Онзи, който убие дракона

20

На влизане в кабинета си Бекстрьом забеляза бележка на бюрото — от колегата, който бе поел следенето на мобилния телефон. Заядливото обаждане до Столхамар в петък следобед в крайна сметка кацнало на клетъчна антена оттатък Йоресунд, в центъра на Копенхаген.

— Знаех си — подхвърли Бекстрьом и набра Аника Карлсон по мобилния си.

— Добро утро, Бекстрьом — поздрави го тя.

— Пука ти дали е добро — отвърна той с най-благовъзпитания си маниер. — Оня шибан Столхамар явно е духнал към Копенхаген.

— Вече не — каза Аника Карлсон. — Охраната току-що се обади с известието, че е долу във вестибюла. Иска да се срещне с нас.

Десет минути по-късно Бекстрьом, Карлсон и Столхамар се настаниха в стая за разпити в Криминалния отдел. Съдейки по облеклото и външния му вид, Столхамар явно бе изкарал напечен уикенд. Тридневна брада, пот, непрани дрехи и смрад както на старо, така и на ново напиване. Иначе си бе същият. Едър здравеняк с остро набраздено лице и без грам тлъстина по мускулестото тяло.

— Шибана работа, Бекстрьом — поде той, почесвайки крайчето на окото си с кокалчето на дясната ръка. — Какви са тия скапани гангстери, дето са убили Кале?

— Надявахме се ти да ни помогнеш по този въпрос — отвърна Бекстрьом. — Издирваме те от няколко дни.

— В четвъртък сутринта заминах за Малмьо — обясни Столхамар и потърка кръвясалите си очи. — Нали тогава е станало, ако съм схванал нещата правилно?

— Че какво си правил в Малмьо? — попита Бекстрьом.

Аз задавам въпросите тук, помисли си.

— Имам там една стара изгора. Адски печена мадама, та щом с Кале ударихме печалбата в сряда и ненадейно намазах десет бона, хич не се колебах. Хванах влака на юг. Не понасям шибаните самолети. Адски са тесни. Трябва да си някой мухльо японец с ампутирани крака, за да се намърдаш. Пък и не сервират нищо. Пътувах със сутрешния. Пристигнах рано следобед.

— Тя има ли си име? — попита Бекстрьом.

— Коя? — Столхамар зяпна учудено Аника Карлсон.

— Мадамата от Малмьо — поясни Бекстрьом.

— Много ясно — отговори му. — Маря Улсон. Живее на Стафансвеген 4. Има я в указателя. Медицинска сестра в тамошната болница. Посрещна ме на централна гара Малмьо. Спокойно можеш да ѝ се обадиш, ако не ми вярваш.

— А после? — попита Бекстрьом.

— После не сме си подавали носа навън — до петъка, когато заминахме за Копенхаген и се наобядвахме стабилно. Изкарахме така целия ден и половината нощ.

— И после?

— Ами после се върнахме. Някъде на ранина. В Малмьо. В дома на Маря, там продължихме. В събота излязох да понапазарувам, преди да затворят магазина за алкохол. После пак му отпуснахме края.

— Пак му отпуснахте края?

— Определено — въздъхна Столхамар. — В адска кондиция е това момиче, пък аз самият съм бил и в по-добра форма. Та тъй, не съм излизал от бърлогата до неделя вечер, когато Светкавицата звънна по мобилния, да каже какво е станало.

— Светкавицата?

— Бьорн Юхансон. Друг стар авер от ласкалото. Сигурно го знаеш. Известен е в града. Стар образ от Солна. Той именно притежаваше „Светкавично електричество“ в Сумпан, ама сега го е поел малкият. Да, разказа ми всичко и вече нямаше как да си лежа в гнездото там, в Малмьо, та взех нощния влак на север — да ви помогна да спипате мизерника, дето е убил Кале.

— Много мило от твоя страна, Роланд — отвърна Бекстрьом.

Изглежда, Столис все пак е размишлявал между всичките питиета и е решил да се посъпротивлява, си каза.

— Да, по дяволите. Много ясно, че ще съм на линия. Та значи, ето ме — поясни Роли.

Отне им два часа да проучат какви ги бе вършил Столхамар от четвъртък сутрин, когато внезапно бе отпътувал, та чак до понеделник сутрин, когато изникна в Полицейското управление на Солна. После се оттеглиха за обяд.

Бекстрьом се натъпка, понеже съзнаваше, че това тук можеше да се окаже тегава история. Кюфтенца с картофено пюре и сметанов сос, а този път и марципанова прахосмукачка, и мазарин. Аника Карлсон мушна набързо салата с паста и минерална вода, преди да се погрижи Алм и останалите да се заемат с проверката на сведенията, които бе дал Роланд Столхамар относно посещенията си в Малмьо и Копенхаген. Той самият се задоволи със сандвич и чаша кафе, които Аника му донесе от кафенето на долния етаж.

По малко се приближаваме, помисли си Бекстрьом, когато най-сетне се завърнаха по местата си. Столхамар бе започнал да се поти по многообещаващ начин, а когато надигна кафето към устните си, за по-сигурно го хвана с двете ръце.

— Бил си в Солвала миналата сряда, 14 май — отбеляза Бекстрьом. — Ще ни разкажеш ли за това?

Отишъл там още в четири следобед, за да погледа загрявката и да наобиколи и преслуша старите приятели.

— Загрявка? — попита Аника Карлсон, която не се бе обаждала кой знае колко предобед.

Столхамар обясни. Когато извеждат конете на хиподрума преди надбягването, за да подгреят.

— Като стречинг, сещаш се. Загряваш. Преди да излезеш за истинското състезание — поясни Столхамар.

Някой и друг час по-късно се появил Кале Даниелсон. Говорили с Гунар Густафсон, който ги уверил, че подсказването му от предишния ден още важало. Незабавно правосъдие се справял превъзходно по време на първата загрявка. Изглежда, старата му контузия била преодоляна.

— Според Гура конят бил като нов — обясни Столхамар. — Вече не бил толкова буен, но физиката му си оставала феноменална. Според моето мнение, Бекстрьом, истински шибан локомотив.

— Как се намерихте там, във Вала? — попита Аника Карлсон. — Предварително ли бяхте определили къде да се срещнете, или?

— Той май ми звънна по мобилния си — поклати глава Столхамар. — Така ми се струва.

— Значи Кале е имал мобилен телефон — отбеляза Аника.

— Че нали всички имат в наше време — отвърна Столхамар и я изгледа с учудване.

— Имаш ли номера му? Номера на мобилния — поясни Бекстрьом.

— Мм-нее — поклати глава Столхамар. — Че за какво ми е? Обикновено му звънях на домашния или се виждахме някъде из града. Ако не си бе у тях, оставях съобщение на секретаря. Той се обаждаше. Пък и нали Кале имаше номера на моя мобилен.

— Чакай малко, Роланд — заинати се Бекстрьом. — Ясно е, че трябва да имаш номера на мобилния му. — Тук нещо не е наред, помисли си.

— Не — продължи Столхамар. — Не чу ли какво казах — повтори и го изгледа гневно.

— Виждал ли си Даниелсон да притежава мобилен телефон? — попита Карлсон. — Сигурен ли си? — Тук нещо не е наред, помисли си тя.

— Сега, като казваш, всъщност не съм — отговори Столхамар.

Мамка му, помисли си Бекстрьом, размениха погледи с колежката му и реши да смени темата.

— После ще го дообсъдим — рече Бекстрьом. — Май двамата с Даниелсон сте спечелиш маса пари.

Двамата с Даниелсон заложили 500 крони за победа на новоизгрелия Незабавно правосъдие, разделили си фиша, а две минути след старта били по-богати с над 20 000.

— И после? — попита Бекстрьом.

— Кале прибра парите — обясни Столхамар, сетне викна един бакшиш за вкъщи, за да направи вечерята. Нали щяхме да се видим у тях, за да хапнем, та ми се видя правилно. Да не се изкушава човек. Като наближиш седемдесетака, вече си се поопознал — обясни той. — И с пълно право — продължи, — понеже още на следващото надбягване останах без нищо. Принудих се да взема назаем стотачка от стар приятел, та да не се налага да ходя пеша до Кале. Наближаваше осем, а кой ще иска да седне на масата посред нощ. Ако не говорим за среднощна закуска, разбира се.

Мамка му, помисли си Бекстрьом.

— Той има ли си име? — попита го.

— Кой? — врътна учудено глава Столхамар. — Кале ли?

— Онзи, от когото си взел стотачката.

— Светкавицата — каза Столхамар. — Мислех, че съм го споменал. Не говорихме ли за него преди обяда?

— Взел си такси до дома на Даниелсон. До Хаселстиген 1? — попита Бекстрьом, в чиято памет показанията на Брит-Мари Андершон още бяха пресни.

— Точно така — кимна Столхамар.

— Напълно си сигурен? — продължи Бекстрьом.

— Не, по дяволите, като се замисля. Стотачката не стигна и оня кожодер иракчанин, дето караше, ме изрита на Росундавеген. В интерес на истината, не беше краят на света, понеже до входа на Кале оставаха само неколкостотин метра, та последната отсечка се наложи да драпам пешачката.

— Взе ли касова бележка?

— Щях — отвърна Столхамар. — Обикновено всичките ги давам на Кале. Има навика да ги пробутва на някакъв стар приятел, дето продава бяла техника. Ама говедото отлетя.

— Значи си извървял пеша последната отсечка — констатира Бекстрьом. Не е съвсем глупав дъртият му пияница, си каза. — А после?

Първо си разделили парите. Поне донякъде. Столхамар получил 10 300, десет хилядарки и три стотачки, — но тъй като Даниелсон нямал дребни, Столхамар му опростил една десетачка.

— Стар приятел, не е краят на света, нали? — Столхамар сви широките си рамене.

После яли, пили и си приказвали. Започнали някъде към 20:30 с бекон и бобена яхния, няколко силни бири и твърда пиячка. Като свършили с хапването, Кале си налял водка с тоник, а Столхамар предпочел да пие чисто. Говорили още, настроението и тонусът били на макс и Кале пуснал няколко стари плочи на Еверт Тоб.

— Биваше си го човека — разчувства се Столхамар. — Дявол да го вземе, в тая страна май не е написана една смислена песен, откак Еверт пусна кепенците.

— А колко време слушахте музика? — попита Аника Карлсон.

— Доста — отвърна Столхамар и я изгледа учудено. — Беше от онези старите винилови плочи, от дългосвирещите, и май я въртяхме поне два-три пъти. „С кораба «Хайланд роувър» на път от Абърдийн отбихме към Сан Педро гориво да заредим“ — затананика Столхамар. Чуваш ли колко е прекрасно, Карлсон. Текстовете направо ти лягат на сърце — заяви той.

— И колко време пяхте така? — попита Бекстрьом.

— Ами докато някаква луда вещица от сградата не звънна на вратата, взе да врещи и крещи. Аз, нали, си седях в гостната, кефех си се на Еверт, та не я видях, но гласът ѝ се чуваше, по дяволите.

— Колко беше часът? — настоя Бекстрьом.

— Идея си нямам — Столхамар сви широките си рамене. — Но знам колко беше, когато се прибрах у дома и се обадих на Маря, понеже предварително погледнах. Човек все пак не звъни на хората посред нощ.

— И колко беше?

— Май 23:30, ако не ме лъже паметта — отвърна Столхамар. — Спомням си как си помислих, че май вече изпускам влака, ама бях успял да ѝ се наточа, та събрах смелост и звъннах. Макар че преди това ударих глътка и у дома. Имах малко в килера и май чак след това реших, че не би било зле да поема на юг.

— Ти кога си тръгна от Даниелсон? — попита Бекстрьом.

Как пък да го проверим това последното, замисли се.

— Още щом вещицата взе да вдига аларма, ми просветна, че май става време да се прибирам да къртя. Сбогувах се с Кале и се запътих към къщи. Да ми е отнело максимум десет минути, плюс някоя и друга стъпка накриво по пътя — обясни Столхамар, усмихна се и поклати глава. — Понеже партито бе загубило живец, така да се каже, а Кале се вкисна, обади се на дъртата, дето беше слязла, и я овика. Като тръгвах, той си плещеше с нея.

— Даниелсон беше на телефона и се караше със съседката, като си тръгвал — повтори Бекстрьом.

— Точно така — потвърди Столхамар. — Някак си стана време да се запътя към къщи, малко на спокойствие. Адски гадно — продължи Столхамар и отново потърка крайчеца на окото си с кокалчето на пръста. — Докато си хъркам и сънувам сладки сънища за Маря, някой шибан откачалник да нахлуе с взлом у Кале и да го убие.

— Защо мислиш, че някой е нахлул с взлом? — попита Бекстрьом.

— Така поне ми каза Светкавицата — отвърна Столхамар и изгледа озадачено най-напред него, после и Аника Карлсон. — Така дочул, че външната врата на Кале висяла и се веела на пантите. Някой мизерник е нахлул и го е ограбил. Убил го, докато си спял в леглото.

— Ти като си тръгна — отклони го Бекстрьом, — спомняш ли си дали Кале заключи вратата?

— Никога не забравяше. Кале бе предпазлив човек — обясни Столхамар. — Не че тогава съм се замислил, но съм сто процента сигурен, че го е сторил. Имах навика да го закачам по тоя повод. Винаги се залостваше. Аз самият никога не заключвам, като съм си вкъщи.

— Страхуваше ли се от някого? — попита Бекстрьом. — Щом винаги е заключвал.

— Сигурно не е искал някой да се намъкне и да му свие нещо. Нали имаше маса ценни предмети.

— Като например — обади се Бекстрьом, който бе ходил на мястото и с очите си бе видял мизерията.

Добрутро, си каза.

— Амии — започна Столхамар с вид на дълбоко замислен. — Старата му колекция плочи трябва да е струвала цяло състояние. И писалището, такава ценност.

— Онова в спалнята му? — попита Бекстрьом.

Как ли някой би могъл да го измъкне навън, помисли си той, и как такъв като Столхамар е успял да стане ченге.

— Точно — кимна той. — Антики. Кале имаше много такива неща. Истински килими и какви ли не стари хубави работи.

— Изпитвам известни затруднения с това, което ми казваш — възрази Бекстрьом. — Когато го намерихме, вратата не беше заключена, по нея нямаше следи от разбиване. Отвътре може да се заключи с ключ или с резе. Отвън се заключва с ключ. Когато колегите са пристигнали, тя е зеела широко, но по нея не е имало следи. Криминалистите предполагат, че когато извършителят си е тръгвал, просто е затворил вратата, но тъй като вратата на балкона в дневната е била открехната, е станало течение и входната се е отворила. Как ще разтълкуваш това?

— Да тълкувам — озадачи се Столхамар. — Щом криминалистите го твърдят, сигурно е така. По дяволите, мен ли питаш. Аз съм стар следовател. Не съм криминалист. Питай Пеле Ниеми или някого от неговите момчета.

— С колегите мислехме в малко по-различна посока — Бекстрьом кимна към Аника Карлсон. — Представяме си, че Кале Даниелсон трябва да е пуснал вътре извършителя, понеже е бил някой, когото е познавал и му е имал доверие. — Да ти го начукам, помисли си.

— Хвърчиш в облаците, Бекстрьом — Столхамар поклати глава. — Че кой от нас, старите приятели на Кале, ще има причина да го убие?

— Нямаш никакви предложения? — попита Бекстрьом. — С колежката Карлсон тъкмо на това се надявахме.

— Ами да, единственият от старите дружки, за когото бих се сетил в такъв случай, трябва да е Манхатън.

От старите приятели, в смисъл. Който е имал зъб на Кале, искам да кажа.

— Манхатън? Манхатън, дето е в Ню Йорк?

— Не, по дяволите — отвърна Столхамар. — Манхатън — онзи шибан сладникаво-лепкав коктейл от уиски и ликьор. Кой идиот е измислил да налива ликьор в уискито? Мамка му, трябва да е наказуемо.

— Манхатън — повтори Бекстрьом.

— Мане Хансон — обясни Столхамар. — Приятелите го наричаха Манхатън. През трудовия си период беше барман в стария „Карлтън“. Сръбнеше ли, можеше да стане злобно копеле. Включи се в някаква фирма по съвет на Кале и определено всичко отиде по дяволите. Това не му се понрави.

— Мане Хансон — повтори Бекстрьом. — А къде да го намерим?

— Опасявам се, че май няма да е лесно — ухили се Роланд Столхамар. — Като че ли най-добрият съвет е гробището на Солна. Неговите копеленца не се посвениха да пръснат праха му в горичката за възпоминания за по-евтино.

— И кога беше това? — попита Бекстрьом.

С какво съм го заслужил, помисли си.

— Миналия век — отвърна Столхамар. — Преди най-малко десет лета, струва ми се.

— Има нещо, което ме учудва, Роланд — обади се Аника Карлсон. — Ти си стар колега, така че с неща като проверките на телефони например със сигурност си запознат не по-зле от мен.

— Старото куче си знае номерата — съгласи се Столхамар със самодоволство.

— Когато си оставил Кале Даниелсон, той е бил на телефона, крещял е на съседката. Този разговор сме го проверили. Обадил се е малко преди 22:30. После казваш, че си се върнал право у дома и ти е отнело приблизително десет минути. Ще рече, че си се прибрал към 22:40.

— Точно така — кимна Столхамар.

— После твърдиш, че си се обадил на приятелката си от Малмьо в 23:30.

— Да, това си го спомням. Понеже предварително погледнах часовника. Както казах, не исках да звъня твърде късно.

— А какво прави през това време? Прибираш се в 22:40, а ѝ се обаждаш в 23:30. Остават 50 минути. Почти цял час. Какво си правил?

— Че нали ви казах — отговори Столхамар с вид на изумен.

— В такъв случай трябва да съм забравила — отбеляза Аника Карлсон. — Би ли ни разказал отново?

— Беше ми останала глътка пиене в килера. И нали имах повод да празнувам, започнах от него. После звъннах на Маря. Точно така. Явно съм живнал, като си сръбнах за отскок — обясни Столхамар с изкривена усмивка.

— Петдесет минути — повтори Аника Карлсон и се спогледа бързо с Бекстрьом.

— Голяма глътка ще да е била — отбеляза той.

— Хайде, не бъди такъв, Бекстрьом — каза му Столхамар. — Просто съм си седял, размишлявал съм си.

— За съвсем други неща — поде Бекстрьом. — Спомняш ли си Кале Даниелсон да е имал някакво куфарче или чанта за книжа? Някакво такова доста луксозно кожено чудо с месингова ключалка.

— Да, имаше — потвърди Столхамар и кимна. — Светлокафява кожа. Истинска началническа чанта. Видях я за последно, като ходих да вечеряме у тях, преди да го убият. Определено си я спомням.

— Спомняш си? — обади се Бекстрьом. — Защо?

— Беше я оставил на телевизора — отвърна Столхамар. — В гостната, където бяхме седнали да хапнем.

Ненормално място за чанта, нали. Аз нямам подобна, разбира се, но и да имах, едва ли щях да я туря върху телевизора. А защо питаш?

— Изчезнала е — обясни Бекстрьом.

— Аха — Столхамар сви рамене. — Във всеки случай беше там, когато тръгнах. Още си лежеше върху телевизора.

— Когато пристигнахме на сутринта, вече я нямаше — съобщи Бекстрьом. — Нямаш ли представа къде може да се е дянала?

— Стига вече, Бекстрьом — погледна го Столхамар с хлътналите си очи.

— Мисля, че ще спрем дотук — Бекстрьом кимна на колежката си.

— Аз съм за — обади се Столхамар. — Искам да се прибера и да си взема душ.

— Ще трябва да ни дадеш още няколко минути, Роланд — каза му Аника Карлсон с дружелюбна усмивка. — Налага се да поговорим с прокурора, преди да си тръгнеш.

— Окей — Столхамар сви рамене.

Час по-късно заместник главният прокурор Туве Карлгрен реши да задържи бившия криминален инспектор Роланд Столхамар. Именно Бекстрьом и Карлсон я убедиха и макар доста да помърмори, в крайна сметка тя се съгласи с тях. Столхамар бе имал предостатъчно време както за убийството на Карл Даниелсон, така и за изхвърлянето на дрехите и всичко останало на път към дома. Доста факти говореха против него, а имаше и много други, които подлежаха на проверка. Та с основание заподозрян в убийство, докато следователите проучваха показанията му и претърсваха апартамента му, за всички замесени щеше да бъде най-спокойно, ако Столхамар остане на топло.

Тъкмо преди Бекстрьом да се прибере у дома след работния ден, Петер Ниеми му се обади по телефона. На факса му бе пристигнало първото известие от лабораторията относно окървавените дрехи.

— Кръвта на Даниелсон — заяви Бекстрьом с категорична, а не с въпросителна интонация.

— Разбира се — отвърна Ниеми.

И никакви други следи освен тези на Даниелсон — според лабораторията и Ниеми. Никакви влакна, косми или отпечатъци от пръсти. Може би щяха да се открият евентуални следи от ДНК, но щеше да отнеме време да се проучат.

Все тая, реши Бекстрьом и си повика такси.