госпожа Андершон.

— Какво ще правим? — попита Аника Карлсон.

— Изчакваме. Ще го имаме предвид, ще бъдем нащрек и в готовност да окажем съдействие, но ще изчакаме.