Онзи, който убие дракона

89

Рано в неделя сутринта Хасан Талиб бе сполетян от нов мозъчен кръвоизлив. Лекарите, които преди по-малко от седмица бяха спасили живота му, се принудиха да направят втори опит. Този път не стана. Операцията бе прекратена още след четвърт час, а Талиб бе обявен за мъртъв в 5:30 сутринта в клиниката по неврохирургия на Каролинска.

Никога не е било добре да умират лица като Талиб. Съществуваха твърде много негови подобни, на които можеше да хрумне какво ли не. Пет минути по-късно комисар Хонкамяки намисли допълнително да засили степента на сигурност. Говори с Тойвонен и Линда Мартинес. Тойвонен взе официалното решение. Разпореди да дойдат още шестима колеги от „Опазване на реда“ плюс шестима следователи.

Първите щяха да подсилят външната охрана. Следователите щяха да се движат на територията на болницата и в сградите, за да открият навреме подозрителни превозни средства, лица или изобщо някакви нередности.

В девет сутринта Франк Мотоеле се появи в ортопедичната хирургия. Поздрави колегите и взе асансьора до седмия етаж, където Фаршад Ибрахим лежеше заключен в персонална стая с гипсиран десен крак от глезена чак до чатала.

— Как е — поздрави Мотоеле и кимна на колегата, седнал пред входа на отделението, където обгрижваха Фаршад Ибрахим.

— Спокойно е — усмихна се другият. — Пациентът спи. Преди малко говорих със сестрата. Явно го боли адски много, понеже нон стоп го тъпчат с болкоуспокояващи, това е положението. Най-вече спи. Ако искаш да си побъбриш с братчето му, той е в гръдна хирургия. Този път без нож.

— Ще се разходя да огледам — отвърна Мотоеле.

— Давай — съгласи се колегата от „Опазване на реда“. — Аз през това време ще се разтъпча до пушалнята. Направо откачам, казвам ти. Тези шибани никотинови дъвки са пълна подигравка.

Нещо не е наред, помисли си Мотоеле още преди да отвори вратата на Фаршад Ибрахим.

За всеки случай я побутна с крак, сложи ръка на кобура. Стаята беше празна, прозорецът зееше отворен, леглото бе изтикано до него, а на крака му бе вързано обикновено катераческо въже.

Двайсет метра до земята — седем етажа по-надолу. Там вече стоеше някакво лице, чакаше човека, който се опитваше да се спусне по въжето въпреки гипса, но бе изминал едва няколко метра, когато Франк Мотоеле подаде глава през прозореца.

Мотоеле хвана въжето и задърпа нагоре. Детска игра за такъв като него, сто кила мускули и кости, докато Фаршад Ибрахим на въжето нямаше и седемдесет. При това Фаршад направи грешка. Вместо да разхлаби ръце и просто да се плъзне надолу, той се вкопчи във въжето, издигна се близо метър нагоре, после Мотоеле вглъби поглед и го пусна. Фаршад също се пусна, тупна като брашнян чувал и се просна по гръб на около 20 метра под него. Умря на място. Едва тогава Мотоеле осъзна, че съучастникът му бе извадил оръжие и стреляше по него.

Обаче се оказа лош стрелец. Мотоеле реши да не избързва. Извади оръжието си, приклекна зад перваза, прицели се високо в единия крак, захват с двете ръце, и двете очи отворени. Буквално по правилник, а ако извадеше късмет, щеше да го уцели в бедрената артерия.

Мъжът долу падна, изпусна оръжието си, хвана се за простреляния крак и закрещя на език, който Мотоеле не разбираше.

Той вглъби поглед навътре в себе си, прибра оръжието в кобура и излезе в коридора да пресрещне колегите си. Вече чуваше тичането и виковете.

Комисар Хонкамяки се обади на Тойвонен и докладва накратко положението. Някой бе помогнал на Фаршад да отвори прозореца на стаята си. Същият му бе дал въже за катерене с възли. Дълго малко над 20 метра. Колегата Мотоеле се опитал да го издърпа. Фаршад се пуснал, паднал безпомощно по гръб близо 20 метра право надолу. Негов съучастник открил стрелба срещу Мотоеле. Няколко изстрела. Мотоеле отвърнал. Един изстрел. Улучил го високо в крака. Обезвредил го. Съучастникът бе задържан, идентифициран и откаран в спешното, което за най-голямо удобство се намираше само на стотина метра от ортопедията. При това вече имаха подозрения кой е помогнал на Фаршад с прозореца и въжето.

— Не можем да открием една от сестрите в отделението, родена е в Иран, ще знаеш. Изчезнала е от смяната си преди повече от час — обобщи Хонкамяки.

— Ама какви ги вършите, мамка му — изстена Тойвонен.

— Следваме правилника до буква. Какво, по дяволите, щеше да направиш ти?

— Онзи, по-малкият брат, още е жив, нали? — рече Тойвонен.

— Да, все още се държи. Но разбирам защо питаш — отвърна Хонкамяки с изкривена усмивка.

— Откарайте го в ареста. Налага се да въведем малко ред в безопасността.

— Вече се опитах. Отказват да го приемат. Твърдят, че не разполагали с необходимите ресурси за медицинските му грижи.

— Закарайте го в болницата в Худинге — нареди Тойвонен.

— Худинге? Защо?

— Не искам да остава в района. Не и докато хората тук измират като мухи, а тъкмо моите полицаи са около тях през цялото време.

— Окей — отвърна Хонкамяки.

— Колкото до колегата Мотоеле…

— Вече е уредено. Криминалистите пристигнаха, вътрешно разследване са на път. Май ни липсва единствено Бекстрьом — изкикоти се той.

Дявол да го вземе. 3:0 за християните, помисли си Бекстрьом, когато пусна сутрешните новини. Най-сетне палачинки със запържен бекон, мина му през ума. Тъй като надзирателката му явно бе ангажирана на друго място.

— Разбирам, че си в шок, Мотоеле — каза му колегата от Вътрешно разследване.

— Не — поклати глава той. — Не съм в шок. Всичко си беше по правилник.

Респект, си каза той и вглъби поглед.