Онзи, който убие дракона

33

Когато Аника Карлсон и Фелисия Петершон пристигнаха в апартамента на Акофели, Ниеми и Ернандес вече бяха на мястото.

— Влизайте, влизайте. Почти сме готови — поздрави Ниеми. — Опитах се да ти се обадя по мобилния преди час, но беше изключен. Тойвонен ни прати тук. Не обича важни свидетели да изчезват от разследваните от него убийства. Или просто започва да се очовечава на стари години и се безпокои по тази причина.

— Бяхме изключили телефоните — обясни Аника. — Двете с Фелисия искахме да поговорим на спокойствие.

— Малко женски приказки, ей така — добави Фелисия, хвърляйки блеснал поглед на Чико Ернандес.

— За мен, разбира се — самоуверено сви рамене Чико, и то не съвсем на шега.

— За най-сладката колежка в цялото управление — въздъхна Фелисия. — За Магда, сестра ти. Между другото, Чико, готино кепе имаш. Да не си го свил от щанда за колбаси в ИКА, а?

Въпросното „кепе“ представляваше бяла найлонова шапка за еднократна употреба. Задължителна екипировка за всеки сериозен криминалист, който не би желал да замърси местопрестъплението със своите косми и пърхот. Носенето ѝ по други причини като например за развеселяване при очаквана среща в кръчмата или за участие в някой от невероятно популярните телевизионни сериали за криминалисти, не е от полза нито за личния външен вид, нито за рейтинга. Накрая се прибираш сам посред нощ, а колкото до сериала, зрителският интерес рязко спада.

— Не кепето е най-важното в случая — Чико пак многозначително сви рамене и продължи да проучва дълбините на хладилника у Акофели.

Едностаен с кухня и маса за хранене, малък вестибюл и неочаквано просторна баня с тоалета, душ, вана, пералня и сушилня. Пестеливо обзаведен, грижливо поддържан.

В единствената стая, незначително надвишаваща по размери обикновена в студентско общежитие, имаше легло, прилежно застлано с карирана покривка от ИКЕА, гардероб, малко канапе, телевизор с DVD-плейър, библиотечка, явно приютила основно учебна литература за университета, двайсетина книжки джобен формат, DVD и CD дискове, лежанка за тренировки, тапицирана със зелена изкуствена кожа, щанга, две гири и дъмбели. Но нищо, което да напомня за африканските корени на Акофели, никакви килими, кожи или гоблени, никакви статуетки, маски или други декорации. По стените нямаше дори постери или снимки.

Масата в кухнята беше с два стола. На пода под кухненската маса се мъдреше принтер, но не се виждаше лаптоп, нито обикновен настолен компютър. Със сигурност тя му служеше и за писалище, а тъй като апартаментът се намираше на партера, би било глупаво да остави компютъра на масата, докато не си е вкъщи. Первазът на прозореца към двора беше току до масата. Проблемът бе, че компютър изобщо липсваше.

Не откриха никаква чанта за документ. Нито мобилния телефон на Акофели. И обичайните неща, които най-често липсват, когато някой поеме на път съвсем набързо, липсваха. Дрехи, обувки, ключове за апартамента, пари, лична и кредитна карта. Но пък странно, откриха паспорта му.

— Беше подпъхнат зад рафта за обувки в гардероба му — каза Ниеми. — Очевидно го е скрил, значи явно е бил важен за него.

— Мислиш ли, че е изчезнал доброволно? — попита Аника Карлсон.

— Повечето факти го потвърждават — отвърна Петер Ниеми. — И да му се е случило нещо, определено не е станало тук. Ако не съм прав, ще изям кепето на Чико — добави с широка усмивка.

— Ами паспортът? Компютърът му?

— Паспортът малко ме смущава — съгласи се Ниеми. — Естествено, може да е разполагал и с друг паспорт, трябва да проверим дали е запазил стария от Сомалия, но тъкмо шведският би следвало да е повече от златен за него, ако е потеглил към Европа. Компютърът ме тревожи по-малко. Предполагам, че е лаптоп, който в такъв случай е взел със себе си.

— Поздрави на Магда — обади се Фелисия и погледът ѝ отново блесна към Чико Ернандес, когато с Аника излизаха от апартамента. — Питай я дали не е навита да ни придружи някоя вечер, да не се цепи от момичетата.

Чико само ѝ показа среден пръст.

— Мисля, че Чико е малко задръстен — отбеляза Фелисия в колата на връщане. — Изглежда, не схваща и най-прости неща. Не вдява, че го смазвам от бъзик. Сто на сто си мисли, че съм лесбийка и преследвам сестра му.

— Много мъже са такива — усмихна се Аника Карлсон. — Всъщност не само мъже.

— Какви?

— Ами някакви глуповати. Нулева сетивност, говорят безсмислици, вършат тъпотии. Направо нелепи.

— Охо, и кой е световният шампион? Да не си мислим за един и същ? — попита Фелисия.

— Знам кого визираш — подсмихна се Аника Карлсон.

— Всъщност ми се струва, че малко го е шубе от теб — отбеляза Фелисия. — Едва ли е чак толкова корав, колкото се опитва да изглежда.

— Така си мислиш.

— Само да го погледнеш и подскача дребният шишко — заяви Фелисия.

— Не забравяй, говориш за началника си — отвърна Аника.

— За негово щастие — изсумтя Фелисия. — Иначе щях да му споделя това-онова.

Когато Ниеми се върна в участъка, Бекстрьом очевидно вече си бе тръгнал за вкъщи. Така че с Тойвонен сподели краткото си обобщение.

— Намерили сте паспорта му — кимна Тойвонен. — Мобилният телефон, компютърът и обичайните неща липсват. Правилно ли схванах?

— Да — отвърна Ниеми. — Но няма и следа от вещи, които евентуално да са принадлежали на Даниелсон.

— А вестникарската му чанта? Или детска количка, или каквото там използва, когато разнася вестници. Сигурно мъкне стотици всеки ден. Предполагам, че не ги носи под мишница.

— Не се сетих за това — усмихна се Ниеми. — В апартамента няма такава чанта, нито количка. Няма и в килера, проверихме, празен е. Изглежда, не е разполагал със собствен велосипед. Но сега, като казваш. Спомням си, че когато говорих с него на Хаселстиген, носеше платнена пощальонска чанта, пълна с вестници. И нея не сме открили. Макар че може да я е взел, като е заминавал. Явно не е имало кой знае колко вещи момчето.

— И никаква по-голяма чанта на колелца? Нито стара детска количка? Нито ръчна количка?

— Не — поклати глава Ниеми.

— Че за какво, по дяволите, би я взел. Ако е отпрашил на юг, искам да кажа.

— Понятие си нямам — отвърна Ниеми.