Онзи, който убие дракона

6

Точно както обикновено, помисли си Бекстрьом на слизане от колата. Около загражденията пред сградата се блъскаше задължителната навалица от журналисти и фотографи, съседи и жители от квартала, а и просто зяпачи, които нямаха по-интересни занимания. Както и обичайната сган, разбира се, кой знае как попаднала тук, сред която трима младежи със слънчев загар, дето се възползваха от възможността да коментират облеклото и вида на Бекстрьом, докато той с известно затруднение се промуши под ограничителната лента.

Бекстрьом се извърна и ги огледа, за да ги запамети до деня, в който щяха да се срещнат на негов терен. Чисто и просто въпрос на време, а когато моментът настъпеше, щеше да го превърне в паметен за малките гнусарчета.

На минаване покрай младия униформен колега във входа на сградата той даде първата служебна заповед за предстоящото разследване на убийство.

— Звънни на следователите и помоли да изпратят двама-трима, дето могат хубаво да заснемат драгата ни публика.

— Вече е сторено — информира колегата. — Това бе първото, което Анката ми заръча, когато се появи. Колегите следователи щракат вече два-три часа — додаде, кой знае защо.

— Анка? Каква е тая патка1.

— Аника Карлсон. Високата тъмнокоса колежка, дето преди разследваше обирите. Викат ѝ Анката.

— Имаш предвид онази лесбийка? — рече Бекстрьом.

— Нищо не съм казал — ухили се колегата. — Макар че е ясно. Нали се чува туй-онуй.

— Като например? — усъмни се Бекстрьом.

— Във всеки случай внимавай да не ѝ се изпречиш на пътя — рече колегата.

Бекстрьом поклати главата. Накъде, по дяволите, отиваме, помисли си на влизане във входа на Хаселстиген 1. Какво, по дяволите, става с шведската полиция? Гейове, лесбийки, чернилки, мазници и обикновени идиоти. Нито един нормален служител докъдето поглед стига.

Местопрестъплението изглеждаше по обичайния начин за случаите, когато някой е убил дърт пияница в жилището му. Тоест изглеждаше по-мизерно от обичайното дори за дом на дърт пияница. Въпросният екземпляр лежеше по гръб върху мокета в антрето, почти до прага. С нозе към входната врата, разкрачени, и протегнати над разбития череп ръце в жест като за молитва. Според миризмата в мига на смъртта сивият му габардинен панталон се бе напълнил и с изпражнения, и с урина. На пода — еднометрова локва кръв. Стените от двете страни на тясното антре бяха опръскани от пода чак догоре, кръв имаше дори по тавана.

Дявол го взел, помисли си Бекстрьом и поклати глава. Всъщност би следвало да се обади на „Красиви домове“, да им даде знак, та всички онези педалски дизайнери поне веднъж да си поблъскат главите за нещо истинско и човешки значимо. Малко репортажче „на гости на“ социална група прецакани, помисли си Бекстрьом и в този миг бе прекъснат от потупване по рамото.

— Здрасти, Бекстрьом. Радвам се да те видя — каза му криминален инспектор Аника Карлсон, 33, с дружелюбно кимване.

— Здравей и ти — отвърна той, полагайки усилия да не звучи чак толкова скапано, колкото се чувстваше.

Женище, половин глава по-високо от него, а той все пак си беше внушителен и снажен мъж в разцвета на силите. Дълги крака, тънка талия, адски добра спортна форма и всяко нещо на мястото си. Само да оставеше косата си да порасне и да се докара с къса пола, спокойно можеше да мине за истинска жена. Като изключим височината, разбира се, че за нея май беше късно да се вземат мерки. Дано поне бе спряла да расте, макар още да беше млада-зелена.

— Някакви по-специални инструкции, Бекстрьом? Експертите тъкмо приключват с първоначалния оглед и щом откарат трупа в съдебна медицина, ще можеш да огледаш местопрестъплението.

— После — отвърна Бекстрьом и поклати глава. — А онзи кой е? — кимна към дребен тъмнокож, приклекнал и облегнат на стената на стълбището.

Беше с отнесен меланхоличен вид, а на рамото му висеше платнена чанта, от която се подаваха няколко сутрешни вестника.

— Той е нашият вестникар, дето е подал сигнала — обясни колежката Карлсон.

— Такааа ли?! — рече Бекстрьом — Значи затова е нарамил чанта с вестници.

— Цепиш мрака, Бекстрьом — засмя се Аника Карлсон. — По-точно пет „Дагенс Нюхетер“ и четири „Свенска Дагбладет“. Броят „Свенска“ на жертвата е там, до вратата — посочи с глава сгънат вестник на пода в антрето на жертвата. — Вече бе успял да достави един „Дагенс Нюхетер“ на абонирана възрастна жена от приземния етаж.

— А какво знаем за него? За доставчика?

— Първо, че май е съвсем чист — отговори Аника Карлсон. — Експертите го светнаха, но не откриха никакви следи по тялото или дрехите му. Имайки предвид какво е положението вътре, трябваше да е целият омазан с кръв, ако той е нападнал жертвата. Той самият сподели, че пипнал лицето му, по-точно бузата, и щом установил, че е съвсем студен, разбрал, че е мъртъв.

— Да не следва медицина?

По дяволите, помисли си Бекстрьом. Какви заложби у кекавия черньо.

— Разбрах, че е виждал много мъртъвци в старата си родина — поясни Карлсон, този път без усмивка.

— А дали се е възползвал да докопа нещо? — попита Бекстрьом, който се осланяше на отработени рефлекси относно такива като черньото.

— Претърсен е. Първата работа на първия пристигнал патрул. В джобовете си имал калъфче с шофьорска книжка, служебна карта от фирмата разпространител на вестниците, дребна сума в монети и банкноти, стотина крони май, основно на монети. Плюс мобилен телефон, негов си. Впрочем взехме му номера, ако те интересува. И да е свил нещо, не е било у него, а вече претърсихме наоколо и не намерихме нищо укрито.

Абсурд. Просто са мързеливи копеленцата проклети, помисли си Бекстрьом, но той нямаше да се откаже.

— А да е навъртял някакви разговори?

— По думите му — само един. На спешния номер 112. Оттам са се свързали с колегите от екипа. Служителят в централата е единственият, с когото признава да е разговарял, но ние, разбира се, ще проверим. Включен е в списъка, който ще проучим.

— А има ли си име? — попита Бекстрьом.

— Септимус Акофели, на 25 години, бежанец от Сомалия, шведски поданик, живее в Ринкебю. Взети са му отпечатъци и ДНК проба, още не са проверени, но съм почти сигурна, че е този, за когото се представя.

— Как го нарече? — обади се Бекстрьом.

Що за тъпо име, си каза.

— Септимус Акофели — повтори Аника Карлсон. — И още една причина да го задържа: реших, че ще пожелаеш да говориш с него.

— Не — отсече Бекстрьом и поклати глава. — Така погледнато, можеш да го пуснеш да си ходи. Обаче смятам да хвърля едно око на местопрестъплението. Ако онези мъдреци експерти изобщо приключат някога.

— Петер Ниеми и Хорхе Ернандес, викат му Чико — обясни Аника Карлсон и кимна. — Работят тук, в Солна, и според мен са възможно най-добрите.

— Ернандес? Къде съм го чувал? — попита Бекстрьом.

— Има по-малка сестра, Магдалена Ернандес, полицайка в „Опазване на реда“. Сигурно нея си забелязал, затова ти е познато името — отговори Аника Карлсон и по някаква причина се усмихна широко.

— Това пък защо? — учуди се Бекстрьом.

— Най-чаровната полицайка в Швеция според повечето колеги. А и според мен е прекрасно момиче — усмихна се пак колежката Карлсон.

— Не думай — рече Бекстрьом.

Е, ти най-добре знаеш, си каза.

Вътре в апартамента положението бе точно толкова окаяно, колкото си го бе представил. Първо дрешник и тясно антре. Вляво малка баня и тоалетна, по-нататък неголяма спалня. Вдясно кухня с кът за хранене, а право напред — дневна. Общо около 50 квадрата, а кога живущият бе чистил за последно, не беше ясно, но във всеки случай не и тази година.

Мебелите бяха захабени и оръфани, обзавеждането не им отстъпваше. Както неоправеното легло с възглавница без калъфка, така и мръсната кухненска маса, и изтърбушената холова гарнитура в дневната. Същевременно вещите там свидетелстваха, че жертвата на убийство Карл Даниелсон трябва да бе живял и по-добре. Няколко износени персийски килима. Солидно старовремско писалище от махагон с декоративна инкрустация от по-светло дърво. Двайсетгодишен телевизор, но пък марка „Банг & Олуфсен“. А фотьойлът пред него бе английски, кожен с подглавник, и съответната табуретка за краката.

Алкохол, помисли си Бекстрьом. Алкохол и самотия, не се бе чувствал толкова зле, откакто онези идиоти от спецчастите го бяха треснали с шокова граната в главата преди малко повече от половин година. Бе се освестил чак на следващия ден, когато бяха успели да го затворят в психиатрията на болницата в Худинге.

— Някакви други желания, Бекстрьом? — попита Аника Карлсон и някак му се стори едва ли не угрижена.

Две-три твърди питиета и халба силна бира, помисли си той. А ако си пуснеш дълга коса и облечеш пола, може и да ми духаш. Обаче без да се надяваш на нещо повече, помисли си, понеже вече близо денонощие силно се съмняваше както в земните страсти, така и в духовната обич.

— Не — отвърна и поклати глава. — Ще се видим в управлението.

Нещо не се връзва, помисли си Бекстрьом, докато крачеше бавно към участъка. Но какво? Как ли пък ще се сети с мозък пред разпад поради остра дехидратация, най-вероятно вече безвъзвратно увреден. Ще го убия проклетия шарлатанин.