Онзи, който убие дракона

40

В четвъртък сутринта, осем дни след убийството на Карл Даниелсон, Кеца — Ларш Долмандер, се разписа при своя изповедник комисар Тойвонен.

Кеца се яви лично в участъка. Отказа да говори с друг освен „стария ми приятел Тойвонен“. Имал малко информацийка за грабежа на „Брума“, а Тойвонен бе единственият полицай в целия екип, към когото се отнасяше с доверие.

През последните десет години живот в злоупотреби и неизменно падение Кеца се препитаваше като информатор. Нямаше обирджия в целия полицейски район Вестерурт, когото той да не беше портал нееднократно, поради което късметът в живота му се крепеше на своевременния избор да върти бизнес единствено с Тойвонен.

Понастоящем бе твърде изпаднал, за да се препитава успешно от своите си престъпления. Ранната му пенсия обикновено се изпаряваше в деня след превеждането на парите и ако искаше да доживее до следващата, бе принуден да продава другите. Нови и винаги еднакво „горещи“ конфиденциални сведения, а тъй като някои от тях бяха наистина толкова горещи, колкото Кеца неизменно твърдеше за всичките си сведения, той все още се радваше на доверието на Тойвонен.

— Свеж ми изглеждаш, Кец — поздрави го Тойвонен.

Целият татуиран като брюкселски килим. На трийсет и три години, а е цяло чудо, че още не е предал Богу дух, помисли си Тойвонен.

— Спрях по-тежките работи — обясни Кеца. — Тая година съм само на цигари, е, и пиячка, разбира се, а това е същинско здравословно меню в сравнение с всичките лайна, дето съм си ги причинявал през годините.

— Така де — отвърна Тойвонен, който живееше основно на месо, плодове и зеленчуци.

С изключение на времето, когато с Ниеми и останалите момчета от „финската кавалерия“ излизаха на кръчма, за да са верни на корените си. Но оттогава мина доста време, си каза.

— Ще бъда кратък — оповести Кеца с делово кимване. — Нали знаеш обрания инкасо автомобил на „Брума“. Миналия понеделник, дето гръмнаха двамата от Секуритас.

— Подочух нещо, да — потвърди Тойвонен с крива усмивка.

— Същата вечер някой е очистил Кари Вийртанен в Бергсхамра. Кари Лудия или Токарев, както го наричаха. Сещаш се, по името на руския пищов ТТ, Токарев. Онзи десетмилиметров автоматичен пистолет, дето не спираше да го развява.

— Любимците ни имат много имена — отвърна Тойвонен.

— Както и да е, съществува връзка между убийството на Вийртанен и грабежа при „Брума“.

— И аз така чух — усмихна се Тойвонен. — Хайде, стегни се, Кец. Нямаш ли някакви новини?

— Ами работата е там — започна Кеца, който не възнамеряваше да се предава, — че Вийртанен е участвал в грабежа от „Брума“. Когато от охранителната фирма активирали цветните ампули в чувала, оня откачил. Вика на шофьора си да кара обратно и гръмнал двамата охранители. С шофьора се чупили, зарязали колата, зарязали кинтите. Как ли пък някакви боядисани банкноти да помрачат живота на момчетата. Тежкарите, дето стоят зад грабежа, се вбесили на Токарев и го очистили още същата вечер. Шофьорчето сигурно вече му прави компания и на твое място щях да проверя оная имигрантска чернилка, дето я измъкнахте от Улвсунда нощеска.

— Вчерашни новини, Кец — отвърна Тойвонен и за потвърждение си погледна часовника.

Пък и надали има представа кой е Акофели, мина му през ума.

— Така си и мислех. Ама сега ще стигна до същината.

— Нямам търпение — въздъхна Тойвонен.

— Нали знаеш оня дърт счетоводител, дето живееше на Хаселстиген 1. Даниелсон се казваше, Кале Даниелсон, дето му светиха маслото с тенджера миналата сряда. Има връзка между неговото убийство и нападението на инкасото при „Брума“.

— Как ти хрумна? — попита Тойвонен. — А откъде го знаеш Даниелсон?

— Срещнах го във Вала. Движеше с Роле Столхамар. Столис, сещаш се. Стария ти колега.

— Е, него го знаеш — отбеляза Тойвонен.

— Добре че ми каза — изсумтя Кеца. — За първи път ме залови, като бях на 14. Въртя си аз сделки на Карлавеген в самия център на Стокхолм. Изневиделица спира кола. Отвътре изскача един като гардероб. Хваща четиринайсетгодишния Кец за ухото и ме тиква в бричката. След десет минути съм при дежурните в криминалното в Стокхолм, чакам вещицата от социалните да ме вземе. По дяволите, бях оставил отключена кола на Йостермалм. Е, гепиха ми дрогата, ама това не е краят на света за такива като мен.

— Значи си запомнил Роле Столхамар.

— Едно от най-печените ченгета, на които съм попадал. На няколко пъти дори ме заведе на бокс, като бях момче. Ама пак се осрах — сви рамене Кеца.

— Срещнал си Столхамар и Даниелсон в Солвала — напомни му Тойвонен.

— Тъй де — отвърна Кеца. — Миналата сряда. Някъде към шест. Само няколко часа преди Даниелсон да осъществи близка среща от третия вид с кухненската си посуда. Двамата със Столис разменихме по някоя дума. Пита ме как я карам. Каза, че изглеждам шибано. Толкова шибано съм изглеждал, че дори не смеел да ме представи на стар авер от даскалото. Ставаше дума за въпросния Даниелсон. Ама, нали, майтап, един вид. Личеше си по тона му. И двамата изглеждаха в адски добро настроение, та Даниелсон протегна лапа и се представи. „Кале Даниелсон“ — вика старото копеле, пък аз отдалече надуших, че през деня доста се е наливал. Ако аз самият бях въздържател, сигурно щях да трупясам само от дъха му, като ми лъхна. Много пиячка беше излокал човекът.

— А ти какво каза?

— Кеца — каза Кеца. — Че ти кво би му казал? На мое място, значи?

— Прости ми за наивния въпрос, но какво общо има това с инкасо автомобила? Каква е връзката на Даниелсон с грабежа?

— С онези зад грабежа. Не ти говоря за Токарев и шофьорчето. А за тежките пичове. Дето вече са очистили и Токарев, и шофьора, задето така жестоко оплескаха нещата. Имаш ли идея кои са те?

— Да, май всички си имаме идеи по въпроса. Слушам те.

— Фаршад Ибрахим — отвърна Кеца.

Правилно, помисли си Тойвонен.

— Откаченият му по-малък брат, Афсан Ибрахим.

Пак правилно, помисли си Тойвонен.

— И адски гнусният им братовчед. Оня едрият. Хасан Талиб. Фаршад Ибрахим, Афсан Ибрахим, Хасан Талиб — повтори Кеца.

И тримата са ни познайници, помисли си Тойвонен.

— Какво те кара да мислиш, че те стоят зад грабежа?

— Така се говори. Чуват се разни неща, ако имаш ухо да чуеш — поясни Кеца, доближил шепа до ухото си.

Говори се, помисли си Тойвонен, който вече бе чул същото, а и бе способен да се досети за това-онова и без чужда помощ.

— Все още не схващам как Даниелсон се вписва в картинката.

— С Фаршад са се познавали.

— Сега вече почна да си измисляш, Кец. Откъде го съчини? — Какви ги бръщолеви говедото, помисли си.

— Ще стигна и до това — отвърна Кеца. — Та значи, след като Роле и приятелят му казаха чао подир срещата ни във Вала, изведнъж се сещам, че тоя човек го бях видял по-рано същия ден. Някъде около обяд да е било. Шматках се най-спокойно по Росундавеген, мислех да хапна пица. И кого съзирам на трийсет метра напред по улицата, спрял на приказка с някакъв дъртак на ъгъла на Хаселстиген? На двайсет метра от пицарията, към която съм се запътил.

— Кажи.

— Фаршад Ибрахим.

— И него го знаеш?

— Да го знам ли! Лежахме на едно място. Бяхме в един коридор в Хал преди десет години. Ако не ми вярваш, сто на сто можеш да провериш с компютъра си. Същичкият Фаршад Ибрахим, а по-шибан от тоя човек няма никъде.

— И ти?

— Врътнах се. Фаршад е от тия, дето очистват хората за всеки случай, та ако се е занимавал с обичайните си мизерии, на мен не ми се щеше да се замесвам, дето просто отивах да мушна една пица.

— И си сигурен, че онзи, с когото е разговарял, е Кале Даниелсон?

— На сто и двайсет — кимна Кеца. — Сто и двайсет на сто — поясни той.

— И откъде си толкова сигурен? — настоя Тойвонен.

— Ами нали с това си вадя хляба.

— Разбирам — отвърна Тойвонен.

Как, по дяволите, ще се отърва от Бекстрьом, ако това е истина, помисли си.

— Кво ще кажеш за хилядарка? — попита Кеца.

— Кво ще кажеш за двайсетачка?

— Давай да усредним — предложи Кеца, който хич не се засегна.

— Значи двеста.

— Щом си рекъл — сви рамене информаторът.