Онзи, който убие дракона

35

Аксел Стенберг беше на седемнайсет. Висок 185 сантиметра, снажен, в добра форма. По-силен от повечето възрастни мъже и по-гъвкав от почти всички независимо от възрастта. Спортен талант, твърде ленив, за да тренира, и все пак един от най-добрите в училище по футбол, хокей на лед, гимнастика и плуване. Просто способен по рождение. С учителя му по физическо бяха в сложни взаимоотношения. Защо не предприемаше нищо във връзка със завидните си физически дадености и дарбата, която бе получил по рождение?

Аксел беше с руса къдрава коса, сини очи, бели зъби и не се скъпеше с усмивките. Още в началното училище всички момичета се надпреварваха да го търсят за гадже, после просто си продължиха. Отношенията му с всички останали учители бяха простички и неприятни. Как можеше да не дава пет пари за учението? Та той далеч не бе лишен от заложби.

Аксел си имаше едно увлечение в живота, момичетата. Онази, която го интересуваше точно в този момент, се казваше Хана, беше на неговата възраст и от около месец му беше съседка в сградата, където той живееше.

Хана Бродин бе на седемнайсет години. Висока 175 сантиметра, красива, с добре тренирано тяло. Дълга тъмна коса, кафяви очи, бели зъби и голяма усмивка. Тъй като бе най-добрата в класа още от началното училище, отношенията ѝ с всички учители бяха простички и превъзходни. Момчетата до едно да ѝ се бяха предлагали през цялото това време, и то по всевъзможни начини.

Последният, който реши да я сваля, беше Аксел, и тъй като майка ѝ бе заминала на конференция с колежките си, двамата бяха у тях първия път, когато се случи да бъдат заедно на спокойствие, само тя и той. Аксел бе предприел очакваните атаки, но в играта, която току-що бяха подхванали, тя имаше същия богат опит, та за нея не беше никакъв проблем да ги парира.

А тъй като всеки от тях беше заинтригуван от другия, нещата се проточиха във времето.

— Какво ще кажеш за едно вечерно топване? — попита Аксел. — Първото за тази година.

— Не е ли малко студено — възрази Хана. — Пък и не знам къде съм си забутала банския. С мамчето почти не сме намерили време да разопаковаме багажа.

— Мислех да сме голи — усмихна се Аксел.

— Това никак не е за изпускане — усмихна се Хана в отговор. — Но ако е твърде студено, ще си се къпеш сам.

После Аксел я заведе на личното си кътче за плуване. Негово и на приятелите му, по-точно казано. Намираше се само на стотина метра от мястото, където живееха той и Хана. Голяма заоблена гладка скала, която се спускаше право надолу във водите на езерото Улвсунда. Уединена и закътана, перфектна за слънчеви дни, меки пукнатини с много гъсталаци, в случай че искаш да се сближиш с някого. Идеална за гмуркане, тъй като дълбочината бе четири метра точно под скалата.

Аксел удържа на обещанието си. Захвърли всички дрехи и се гмурна с главата надолу право към дъното.

Хана приседна на скалата да го гледа. Полунощ, но достатъчно светла, за да вижда, а останалото можеше и да си го представи.

Това сто на сто го е пробвал и преди, помисли си Хана, които все пак хареса видяното. Момчета, помисли си. Понякога малко прекаляват с предсказуемостта.

Аксел го бе пробвал много пъти преди и винаги от същото място. Широка междина в скалата на два метра над водната повърхност, две-три бързи крачки, солидно отгласване, изпънато тяло, изпънати ръце, дланите прилепени една към друга и само въртопче на повърхността, едва доловимо цопване, преди да изчезне под водата. После силен тласък с двата крака, извиване на гърба назад, протягане на ръцете и всичко необходимо, за да завърши перфектната дъга под водата и отново да излезе на повърхността.

Но не и този път, защото ръцете му ненадейно се удариха в нещо. Нещо меко, едро, опаковано в плат или може би брезент, нещо, което се поклащаше над дъното, но нямаше как да го види в тъмната вода. Аксел намери дръжка, още една, опипа надолу, докосна колело, усети и второ.

Чанта за голф, помисли си Аксел, чийто вуйчо бе зъболекар, но би предпочел да играе голф на пълен работен ден, ако зависеше от него. Имаше навика да използва племенника си да му носи стиковете, след осемнайсетата дупка го черпеше голяма силна бира, бутваше му няколко стотачки, преди да се разделят, намигаше му и го караше да обещае, че няма да обели и дума пред сестра му. И най-вече да не профука парите за глупости като учебници или дори каквито и да било книги.

Аксел винаги спазваше обещанията си. Момичетата с лопата да ги ринеш и повече от достатъчно пари, ако се случеше да предприемат нещо готино и скъпо. Що за идиот би изхвърлил чанта за голф във водата? В тази на вуйчо му имаше стикове, които в съвкупност струваха колкото хубава кола втора ръка.

Какви ги върши, по дяволите, ядоса се Хана. Кисне долу вече две-три минути. В мига, когато се изправи, за да изхлузи дрехата си, той се показа на повърхността. Махна ѝ.

— Какви са тези игрички? — попита го нервно.

— Някой тъпак е изхвърлил чанта за голф — отвърна Аксел. — Чакай само да видиш — и отново се скри под водата.

Не беше заседнала на дъното, а се полюшваше на гладката скала. Той хвана едната дръжка, лесно се дърпаше под водата, и я измъкна на десетина метра до мястото, където рязко ставаше по-плитко. Дори не изпита нужда да се подаде навън, за да си поеме въздух, но го направи. После се наложи Хана да му помогне да изтеглят чантата на сушата. Едва сега усети колко беше тежка.

— Каква чанта за голф — отбеляза тя. — На мен ми прилича на количките, с които вестникарите разнасят сутрешните вестници.

Мамка му, помисли си Аксел.

— Поздравления, Аксел — усмихна се Хана. — Вече си собственик на 200 прогизнали броя „Дагенс Нюхетер“.

Мамка му, помисли си Аксел. Цялата обуздана енергия, цяла вечер никакъв секс, но може би някой и друг намек за нещо подобно, а сега вече се изложи, какво да я прави тая количка. Ще хвърля едно око, каза си той, после ще я завлека нагоре и ще я зарежа в храсталака.

Най-напред отвърза връзките, отвори платнения капак. Съдържанието я изпълваше цялата и бе опаковано в черен найлон. Първо попила с ръце. Твърдо, обло, определено не бяха стикове за голф, но и вестници не бяха, не. После разкъса найлона, за да види какво е.

— Ще има ли вътре поне компенсация за находката ти? — попита Хана, която бе приклекнала на скалата.

Малко са детински тези работи, помисли си тя.

— Мамка му — изрева Аксел, отскачайки от чантата. — Мамка му, мамка му, мамка му — продължи да пищи, бранейки се с ръце срещу въздуха.

— Какви ги вършиш? — попита Хана, която започваше здравата да се нерви. — Да не репетираш за „Оскар“?

— Бахти — отвърна Аксел. — В чантата има труп. После отърча да вземе дрехите си. При това чисто гол, му мина през ума.

— Какво ще правим сега, мамка му? — попита Аксел и вдигна брадичка към чантата, което си стоеше на брега до водата. Хич не възнамеряваше да погледне повторно, за да се увери относно находката — не, най-лесното беше просто да се махнат оттам. Поне вече не беше гол. Но ужасно зъзнеше, чак се тресеше. Да не говорим за оная му работа — чувстваше я, все едно цяла зима я бе киснал в дупка в леда.

— Да се чупим — предложи ѝ. — Да се чупим — повтори.

— Луд ли си — отвърна Хана. — Трябва да викнем ченгетата, нали разбираш.

После Хана Бродин, 17, набра спешния номер 112 на мобилния си телефон и бързо я свързаха с централата на полицията. Свързаха я без проблем, понеже звучеше досущ като човек, който се обажда, за да съобщи за току-що намерен във водата труп.

— Труп във водата близо до брега? — попита операторката.

Горкото момиче, помисли си. Труповете във водата не са никак приятна гледка, знаеше го от личен опит.

— Намира се в чанта — обясни Хана.

— В чанта във водата? — поиска да уточни операторката.

Какви ги говори, помисли си.

— Беше във водата. Чантата. Гаджето ми тръгна да се къпе и тогава я намери. После я изтеглихме на сушата и погледнахме вътре. Той погледна. Не аз.

— Спокойно — каза ѝ операторката. — Останете на мястото двамата с гаджето ти, не се връщайте при чантата, не затваряй телефона, ще се погрижа да пратя радиопатрул, който да ви помогне, а с теб ще си говорим през това време.

— Благодаря — отвърна Хана.

Гаджето ми, помисли си Аксел. Значи не е съвсем безнадеждно въпреки случващото се с онази му работа и факта, че се тресе от студ.

Първата кола на мястото бе радиопатрул от Вестерурт с инспектор Холм и полицай Ернандес. Не се наложи нито Аксел, нито Хана да вдигат ръце, да застават в разкрачен стоеж или дори да бъдат претърсени. Холм ги освети с фенерчето си, кимна приветливо и се представи.

— Казвам се Карсген Холм. Колежката ми е Магда Ернандес.

После се доближи до чантата, освети я с фенерчето, кимна на Ернандес и измъкна радиопредавателя.

Тя пък се погрижи за Хана и Аксел. Извади одеяло от багажника и предложи да се настанят на задната седалка.

— За да не мръзнете — усмихна им се. — Съвсем скоро ще оправим тая работа, после обещавам да ви закараме у дома.

Мааайко, кво ченге, помисли си Аксел. Тая ми обра точките: единайсет от десет възможни.