Онзи, който убие дракона

69

Фаршад бе рухнал като празен чувал още от първия изстрел. Явно бе улучил левия му крак, макар че на Бекстрьом изобщо не би му хрумнало да се цели в толкова смехотворно място.

Изстреля още няколко патрона за всеки случай, уцелвайки тук и там, после нещата се поуталожиха. Талиб лежеше неподвижно по гръб, очите му бяха полуотворени, ала погледът му бе угаснал, долната му челюст бе спряла да мели, от ушите и носа му се стичаха струйки кръв, краката му потръпваха в странни спазми. Бекстрьом се наведе и измъкна черния пистолет, подпъхнат в колана му, мушна го в своя.

После отиде до Фаршад, който лежеше на пода и стенеше, стиснал с две ръце левия си крак. Кървеше като току-що заклано прасе върху скъпия килим на Бекстрьом и никак не се свенеше да се вайка пронизително.

— Затваряй си устата, скапан ревльо — каза му, а понеже така или иначе му беше по път, не пропусна възможността да го уреди с мощен ритник по същия крак, който малкото сиге вече бе раздробило.

Фаршад подбели очи и загуби съзнание, Бекстрьом прибра пачката хилядарки и се огледа — най-сетне малко тишина и спокойствие, тъкмо си помисли и иззвъня домашният му телефон.

— Бекстрьом — изхъхри той, загледан в разрухата наоколо си.

— Как е, Бекстрьом — отговори му женски глас. — Тук е колежката Ковач — поясни Сандра Ковач.

— Спокойно е.

— С още няколко колеги сме на стълбището пред вратата ти, дали нямаш желание да ни пуснеш вътре? — рече Ковач.

— Никакви идиоти от спецчастите? — попита Бекстрьом, който не смяташе да повтаря старата грешка.

— Само нашите си колеги — увери го Ковач.

— Окей. Изчакай минутка.

После скри парите на своето сигурно място. Наля си стабилна доза уиски. Мушна и СИГ зауера в колана си, където вече взе да става доста тъпкано.

Това е май, помисли си, оглеждайки разрухата за пореден път. Просто за всеки случай, мина му през ума.

Сетне отвори и ги пусна да влязат, той самият седна на дивана и отпи мощно. В името на собственото си спокойствие си наля още едно. Накъде, по дяволите, отиваме. Тук направо се бе борил за живота си в продължение на минимум петнайсет минути и в крайна сметка сам бе съумял да въдвори ред и спокойствие наоколо си. Очевидно единственото, което неговите работодатели бяха способни да му осигурят, бяха петима сополанковци, изникнали, когато всичко вече бе приключило. Две женки, двама негри и един, който навярно бе просто мулат, сто на сто тормозен от другарчетата си. Какво, по дяволите, става с шведската полиция, рече си Бекстрьом.

Когато Петер Ниеми се появи половин час по-късно, най-напред се спря на вратата и въздъхна дълбоко. Това се казва местопрестъпление, помисли си той. Формално все още е такова, прецени той. Макар до този момент да бе посетено от петдесетина души от бърза помощ и полицията, които със сигурност бяха разместили всяко подвижно нещо и най-малкото опипали всяко неподвижно.

— Окей — започна Ниеми. — Ще помоля всички без изключение да напуснат апартамента, за да можем с колегата да започнем работа.

— Стига, Ниеми — отвърна Бекстрьом. — Аз живея тук.

— Бекстрьом, Бекстрьом — обърна се към него Ниеми.

Трябва да е в шок, мина му през ума.

— На ти пищова на Талиб — каза му Бекстрьом и го остави върху печалните останки от някогашната масичка от колморденски мрамор. — А ето и моя.

— Онзи нож на пода? — посочи с глава Ниеми.

— На Фаршад Ибрахим е. Спокойно можеш да го вземеш.

— Дупките от куршуми? — попита Ниеми.

— Всичко се разигра тук вътре — обясни Бекстрьом. — Копеленцата явно са си отключили, седяха си тук и ме чакаха, когато влязох. После се почна ужас и безумие — сви рамене той; останалото можеш да си го представиш, си каза.

— Някой освен теб да е стрелял, Бекстрьом? — попита Чико Ернандес.

— Знам ли — излъга Бекстрьом. — Всичко стана адски бързо и малко се обърках, така да се каже. А сега господата ще трябва да ме извинят; Чувствайте се като у дома си. Но аз самият имам нужда от кратка дрямка. — След което влезе в спалнята си и затвори вратата.

Ниеми и Ернандес само се спогледаха и свиха рамене.

Час по-късно Бекстрьом бе посетен от Ана Холт и колежката Аника Карлсон.

— Как се чувстваш, Бекстрьом? — попита Холт.

— Животът е прекрасен — отвърна той, макар да не се чувстваше в най-добра форма.

При това се чувстваше някак странно отнесен. Сякаш изобщо не се отнасяше за него.

— Какво да направя за теб? — попита Холт. — Лекарски преглед, дебрифинг, впрочем резервирала съм ти стая в хотел.

— Няма нужда — отвърна Бекстрьом и за да потвърди думите си, дори поклати глава.

— Нещо против да остана да те наглеждам? — попита Аника Карлсон. — Бих могла поне малко да разтребя в хола. Говорих с Ниеми, няма проблем — натрапи се тя.

— А искаш ли? — учудено я зяпна Бекстрьом.

Върло лесбо предлага да разчисти у такъв като мен.

Накъде, по дяволите, отиваме.

— И обещавам да спя на дивана — усмихна се Аника Карлсон.

— Добре — отвърна Бекстрьом.

Какви ги плещи, си каза.

— На улицата чакат поне петдесетина журналисти — отбеляза Холт. — Надявам се, нямаш нищо против, че оставих няколко колеги от „Опазване на реда“ на входа.

— Още по-добре — Бекстрьом сви рамене.

— Ще се чуем утре — каза му Холт. — Обади се, ако решиш.

Бекстрьом застана под душа. Просто остави водата да се стича отгоре му. Поизбърса се, навлече си халата, взе едно кафяво и едно синьо от бурканчетата, които му бе предписал личният д-р Менгеле на полицията. После отиде да си легне. Заспа още като помириса възглавницата, а когато се събуди, надуши аромата на току-що направено кафе и пресни кифлички с масло и сирене.

— Добро утро, Бекстрьом — поздрави Аника Карлсон с грейнала усмивка. — Закуска в леглото ли предпочиташ, или ще хапнеш в кухнята.

— В кухнята — отвърна той.

Не е нужно да поемам рискове, си каза.

Предобеда на вторника Ана Холт и Тойвонен посветиха на обобщение на положението.

През нощта Хасан Талиб бе изкарал две операции в неврохирургията на Каролинската болница. Тежки кръвоизливи в мозъка, лекарите се бореха за живота му, понастоящем лежеше в интензивното.

Хасан Талиб бе два метра висок, 130 килограма мускули и кости, той всяваше страх в подземния свят на Стокхолм дори сред такива, които изглеждаха като него. При падането назад си бе ударил главата в холната маса. Ако беше обичайният злодей от киното или телевизията, щеше да тръсне глава, да скочи и да направи Бекстрьом на кайма. Но в истинския живот не бе сигурно дали ще оцелее.

Фаршад Ибрахим също бе прекарал нощта на операционната маса, макар че единственият куршум, който го бе улучил, бе заседнал точно под лявото му коляно — буквално по правилника на полицията. Най-напред бе счупил двете кости, големия и малкия пищял, та дотук всичко си беше в реда на нещата — точно според замисъла. После обаче се бяха случили непредвидени неща. Куршумът беше от вида експанзивни, дето намаляват риска от пробивни удари и рикошети, макар и на цената на по-голяма входна рана. При раздробяването късче от обвивката се бе придвижило нагоре по бедрената кост и бе засегнало бедрената артерия. Когато Фаршад Ибрахим пристигна в болницата, вече бе загубил три литра кръв. В линейката сърцето му бе спирало на два пъти. Десет часа по-късно лежеше в интензивното. Изход неизвестен.

По-малкият му брат бе диагностициран набързо още на улицата пред входа на Бекстрьом. Счупена кост на носа, евентуално счупени кости и пръсти на дясната ръка. Нищо непосилно за медицинския персонал в ареста. По време на краткото пътешествие до участъка в буса на Отдела за борба с размирици той припадна и се свлече на пода. Отначало решиха, че „прави маймунджилъци“, после откараха и него в Каролинска, та подир час и Афсан се озова на операционната маса. Няколко счупени ребра от дясната страна, перфориран бял дроб, белодробен колапс, но в доста по-добро състояние от по-големия си брат и братовчеда.

— Със сигурност ще прескочи трапа — заяви хирургът пред Хонкамяки. — Ако, разбира се, не се случи нещо непредвидено — добави като всеки лекар.

Назир Ибрахим бе мъртъв, измъчван с нещо като обикновен поялник; черепът разбит с класическия тъп предмет — неизвестно точно какъв бе използван. За по-сигурно накрая бе удушен с връвта, с която му бе прикачен етикетът с адреса. Очакваше се тялото да пристигне в солненската съдебна медицина по-късно през деня. В случай че шведските съдебни лекари имаха желание да хвърлят едно око на онова, което датските им колеги от отделението по съдебна медицина на Кралската болница вече бяха свършили.

За да е чиста работата, няколко часа по-рано бяха издадени заповеди за арест поради основателни причини на Фаршад Ибрахим, Афсан Ибрахим и Хасан Талиб. Два случая на опити за предумишлено убийство на криминален комисар Еверт Бекстрьом и на криминален инспектор Франк Мотоеле и злоупотреба с оръжие, допълнителната информация скоро щеше да последва. Съвсем скоро.

Въпреки че никой от тримата не би могъл да се движи самосиндикапно, дори в болничните легла те бяха поставени под внушително полицейско наблюдение. Двайсетина униформени полицаи от спецчастите, Отдела за борба с размирици и редови полицаи. И пет-шест души детективи, които ненадейно се бяха оказали свободни и без работа.

На комисар Тойвонен никак не му беше весело.

— Обясни ми как е възможно дребният шишко да бъде оставен да направи на пух и прах цяло полицейско разследване — с кръвясали от гняв очи се взря Тойвонен в шефката си. — В Швеция ли живеем, или къде?

— Ами — отвърна Ана Холт — все още живеем в Швеция, но нещата май не са толкова прости, колкото ги изкарваш.

— Назир е убит. Фаршад и Талиб, и Афсан — всичките са в интензивното — заяви Тойвонен, който дори изброи на пръсти, докато ги изреждаше.

— Ами — повтори Холт — като начало колегата Бекстрьом няма абсолютно нищо общо с убийството на Назир. Май ще трябва да го обсъдиш това с господин Окаре и неговите приятели — подхвърли тя.

На интересна ли ми се прави, помисли си Тойвонен, който през дългата си кариера на полицай бе успял да проведе огромно количество съвсем безсмислени разговори с Фредрик Окаре и другарите му от „Ангелите на ада“. Последния път Окаре дори го потупа по рамото, преди да офейка в компанията на занизания си адвокат.

— Впрочем ти не си ли фински селянин, Тойвонен? — попита го Окаре.

— Това какво общо има със случая? — попита той в опит да изтрие с гневен поглед подигравателната усмивчица на своя посетител.

— Сигурно в такъв случай познаваш нашия стар председател. И той е фински селяк. Всъщност ти праща поздрави. Обади се, ако решиш да се повозиш на мотор и да ударим по бира.

Тойвонен не се обади. Сега обаче се налагаше да го стори и това никак не го блазнеше.

— Според колегата Ниеми — рече Тойвонен, който нямаше намерение да отстъпи без бой — Фаршад е носел в джоба на панталона си ключ от апартамента на Бекстрьом.

— Наскоро изготвен дубликат, ако съм схванала правилно — отвърна Холт, която също бе разговаряла с Ниеми.

— Не е ли твърде странно, че е предназначен тъкмо за апартамента на Бекстрьом?

— Разбирам много добре накъде биеш и съм наясно каква слава му се носи, но в случай че е чак толкова лесно да го подкупят, сигурно са можели и просто да позвънят на вратата. И в случай че са били там по тази причина, не изглежда преговорите да са протекли успешно. Ако се изразя крайно деликатно — заяви главен комисар Холт, истинско ченге.

— Може да не са предвидили подходяща сума — възрази Тойвонен. — Според Ниеми Фаршад не е носел у себе си пукната пара.

— Така, така — отвърна Холт. — Хайде да подходим изключително спокойно, да не пришпорваме нещата. Все пак всичко, установено досега, сочи, че Фаршад и Талиб са проникнали в апартамента на Бекстрьом, с което са го изненадали, без той да е подозирал нищо. За да го убият, заплашат, изнудват, да го принудят да им съдейства. Или да го подкупят. Ние не знаем. Очевидно Бекстрьом е бил в пълното си право да се отбранява. Изстрелът в крака на Фаршад следва правилника дословно.

— А какво мислиш за останалите пет куршума, които колегата Ниеми изчовърка от стените и тавана му?

— Явно е настанало същинско меле. По думите на Бекстрьом онези са му се нахвърлили още щом е влязъл в апартамента. Талиб с насочен пистолет, Фаршад с нож. Бекстрьом успява да измъкне оръжието си. И стреля. Какъв е проблемът?

— Дай да видим — поде Тойвонен, вдишвайки дълбоко, за да не се взриви. Спокоен съм, си каза. — Бекстрьом се сбива с Талиб, обезоръжава го и го поваля. Пистолетът му случайно стреля на няколко пъти, докато това се случва. Веднага щом Талиб е елиминиран, той прострелва Фаршад в крака, перфектен изстрел точно под лявото коляно. Именно Фаршад се опитва да го убие с ножа си. Правилно ли съм схванал? — попита Тойвонен.

— Приблизително — сви рамене Холт. — Според колежката Карлсон, която е закусвала с Бекстрьом тази сутрин, той явно е повалил Талиб с някакъв чудноват захват за краката, който усвоил по време на тренировките по джудо на младини. По думите на Бекстрьом той жънел небивали успехи, докато тренирал джудо. Талиб обаче имал злощастието да си удари главата в масата, за което предвид обстоятелствата едва ли бихме могли да обвиним Бекстрьом. Когато подир туй Фаршад се хвърля да го наръга с ножа си, той го прострелва в коляното.

— Според Бекстрьом, да.

— Говорих и с Ниеми, и с Ернандес. Според огледа им няма нищо, което да противоречи на неговата версия. И двамата приемат версията за Талиб. А и според мястото на куршумите в стените няма начин да са изстреляни от човек, който стои на едно място и гърми. Това също съвпада с разказаното от Бекстрьом.

— Пфу, оглед — изсумтя Тойвонен. — Нали видя какво беше там. Сигурно поне петдесет души са се мотали из апартамента.

— Включително ние с теб. Плюс всички останали колеги, които се щураха там. Което също не е по вина на Бекстрьом.

— Не, за Бога. Дайте на свинчока медал и парична награда. Впрочем ти забеляза ли дребният шишко какви мебели…

— Чакай сега, Тойвонен — прекъсна го Холт.

— Да, слушам — отвърна той.

Съвсем спокоен съм, си каза.

— Що ли така ми се стори, че мъничко завиждаш на нашия скъп Бекстрьом — усмихна се Холт.

Като деца са, точно като деца, помисли си тя, докато Тойвонен демонстративно се изнесе от стаята ѝ.

Още в ранните сутрешни новини Бекстрьом се бе превърнал в национален герой. Неколцина негови колеги клатеха глави и недоумяваха как стават тези работи. Повечето бяха предпочели да си замълчат и да се примирят. Някои бяха изказали съмненията си.

Йорма Хонкамяки беше един от тях. Той се бе сблъскал с Франк Мотоеле във фоайето на Каролинска.

— Интересно все пак какво, по дяволите, се е случило в действителност — въздъхна Хонкамяки.

— Какво искаш да кажеш? — изгледа го Мотоеле, очите му внезапно почернели като зимна нощ в саваната.

— Дребният свинчо — поясни Хонкамяки.

— Мери си думите — предупреди го Мотоеле, вглъбил поглед в себе си. — Говориш за герой. Респект.