Онзи, който убие дракона

29

— Друго има ли? — попита Бекстрьом, изпратил с гневен поглед Тойвонен, който изчезна навън.

— Онова, което шефът поиска да свърша — обади се Фелисия Петершон, учтиво вдигнала ръка. — Дето имало нещо странно около вестникарчето. Което намерило тялото. Казва се Септимус Акофели. Струва ми се, че открих какво е. Странното де. Прегледах списъка му с номера и намерих някои неща, които противоречат на казаното от самия него по време на разпита.

Ти да видиш, помисли си Бекстрьом. Черната кокошчица е снесла. Макар все още да е само пиленце.

— И какви са те? — попита Бекстрьом, който всъщност копнееше да отиде до тоалетната и да се налее с няколко литра студена вода, да вземе още 2-3 аспирина и ментов бонбон за капак.

Да можеше направо да се махне от тази лудница и да отпраши към уютната си бърлога, където и хладилникът, и килерите за провизии понастоящем бяха върнати към добрия стар стандарт.

— Акофели има телефон с предплатена карта — обясни Фелисия Петершон. — От онези, дето човек не знае кой точно е абонатът. В четвъртък, 15 май, когато Даниелсон е бил намерен мъртъв, той се е обаждал общо десет пъти. Първият разговор е в 6:06 сутринта, когато се обажда в централата. Трае малко повече от три минути, по-точно 192 секунди — тя кимна към листа, който държеше в ръка. — Непосредствено след това в 6:09 набира друг номер, този път на предплатена карта. Сигналът е прекъснат след 15 секунди, когато се включва гласовата поща. Веднага набира номера отново и това позвъняване също е прекратено след 15 секунди. Изтича една минута, преди да позвъни на въпросния номер за трети път. Този път прекъсва още на петата секунда. По-точно в 6:11, и тук е интересното.

— Защо? — попита Бекстрьом и поклати глава. — Кое е толкова интересно?

— Точно тогава първият патрул на мястото влиза във входа на Хаселстиген 1. Вероятно Акофели изключва и си прибира телефона, щом чува, че някой идва.

— А останалите обаждания? — продължи Бекстрьом в опит да си придаде строг вид, доколкото махмурлукът изобщо му позволяваше.

— Към девет звъни на работното си място, за да съобщи, че ще закъснее — отвърна Петершон и незнайно защо погледна към Аника Карлсон.

— Преди това поиска разрешение — кимна тя.

— Следващото обаждане също е до службата му. Малко преди десет, когато тръгва от Хаселстиген 1.

Най-напред до централата, после три до някакъв шибан предплатен номер, след това два до службата. Едно плюс три плюс две прави… Пфу, колко да прави, помисли си Бекстрьом, който вече бе изгубил нишката.

— Седмият разговор е проведен по обедно време — продължи Фелисия Петершон. — Точно в 12:31. Тогава се обажда на предприятие клиент на фирмата, в която работи. Трябвало е да вземе пакет за доставка, но са му дали грешен номер на входа.

— Откъде знаеш? — попита Бекстрьом.

— Понеже клиентът е на обяд. Не отговаря. Тогава именно провежда осмия си разговор: с фирмата за доставки, за да провери дали не могат да изнамерят правилния номер.

— Говорила си с тях — прекъсна я Бекстрьом. — Защо? Неизбежно ли беше? — Лайнарчета, си каза.

— Така ми се струва — кимна Фелисия. — Но ще се върна на това след малко.

Какви ми ги дрънка тая черна кокошка, каза си Бекстрьом. По дяволите, плаче си за стягане на юздите.

— Деветото обаждане е точно след приключването на работния ден, в седем вечерта, а десетият и последен номер е набран четири часа по-късно. В 23:15. И двата са до същия предплатен телефон, който е набирал сутринта. Не се свързва и двата сигнала са прекъснати след 7 секунди, което най-вероятно се дължи на факта, че абонатът е изключил своя телефон. Та значи от общо десет повиквания през този ден пет са до един и същ номер с предплатена карта, а ние не знаем чия е.

— Чудо голямо, може просто да е звъннал на някой приятел, за да се похвали какво е преживял — Бекстрьом звучеше точно толкова кисел, колкото се и чувстваше. — Нали всичките тези типове имат предплатени карти. Май точно това е номерът. Човек да не разбере кой се е обадил.

— Да, знам. Аз самата имам такава. Всъщност са доста практични — оповести тя и изгледа Бекстрьом без капка притеснение.

— Окей — отвърна той в опит да смекчи гласа си, понеже Аника Карлсон вече беше присвила очи. — Ще ме извиниш, Фелисия, но все още не разбирам защо това да е толкова необичайно.

— Понеже е изчезнал — отговори Фелисия Петершон. — Септимус Акофели е изчезнал.

— Изчезнал — повтори Бекстрьом.

Какви ги плещи тая, си каза.

— Изчезнал — кимна Фелисия. — Навярно е в неизвестност още от петък. Сутринта както обикновено е разнасял вестници, но така и не се появява във фирмата за доставки, където работи денем. Случва се за първи път, а е там повече от година. Телефонът му също не работи от петък насам. Изключен е. Последното позвъняване от него е онова от 23:15 в четвъртък вечер до предплатения номер с неизвестен собственик, оттогава телефонът е изключен.

— Така — обади се Бекстрьом и кимна насърчително.

Черньото е свил чантата, помисли си.

— От работата му са го търсили на няколко пъти в петък — продължи Фелисия. — След като и в понеделник не се появил във фирмата, един от неговите колеги отишъл до тях и звъннал на вратата. Живее в Ринкебю, на Фурнбювеген 17, но никой не отворил. Колегата излязъл в двора, за да надзърне през прозореца. Обитава боксониера на партера, завесите не били дръпнати. Според колегата му апартаментът изглеждал празен. Та не си е бил у дома, освен ако не се е криел, за да не отвори вратата. По-късно същия ден шефът му от фирмата го обяви за изчезнал и тъй като живее в нашия полицейски район, известието пристигна тук. Намерих го, когато се заех да го издирвам, и тогава се обадих на работното му място. С което отговарям на въпроса, шефе — завърши Фелисия Петершон, поглеждайки към Бекстрьом с най-прилежен вид.

— Това не е хубаво — поклати глава той. — Трябва да се опитаме да издирим… Акофели. Ще го поемеш ли, Аника?

— Заедно с Фелисия — кимна тя.

— Добре — Бекстрьом се изправи рязко. Дръж ме в течение. Още нещо — той се спря на вратата, хвърли генералски поглед към колегите и го спря върху Фелисия Петершон. — Естествено, това с позвъняванията до предплатения номер и фактът, че внезапно е изчезнал, не е хубаво. Налага се да го разследваме — добре че си се натъкнала на тези неща, Фелисия. Обаче не това ме смущава — поклати глава Бекстрьом. — Нещо друго ме гложди около Акофели — повтори той.

— Какво например? — попита Аника Карлсон.

— Не знам. Блъскам си главата — отвърна Бекстрьом с усмивка, въпреки че го цепеше главата.

Ето че им подхвърли хубав кокал за ръфане, помисли си на излизане в коридора, понеже единственото, което го смущаваше точно в този момент, бе липсата на голяма, много голяма и много студена чешка светла бира.

Въобще нямаше сили да се главоболи с въпросния черньо. Това би трябвало да е ясно за всеки с мозък в тиквата. С цялата мизерия, с която се занимават такива като него. Обзалагам се, че тъкмо той е отмъкнал чантата. Ако, разбира се, не е бил Ниеми или Ернандес. Че не е бил Столхамар, вече е ясно и за последния сополанко. Той със сигурност е примрял от щастие и заради малкото, което е успял да докопа от портфейла на жертвата.

Столхамар убива Даниелсон. Свива съдържанието на портфейла му и се запътва към къщи на Йернвегсгатан. Изпуска чантата с милионите.

Акофели открива трупа. Пребърква леговището на Даниелсон. Намира чантата. Скрива я. Отваря я на спокойствие. Осъзнава, че изведнъж е станал милионер. Отпрашва за Таити, толкова е просто. А ако не е бил той, със сигурност Ниеми и съучастникът му, чилиецът. Е, крайно време е да мушна нещо в устата, каза си Бекстрьом.