Онзи, който убие дракона

23

На бюрото на Бекстрьом бе оставен ключ за банков сейф, копие на прокурорско разпореждане, както и бележка от Надя, написана на ръка: името и телефонният номер на служителката в банката, която щеше да помогне по практическата част.

Нищо друго не беше нужно, но тъй като Бекстрьом поначало си бе любопитен човек, на излизане мина покрай стаята ѝ.

— Кажи ми как го направи, Надя.

Според нея не било кой знае какво. Най-напред си набавила списък на клиентите със сейф в клона на Търговска банка на кръстовището на Валхалавеген и улица Ерик Далберг в Стокхолм. Най-вече частни лица, които предпочела да остави за по-късно, но също така и стотина юридически лица. Отделни фирми, събирателни дружества, командитни дружества, акционерни дружества, няколко асоциации и общности. Започнала от най-голямата група — дружествата.

После издирила информация за лица в бордовете или в ръководствата, или изобщо за хора, които по един или друг начин можело да са свързани с различните дружества. Нито следа от какъвто и да било Карл Даниелсон.

— Затова пък открих ООД, в чийто борд са Марио Грималди и Роланд Столхамар, пък и Сепо Лаурен, сещаш се, младият съсед на Даниелсон от Хаселстиген. Това ми дойде в повече — поклати глава Надя Хьогберг.

— Да, по дяволите, той не е ли умствено изостанал? Въпросният Лаурен?

— Възможно е — отвърна Надя. — Алм поне така каза, аз самата не съм се срещала с него, но във всеки случай не е обявен за правно недееспособен, нито е фалирал, та няма никакви формални пречки да функционира като изпълнителен директор. Със сигурност за Даниелсон точно това е било важното.

— Та това е просто феноменално — отвърна Бекстрьом.

По дяволите, рускинята трябва да стане шеф на Държавна сигурност, помисли си. Малко да ги сръчка с остена.

— Скромна фирмичка с ограничен брой служители. В застой вече над десетилетие, тоест не извършва никаква дейност. Май няма и активи. Или най-малкото са незначителни. Впрочем нарича се „Писарска работилница ООД“. Според устава предлагат писачески услуги на частни лица и предприятия. Всичко от рекламни брошури до юбилейни речи. Двете жени, учредили фирмата, явно са работили като секретарки в някоя рекламна агенция и са си представяли цялата работа като вид допълнителни доходи. Вероятно обаче клиенти така и не са се появили, та още след две-три години фирмата е била продадена на тогавашния криминален инспектор Роланд Столхамар.

— Виж ти — възкликна Бекстрьом и видът му беше също толкова лукав, както и тонът му.

— Според мен Столхамар и Грималди са били подставени лица на Карл Даниелсон. И ако се крие капка истина в това, което чувам за Столхамар, той със сигурност си няма понятие.

— И за какво му е била на Даниелсон? Тази „Писарска работилница ООД“.

— Аз също се чудя — отвърна Надя, — понеже не изглежда да са извършвали някаква дейност. Обаче все още имат банков сейф. Обадих се в банката — продължи тя — и след кратко недоволно тършуване из досиетата на клиентите изровиха старо пълномощно на името на Карл Даниелсон, осигуряващо му достъп до сейфа на фирмата. Впрочем последното му посещение е било в деня на убийството, следобеда в сряда, 14 май. Предният път е в средата на декември миналата година.

— Така значи — отвърна Бекстрьом. — И какво държи в сейфа?

— Това е сейф от най-малкия размер — обясни Надя. — Трийсет и шест сантиметра дължина, двайсет и седем сантиметра ширина и малко над осем сантиметра височина. Значи няма нещо кой знае колко много. Ти самият какво мислиш?

— Предвид личността на Даниелсон бих заложил на фишове от надбягвания и стари касови бонове — отвърна Бекстрьом. — А ти, Надя?

— Може би гърненце със злато — отговори тя с широка усмивка.

— Че откъде може да го е взел? — възрази Бекстрьом и поклати глава.

— Като бях дете в Русия, грешка… Като бях дете в СССР и животът беше труден и беден, и мизерен, и често ужасен, баща ми обикновено гледаше да ме разведри. Не забравяй, Надя, казваше ми той, че в края на дъгата винаги има гърненце със злато.

— Стара руска поговорка — вметна Бекстрьом.

— Не съвсем — изсумтя Надя. — По онова време за цитиране на подобни поговорки те привикваха право в КГБ. Но ако искаш, може да се обзаложим на бутилка водка — усмихна се отново Надя.

— Тогава залагам бутилка, че са касови бележки и фишове — отвърна Бекстрьом. — А ти?

— Гърненце със злато — каза му тя с неочаквана меланхолия. — Макар че няма да се събере в толкова малък сейф, но нас, руснаците, надеждата ни крепи до последно.

Хитра, адски хитра, помисли си Бекстрьом. Ама и луда като всички руснаци.

После помоли Аника Карлсон да го закара. Кой, по дяволите, би издържал да слуша жертва на инцест от Даларна, докато бълнува за тлъста дърта блондинка, си бе помислил Бекстрьом. Колежката Карлсон поне прояви необходимия усет да си държи устата затворена, докато шофира, и точно четвърт час след потеглянето от Полицейското управление на Солна тя паркира служебната кола пред банката.

Служителката бе особено отзивчива. Само погледна полицейските им карти, придружи ги до подземното хранилище, отключи сейфа със своя ключ и ключа на Бекстрьом, извади малката метална кутия и я сложи на масата.

— Имам въпрос, преди да си тръгнеш — възпря я с усмивка Бекстрьом. — Даниелсон е проверявал сейфа си преди близо седмица. Разбрах, че ти си го обслужила. Спомняш ли си нещо за въпросното посещение?

Колебливо поклащане на глава, преди да му отговори.

— Ние тук все пак имаме банкова тайна.

— Тогава сигурно знаеш, че сме дошли заради убийство, а в такъв случай банковата тайна става невалидна — отвърна Бекстрьом.

— Знам. Да, спомням си посещението му.

— И защо?

— Беше от онези клиенти, които ти правят впечатление, макар да не идваше често — отговори тя. — Винаги малко маниерни жестове, пък и смърдеше на алкохол. Спомням си, че веднъж се шегувахме за това след негово посещение. Дали скоро няма да цъфне при нас Икономическа полиция.

— Спомняш ли си да е носил куфарче за документи? Чанта за книжа от светлокафява кожа с месингови заключалки? — попита Аника Карлсон.

— Да, спомням си. Винаги я носеше. Дори и миналата седмица, когато дойде да вземе разни неща от сейфа си.

— Защо мислиш така? — попита Аника Карлсон. — Че е дошъл да вземе нещо?

— Докато вадех кутията, той отвори чантата. Беше празна. Е, като изключим тефтер и няколко писалки.

— Благодаря — отвърна Бекстрьом.

— Какво ще кажеш? — Аника Карлсон вдигна чифт найлонови ръкавици още с излизането на служителката.

— За да поровичкаме в кутия, белязана с чиновнически пръстови отпечатъци — поклати глава Бекстрьом. — Пет пари не давам. Ниеми и хората му да се занимават с подробностите. — Фишове от надбягвания и стари фактури, помисли си. — Окей, Аника — той се подсмихна и претегли кутията в ръка. — Да се обзаложим ли?

— На стотачка, не повече — отвърна Аника Карлсон. — По принцип никога не се хващам на бас. Залагам на фишове от конни надбягвания и касови бележки. А ти, Бекстрьом?

— Гърненце със злато. Нали знаеш, Аника. В края на дъгата винаги има гърненце със злато — обясни той и отвори сейфа.

По дяволите, помисли си, а очите му станаха топчести като главата му. Защо, да ме вземат мътните, не дойдох сам? Дори задника си нямаше да се моря да си бърша до края на дните си.

— Да не си ясновидец, Бекстрьом? — попита Аника Карлсон и го зяпна с опулени очи, топчести като неговите.