Онзи, който убие дракона

21

На следващия ден, вторник, следобед разследващият екип проведе третата си сбирка — присъстваха всички, включително двамата им криминалисти. Аха да започнат срещата, в стаята влезе и шефът на Криминалния отдел на Солна комисар Тойвонен. Кимна рязко и изгледа гневно вече насядалите там, преди той самият да заеме място в дъното на стаята.

Деветима души, от които един истински полицай, помисли си Бекстрьом. Иначе един същински фински селянин, един лапландски копелдак, и той фински селянин, чилиец, рускиня, една по-млада водна кокошка, върла лесбийка, играч на народни танци и добрият стар Ларш Алм — Дръвника с тежка умствена изостаналост по рождение — и накъде, по дяволите, отива полицейският колектив.

— Окей — поде Бекстрьом. — Да започваме. Как върви претърсването у Столхамар? — погледна предизвикателно към Ниеми.

В общи линии били готови, смяташе Ниеми. Накратко казано: не намерили нищо, което да уличи Столхамар. Никакви загадъчни суми в брой, никакви панталони, опръскани с кръв, никаква чанта за книжа със следи от чука.

Сигурно е укрил предметите и се е погрижил да разчисти след себе си. Пачките сто на сто е заровил под някой камък, мислеше си Бекстрьом. Точно каквото би могло да се очаква от този идиот.

— Малкото, което сме открили, по-скоро потвърждава версията на Роле — обясни Ниеми.

— Че какво може да е то? — попита Бекстрьом.

Да не повярваш. Изведнъж извършителят ни взе да се нарича Роле.

На леглото в спалнята заварили останките след посещенията на Столхамар в Малмьо и Копенхаген. Полуизпразнен сак с дрехи, чисти и мръсни накуп, несесер за из път, наполовина изпита бутилка датска горчивка. Всичко онова, което такъв като Столхамар би могъл да домъкне у дома след кратък престой в Малмьо и Копенхаген.

— Плюс цяла камара касови бонове — каза Ниеми. — Билети за влака отиване и връщане до Малмьо, плюс отиване и връщане до Копенхаген. Сметки от пет различни кръчми в Малмьо и Копенхаген. Десетина бона от таксита и най-различни други. Общо разходи за малко повече от 9000 шведски крони. Впрочем бележките съответстват по време на обявеното от него.

— И ги е запазил, за да ги даде на приятеля си, търговеца на фактури Карл Даниелсон. Веднага щом се прибере — отбеляза Бекстрьом и се ухили.

Ама че тъп може да бъде човек, си помисли.

— Според неговите думи — вметна Алм. — Разпитах го по въпроса и твърди тъкмо това. Но разбирам накъде биеш, Бекстрьом.

— И какво си направил в тази връзка? — усмихна му се той.

— Говорих с жената от Малмьо, с която е бил. Телефонен разпит — отвърна Алм. — Попитах я за същите неща. Тогава тя спонтанно реагира, че забелязала и му задала идентичен въпрос, когато били в Копенхаген. От къде на къде Столхамар изведнъж започнал да колекционира касови бонове. Обяснил ѝ, че имал навика да ги дава на свой приятел от Стокхолм.

— Да не повярваш — намеси се Бекстрьом с блага усмивка. — Роле Столис почва да се суети, да събира касови бележки, при което малката му приятелка се чуди какво ще ги прави. Едва ли ги е искал бившият му работодател.

— Както казах — намеси се Алм, — разбирам накъде биеш.

— Разполагаш ли с още нещо? — попита Бекстрьом. Преди да запретна ръкави и да опухам Роле Столхамар, помисли си.

— Ами и това с времето. Петдесетте минути, в които си бил седял у дома и размишлявал за нещата от живота, преди да се обади на Маря Улсон в Малмьо. Да, определено ѝ е звъннал. В 23:25 е набрал домашния телефон на Маря Улсон от своя домашен.

— Остават четирийсет и пет минути за мъдрене на възвишени мисли — констатира Бекстрьом. — Нещо да си установил за това време?

— Като начало извървях пробно пътя от Хаселстиген 1 покрай контейнера с дрехите на Екенсбергсгатан до дома на Столхамар на Иернвегсгатан. Отнема поне петнайсет минути, ако не подтичваш.

— Още трийсет минути — установи Бекстрьом. — Предостатъчни, за да строши черепа на Даниелсон. Да му свие мангизите и да се преоблече в чисти дрехи. Да изхвърли дъждобрана, пантофите и гумените ръкавици на път за дома.

— По принцип — да — съгласи се Алм. — Проблемът е в съседа му. Ако казаното от него е вярно, няма начин.

Знаех си, помисли си Бекстрьом. Съзаклятничеството на всяка цена да се помогне на легендарния Роле да се окопити очевидно работеше с пълна пара.

Съседът се казваше Паул Енглунд, 73. Пенсиониран уредник в Музея на корабоплаването в Стокхолм и впрочем същият, който заплаши Бекстрьом и Стигсон с обаждане в полицията. Енглунд имал син, който бил фотограф във вестник „Експресен“, той още предишната вечер се обадил на татко си, за да му разкаже, че неговият съсед бил задържан с подозрение за убийство. Дали случайно същият този съсед не е оставил на баща му резервен ключ от жилището си, та синът да направи няколко домашни снимки от бърлогата на убиеца?

Татко Енглунд решително се възпротивил на всякакви подобни хрумвания. Никакъв ключ нямал. Столхамар бил шумен алкохолик, съсед от най-ужасния тип. Благодарен бил за всяка минута, в която не се намирали едновременно на етажа, и още рано на следващата сутрин позвънил в полицията на Солна, за да сподели наблюденията си за Столхамар във вечерта на убийството на Даниелсон. Сега най-сетне имал възможност завинаги да се отърве от него. Ако наистина бе съзнавал последиците от онова, което бе напирал да разкаже, най-вероятно би предпочел да си мълчи.

— И какво твърди той? — попита Бекстрьом.

— Че е видял Столхамар да влиза във входа, където живеят и двамата, към 22:45 в сряда вечерта. Напълно сигурен е, че е бил Столхамар, но тъй като малко го недолюбва и по принцип избягва да разговаря с него, поизчакал няколко минута, преди той самият да се прибере.

— И таз добра — отбеляза Бекстрьом. — Откъде, по дяволите, може да е толкова сигурен и какво е правил той самият навън посред нощ? Откъде може да е толкова сигурен, че часът е бил 22:45? Впрочем трезвен ли е бил? — попита Бекстрьом. — Може да е обичайната грешка. Просто да е сбъркал деня. Или да се е заблудил за часа. Или да е видял друг съсед. Ако направо не си измисля всичко това, за да се прави на интересен или защото иска да съсипе Столхамар.

— Хайде да не прекаляваме, Бекстрьом — възпря го Алм, който изпитваше истинска наслада. — Ако все пак свидетелят казва истината, Столхамар едва ли би могъл да е убиецът на Даниелсон. Във всеки случай няма начин да е станало както го мислим. Не и веднага след 22:30 вечерта. Да караме поред — продължи. — Всяка вечер след късните новини по ТВ. 4, които свършват с прогнозата за времето в 22:30, Енглунд има обичая да извежда своя дакел. Винаги минава по един и същ маршрут около квартала и двамата с псето го обикалят приблизително за петнайсет минути. С изключение обаче на онази вечер — когато се кани да свърне надясно по Еспланаден, го спира униформен полицай, който едва ли не го изкъшква да се върне обратно по пътя, по който е дошъл. И той се връща. Неохотно — нали е любопитен като всеки друг. Но тъй като нищо не се случва — изчаква на Йернвегсгатан и се ослушва няколко минути, — той поема към къщи, ала щом стига до съседната кооперация, тоест на двайсетина метра от дома си, вижда Столхамар да влиза във входа.

— А защо са били там униформените колеги? — попита Бекстрьом.

— Отцепили са Еспланаден, понеже полицейският бус подготвял акция в апартамент на сто метра по-надолу по улицата. Имали информация за заподозрян, евентуално замесен в стрелбата и грабежа при „Брума“ няколко дни по-рано.

— Часовото време? — обади се Бекстрьом. — За какво часово време говорим?

— Трябва да е било след 22:30 в сряда вечерта, 14 май. Няма друга възможност. Акцията започва по това време: колегите от „Опазване на реда“ отцепват района.

— Онзи и псето може да са останали там половин час — отбеляза Бекстрьом. — Откъде, по дяволите, можеш да си сигурен, че не се е мотал половин час?

— Човек никога не може да бъде сигурен — отвърна Алм. — Знам само какво казва той, бърборихме за това в продължение на два часа.

— И какво друго казва? — попита Бекстрьом. — Много ми е интересно да разбера. — За предпочитане преди Коледа, помисли си.

— Казва, че изчакал няколко минути, след което тръгнал да се прибира, видял Столхамар да влиза във входа, поспрял се няколко минутки, та да не се налага да си говорят, и също влязъл, взел асансьора и се качил до апартамента си. Още с влизането се обадил на сина си. От мобилния си телефон звъннал на джиесема на сина си. Накратко: гложди го любопитство, а синът е на място на Еспланаден, когато баща му се обажда, понеже вестникът вече има информация за случващото се. Та тогава е било единайсет без десет според проверката на телефоните, която направихме предобед — завърши Алм.

— Щом казваш — Бекстрьом изгледа гневно своя осведомител. — Дядката има ли стационарен телефон в жилището?

— Да — отвърна Алм, — и разбирам какво имаш предвид, Бекстрьом. Само цитирам каквото ми каза той.

— Няма как да не ми е чудно защо е звъннал по мобилния — обясни Бекстрьом. — Стиснат дъртак като него. Защо по мобилния?

— Защото вече го е държал в ръка на влизане в апартамента. По неговите думи — отвърна Алм. — Съжалявам, Бекстрьом — продължи той, без да изглежда ни най-малко жален. — Но въпреки всичко повечето показания потвърждават версията на Столис. Напуснал е Даниелсон в 22:30, отишъл си е право у дома, бил си е вкъщи към 22:45.

Бекстрьом предложи почивка. Криминалистите си тръгнаха. Налагало се да се заемат с важни задачи. Тойвонен също използва да се оттегли. По някаква причина изглеждаше доста по-доволен, отколкото при идването си. На тръгване дори кимна окуражително на Бекстрьом.

— Поздравления, Бекстрьом. Драго ми е, че си си същият.