Онзи, който убие дракона

71

Бекстрьом и Аника Карлсон се измъкнаха през задния изход към двора. Пред входа откъм улицата се разиграваше същински цирк, полицаите от „Опазване на обществения ред“ нямаха време да примигат. Журналисти и любопитни зяпачи. Най-различни хора, които опитваха да се доберат до входа. Ако не за друго, то поне да се уверят, че Бекстрьом действително е жив. Поток от писма, цветя и пратки, истински парк от фенери и парафинови отоплители, макар лятото навън да бе в разгара си.

— Две неща — поде Аника още щом се качиха в колата. — Трябва да минеш през дебрифинг и задължително да говориш с колегите от вътрешно разследване.

— Защо да трябва? — заинати се Бекстрьом.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре и толкова по-бързо ще се отървеш от това. Откъде искаш да започнеш?

— Май е все едно, както решиш.

— Много мъдро — Аника Карлсон го потупа по ръката с усмивка.

Дебрифингът мина бързо. Оказа се бивш колега, когото Бекстрьом познаваше още от времето в Кралския криминален отдел: изтрещял, минал през криза, преоткрил себе си и намерил нова мисия в организацията на полицейската дейност в непрестанен процес на развитие.

— Как се чувстваш, Бекстрьом? — попита бившият колега и леко килна глава.

— Животът е прекрасен. Никога не съм бил по-добре. А ти как си? Подочух, че си бил в задънена улица. — Некадърно копеле, си каза.

Пет минути по-късно вече си тръгваше.

— Но какво да напиша в докладната? — почуди се специалистът.

— Използвай въображението си — отвърна Бекстрьом.

Посещението в отдел „Вътрешни разследвания“ на стокхолмската полиция отне цял час. Бекстрьом бе киснал там в разни предишни случаи. И то много повече време, докато се караха и си крещяха в сърдечен и колегиален дух. Този път започнаха с предложение за кафе и старшият полицейски офицер, началник на отдела за „борба с вредители“, лично го поздрави с добре дошъл, уверявайки го, че по никакъв начин не е заподозрян. Бекстрьом размени поглед с Аника Карлсон, която го бе придружила като евентуална бъдеща свидетелка, при това беше и представител на профсъюза за Вестерурт.

Всичко, установено до този момент, говореше еднозначно, че нещата стоят точно както твърдеше Бекстрьом. Колегите криминалисти Петер Ниеми и Хорхе Ернандес бяха събрали най-различни доказателства в подкрепа на неговата версия. Първите пристигнали на мястото — Сандра Ковач, Франк Мотоеле, Магда Ернандес, Томас Синг и Густав Халберг — в един глас бяха свидетелствали в негова полза.

— Разпитахме Мотоеле само преди час. Очевидно той е влязъл пръв, та ни предостави потресаващо описание — същинско бойно поле, истинско чудо е, че си жив, Бекстрьом. Е, сигурно вече си чул, че друг от извършителите се е опитал да наръга смъртоносно Мотоеле на улицата минути преди колегите да влязат, за да ти помогнат.

— Отвратителна история — отвърна Бекстрьом. — Младият колега. Впрочем как е той?

Да ми помогнат ли? Сополанковци, каза си той.

— Добре е, предвид обстоятелствата — отговори началникът, без да се впуска в подробности. — Та всъщност май имаме само четири въпроса.

— Слушам — заяви Бекстрьом, а очите на Аника Карлсон вече се бяха присвили по недвусмислено окуражителен начин.

Бекстрьом носел служебното си оръжие, когато се появил в апартамента си в единайсет и половина вечерта. Защо?

— Бях на служба — обясни той. — При сегашното положение всички носим служебните си оръжия извън полицейското управление. Прибрах се у дома, за да си сменя ризата и да хапна някой залък, преди да се върна в участъка.

— Понастоящем работим денонощно, така да се каже — вметна Аника Карлсон. — Имаме две двойни убийства, които навярно са свързани с грабежа от „Брума“. Страдаме от остър недостиг на кадри. Общо шест колеги за двете убийства.

Дявол го взел, помисли си Бекстрьом. Нали не е тръгнала да хлътва по мен.

— Да, ужасно е — съгласи се началникът, поклащайки прошарената си глава. — Фактически в момента всички сме го закъсали.

Фаршад Ибрахим разполагал с дубликат на ключа от апартамента на Бекстрьом. Той има ли някаква представа как може да се е сдобил с него?

— Във всеки случай не го е получил от мен — отвърна Бекстрьом. — Никога не съм се срещал с Ибрахим до мига, в който ми налетя в дома ми. Имам два ключа: един, който държа в бюрото си в службата, и втори на връзката ми с ключове. Предполагам, че и домоуправителят има дубликат.

— Нямаш представа как Ибрахим може да се е сдобил с твоя ключ?

— Не — излъга Бекстрьом, който вече се бе досетил как е станало, но възнамеряваше да си изясни случая с ГеГура и Татяна Торен. — Никога не съм го губил, ако това питаш. В противен случай мигом щях да сменя ключалката.

— Домоуправителят — предположи началникът.

— Почти нито дума не съм разменил с този човек.

— А ключът, който държиш в службата? Заключваш ли чекмеджето?

— Задръж. Нали не мислиш настина, че някой от моите колеги ще даде ключа ми на такива като Ибрахим и Талиб?

— А някой от чистачите?

— Не мисля, че ще постигнем кой знае какъв напредък тук — намеси се Аника Карлсон. — А и не е от особено значение, бих казала.

— Действително не е — съгласи се началникът.

Да не забравя да оставя ключ в чекмеджето на бюрото, помисли си Бекстрьом. За всеки случай, а как да намеря такъв, че да изглежда същият, без да пасва, почуди се той.

Бекстрьом консумирал алкохол в апартамента? Защо?

— Пийнах едно уиски — отвърна Бекстрьом. — Точно тогава пулсът ми трябва да е бил около 200, та реших, че имам нужда. Стана ми ясно, че повече няма да мога да работя тази нощ, а оръжието си предадох на Ниеми още с появата му.

Началникът прояви разбиране — той самият най-вероятно би сторил същото.

Мамин сладък осран — добрутро, помисли си Бекстрьом.

Изстрелял общо шест патрона. Един от тях бе улучил Фаршад Ибрахим. Дали има представа с кой изстрел?

— С последния. Сега, когато премислих ситуацията на спокойствие, вече съм твърдо убеден.

Най-напред гигантът Талиб му се нахвърлил с вече изваден пистолет. Бекстрьом направил опит да се защити, успял да измъкне оръжието си, няколко пъти стрелял още по време на борбата с Талиб, преди да го повали и обезоръжи с голи ръце.

— Тогава онзи другият ми налетя, размахал ножа — обясни Бекстрьом. — Прицелих се и го улучих в левия крак.

— Да — въздъхна началникът. — Е, май това е всичко. Очевидно понякога се намира кой да закриля нас, полицаите.

— Какво ти се прави сега, Бекстрьом? — попита го Аника Карлсон. — Искаш ли да се прибереш и да си починеш няколко часа, сигурно ще трябва и да хапнеш нещо?

— В участъка. Ще мина с един хамбургер по пътя. Нали имаме да водим разследване.

— Ти си шефът, Бекстрьом — отвърна Карлсон.