Онзи, който убие дракона

30

Екокуриерите се бяха разположиш в помещение на улица Алстрьомергатан на Кунгсхолмен. По пътя Аника Карлсон и Фешсия Петершон обсъдиха създалата се ситуация. Всичко друго би било странно и дори един вид неизпълнение на работните задължения от страна на двойка истински служители на реда.

— И какво мислим по въпроса, Фешсия? — попита Аника Карлсон.

— Надявам се да греша, но сякаш е най-вероятно Акофели да е свил чантата и да я е скрил някъде наблизо, преди да се обади в полицията. Та ние знаем само по неговите думи, че е позвънил веднага след като е намерил Даниелсон.

— Да, може и така да е. Във всеки случай не изглежда невероятно.

— Което сигурно означава, че Акофели вече е офейкал от страната — предположи Фешсия.

— Говорих с прокурора — отвърна Аника Карлсон. — Ще се заемем с жилището му веднага щом приключим във фирмата.

— Трябва да се уредим и с ключове — напомни Фелисия Петершон.

— Вече говорих с домоуправителя — усмихна се Аника Карлсон. — Ти за каква ме имаш?

— За чудесна — отвърна Фелисия. — Просто се закачам, нали разбираш.

Екокуриерите се намираха на приземния етаж, имаха табела над вратата и няколко велосипеда бяха паркирани напряко на тротоара.

— Ако трябва да минеш оттук с детска количка, ще се наложи да слезеш на платното — смръщи вежди Аника Карлсон.

— Успокой топката, бейби — каза ѝ на английски Фелисия Петершон и се усмихна ведро. — Да го споменем чак накрая, а?

— Ти ще поемеш разговора — заяви Аника Карлсон. — Това е по твоята част.

Най-напред разговаряха с шефа на Акофели, който се казваше Йенс Юхансон, „викайте ми Йенса, така ме наричат всички тук“, имаше вид на най-обикновен шведски компютърен специалист и на вид малко по-възрастен от Акофели. Той изглеждаше обезпокоен. Това ясно личеше в погледа му въпреки дебелите стъкла.

— Не е типично за мистър Седми — рече шефът. — Септимус, така де. Викаме му Седми, понеже такова е значението на латински — поясни и същевременно кимна за потвърждение. — Не е пропуснал и ден, откакто започна работа при нас, а това беше преди година и половина.

— Какъв е като човек? — попита Аника-Карлсон въпреки обещанието, което бе дала пет минути по-рано.

— Жесток е — възхити се шефът му. — Адски добър колоездач, супер кондиция, винаги е на линия, дори в най-тежките поледици. Честен, свестен, на „ти“ с клиентите. Топ форма. С екологично съзнание. Това е важно тук. Много държим. Всички наши служители трябва да са загрижени за околната среда.

— А какво можеха се е случило според теб? — попита Фелисия Петершон (тук аз задавам въпросите, си каза).

— Сигурно е свързано с онова проклето убийство. Видял е нещо, което не бива. В най-лошия случай може да се е стигнало дотам, че някой да го премахне от пътя си. Поне такива слухове се носят тук, във фирмата.

— Изглеждаше ли нещо тревожен, когато дойде на работа в четвъртък?

— Не. Направо не му се говореше за това. Нали всички го нападнаха с въпроси. Естествено. Колко често се случва да налетиш на току-що убито пиянде? На мен нито веднъж — заяви Йенса и почисти очилата си от вълнение. — Нито на някой друг от работещите тук, поне аз не познавам такъв. И какво става после — изчезнал просто ей така. Все пак странна случайност. Като съвпадение по едно и също време.

— Разбирам — отвърна Фелисия. — Кой е най-близкият му приятел в службата?

— Адвоката — отговори Йенса — Нисе Мунк. Зубри право. Май баща му е адски преуспял юрист. Впрочем тук е. Кисне долу в гаража, чисти личния си бегач. Участва по състезания. Е, не е чак като за Обиколката на Италия или Тур дьо Франс, ако питате мен — сниши глас Йенса. — Искате ли да си побъбрите?

— С удоволствие — отвърна Фелисия. — Ако намери време да се отлепи от колелото.

Адвоката на вид бе същият като шефа си, с очила и всичко останало, но не приличаше особено на състезател по колоездене, като се изключат дългите мускулести крака.

— Естествено, че питах — отвърна им. — Нали наказателното право ми е специалност. Точно с това смятам да се занимавам, щом завърша. Адвокат по наказателни дела, собствена кантора — поясни.

— И какво отговори той? — попита Фелисия Петершон.

— Че не му се лафело за това. И е разбираемо. Не е било никак весело. Още щом се прибрах в четвъртък, проверих в нета — направо все едно е адското клане с моторна резачка. Макар че ставаше дума за брадва.

— Но не сте говорили за онова, което е преживял — повтори Аника Карлсон.

— Опитах се — отвърна Адвоката. — Мистър Седми отказа да говори. Окей, окей. Работа за вършене. Постоянно нови клиенти. А на това място не караме в тандем.

— И толкова? — попита Аника Карлсон.

— Ами да.

— Не е споменал нищо повече? Нищо не е питал?

— Сега, като казваш. Всъщност имаше един въпрос. Беше точно преди да се чупя от работа. Малко чудноват въпрос, ама да знаете, тук просто се надпреварват да ме питат.

— Тоест по юридически проблеми — отбеляза Фелисия.

— Йес — кимна Адвоката. — Нонстоп безплатни консултации. Най-вече семейно право. Какво ще стане, ако гаджето ме изрита от квартирата, а аз не съм вписан като наемател. Какво ще стане с хладилника, за който и двамата сме кихнали пари. Такива разни. Макар да съм казал, че съм по наказателното право.

— Та чудноватият въпрос — напомни му Фелисия.

— Пита ме за правото на самозащита — отвърна Адвоката. — Как било в Швеция, ако някой ти се нахвърли и опиташ да се браниш. Доколко можеш да отвърнеш.

— И ти какво му каза?

— Най-напред, че това е адски необичаен въпрос. После фактически го попитах дали той не е убил стареца, ако му се е нахвърлил, защото му е донесъл погрешен вестник или нещо от сорта. Просто някои клиенти на моменти прекаляват. Но не било това. Седми каза, че не е нищо от този род. Нищо подобно. Категорично — заяви Адвоката.

— Спомняш ли си как точно формулира въпроса — настоя Фелисия.

— Докъде имаш право да стигнеш. Представи си, че някой се опита да те убие. Имаш ли тогава право ти да убиеш? Приблизително така звучеше.

— И ти какво му отговори? — пак попита Аника Карлсон.

— Да. И не. Всъщност вие би трябвало да знаете, нали? Право да се приложи ответно насилие според степента на заплаха. Плюс допълнително като поука за нападателя. Като например добавъчен ритник просто за кеф, когато извършителят вече се е проснал и се гърчи.

— Останал ли си с впечатлението, че Седми пита от свое име? Че той самият е станал жертва на нападение? — попита Аника Карлсон.

— Това шега ли беше? — рече Адвоката. — Седми е израснал в Сомалия. Дали е бил жертва на нападение? Влезте да погледнете в нета. Добре дошла на Земята, госпожо полицай.

— Имах предвид тук, в Швеция — поясни Аника Карлсон. — Нещо да му се е случило в Швеция.

— Да, питах го. Отрече категорично, вече ви казах. Разбира се, като изключим всички расисти, които такъв като Седми е принуден да търпи. Направо да ги пратят в Бедрок, ако случайно питаш мен.

— Остана ли с впечатлението, че те пита заради някого? — попита Фелисия Петершон.

— Това обаче пропуснах да го попитам — отвърна Адвоката. — Пък и предвид изживяното сутринта май не беше твърде странно. Да сметна, че се отнася за самия него, имам предвид. Толкова ли е странно?

— Наистина не е — усмихна се Фелисия.

После си тръгнаха. Йенса ги изпрати до улицата, с което даде на Аника Карлсон неочакваната възможност да оправдае имиджа си в Полицейското управление на Солна.

— Като стана въпрос за загриженост за околната среда: как ще стане човек да мине оттук с детска количка и да се опита да се провре по тротоара?

— Споко, споко, ще оправим нещата — отвърна Йенса и вдигна ръце в умолителен жест.

— Хубаво — отвърна Аника Карлсон. — Значи да приема, че всичко ще бъде наред, когато дойдем следващия път.

— А как да тълкуваме това? Въпросите му за правото на самоотбрана? — попита Фелисия. — Мъглата се сгъстява. Крайно време да просветите по-младата колежка.

— Съвсем ясно е, че Даниелсон е умрял вечерта преди да го открие Акофели — отвърна Аника Карлсон.

— Според съдебния лекар — кимна Фелисия.

— Не само — отговори Аника Карлсон. — Аз бях там преди седем сутринта, а Ниеми и Чико още не се бяха появили, та използвах да го докосна.

— Ай, ай, ай — ухили се Фелисия. — Огледът се прави без пръстови отпечатъци. Преподавателят ми по съдебна медицина винаги ми го опяваше, докато бях в академията.

— Трябва да съм го забравила — отвърна Аника Карлсон. — Пък и бях с ръкавици.

— И?

— Вкочанен труп. Така че нямам абсолютно никакви проблеми с чичо доктор. Поне този път. Напълно споделям мнението му.

— Така да бъде — отвърна Фелисия. — Какво ще кажеш да хапнем, преди да поемем към Ринкебю? В Солна Център има едно хубаво място за суши.

— Дадено — отвърна Аника Карлсон, която мислеше за друго.

Какви са тези работи? Нещата стават все по-объркани и по-объркани.