Онзи, който убие дракона

63

Този път Хасан Талиб бе с тях от самото начало, когато черният лексус излезе от гаража на къщата в Солентуна към осем вечерта. Проследяващият автомобил бе останал на няколко пресечки оттам — последва го по успоредна улица, понеже виждаха своя обект на наблюдение на монитора в колата си, та не се налагаше да поемат излишни рискове.

Приближиха се дискретно едва след като колата мина бариерата на път към центъра. Уличното движение бе натоварено, караше Сандра Ковач и когато лексусът сви наляво по Свеавеген, тя мигом се досети какво става. Най-големият закрит паркинг в сърцето на Стокхолм, си каза. Покриваше няколко пресечки, три етажа под земята. Четири изхода, десетина пешеходни входове и изходи.

— Мамка му — изпсува Сандра. — Тия копелдаци мислят да офейкат.

Магда Ернандес докопа един от предавателите, изскочи от колата и застана при наклона към паркинга, за да види дали просто няма да направят обратен завой и да си излязат.

Ковач и Мотоеле обиколиха гаража на лов за черния лексус, а когато най-сетне го намериха, беше празен, прецизно паркиран на най-долния етаж до един от множеството изходи. По това време Ковач вече разговаряше с Линда Мартинес по специалния им предавател.

— Успокой се, Сандра. Случват се и такива неща. Нали не е краят на света. Направете кръгче из района, да видим дали няма да засечете някоя от другите им коли.

— Та какво мислим по въпроса? — попита Тойвонен половин час по-късно. — Да не са решили да духнат в чужбина, да хванат малко тен?

— Не ми се вярва — отвърна Мартинес. — През целия ден беше спокойно, няма повишена активност по онези два мобилни телефона, които прехванахме вчера. Откак се чупиха от гаража, телефоните им са замлъкнали, което вероятно означава, че са заедно и нямат нужда от телефонна връзка. Но всякак са намислили нещо. Въпросът е какво.

— Самолети, фериботи, влакове? — попита Тойвонен.

— Вече е направено — отговори Мартинес. — Колегите са предупредени, обещаха да направят каквото могат.

— По дяволите — Тойвонен внезапно бе осенен от идея. — Бекстрьом, дребния шишко, трябва да го проверим…

— Тойвонен, явно ме мислиш за тъпачка — прекъсна го Мартинес. — Следим го изкъсо, откакто напусна участъка преди четири часа, четири часа и трийсет и две минути, по-точно казано.

— И какво прави той?

— Прибра се вкъщи в 16:43. Какви ги е вършил в апартамента, не е съвсем ясно, но според шума трябва да е отпрал здрав следобеден сън. Преди час и половина цъфна в кварталната си кръчма, там е все още.

— И какво прави? — попита Тойвонен.

— Пие бира и ракия, нагъва животозастрашаващи количества пасирана ряпа със свински джолан и сваля сервитьорката. Пищна блондинка на име Сайла, сънародничка ти е, ако искаш да знаеш.

Животът е несправедлив, помисли си Тойвонен.

Малко преди единайсет и половина през нощта на спешния номер в стокхолмската полиция 112 получиха поредното обаждане. Едно от няколкото хиляди, набрани през изминалото денонощие: за съжаление, всички доста еднотипни.

— Обажда се поредният смутител на нощния ви покой — заяви гласът по телефона.

— Как се казваш и с какво мога да ти помогна? — попита операторът (пиян, помисли си).

— Казвам се Хасе Арен — отвърна гласът. — Директор Хасе Арен, бивш шеф на ТВЗ — поясни гласът.

— И по какъв въпрос? — пиян като талпа, помисли си операторът.

— Някой стреля като шибана откачалка в апартамента на моя съсед.

— Как се казва съседът ти?

— Бекстрьом. Ситен дебелак, някакъв вид полицай. Порка като каруцар, та да ви кажа, сигурно той самият стреля.