Онзи, който убие дракона

82

Първата задача на Бекстрьом в петък сутринта бе да разпръсне единствения облак, останал на иначе ясносиньото му небе. Влезе право в стаята на Тойвонен с изискването да получи ново служебно оръжие, понеже неговото очевидно се бе заклещило при криминалистите в очакване лентяите от вътрешни разследвания да си извадят ръцете от задниците.

— За какво ти е? — гневно попита Тойвонен.

Май че не те засяга, помисли си Бекстрьом, който обаче се овладя. Имаш ли си работа с кръгли глупаци като Тойвонен, по-добре да се придържаш към надлежното официално поведение.

— Аз съм полицай — отвърна. — Имам право на служебно оръжие. Твое задължение е да се погрижиш да ми бъде осигурено.

— Кого си намислил да гръмнеш този път, Бекстрьом? — попита Тойвонен, който вече се чувстваше малко по-ведро.

— Трябва ми за собствената ми сигурност в службата, както и за останалите задачи, които работата евентуално ми наложи — отговори Бекстрьом, който вече знаеше как трябва да постави въпроса.

— Стига, Бекстрьом — поклати глава Тойвонен. — По-добре си го кажи направо. Придобил си вкус към такива неща. Да търчиш наоколо и да гърмиш хората.

— Настоявам за ново оръжие — повтори той с непоклатим глас.

— Окей, Бекстрьом — поде Тойвонен с дружелюбна усмивка. — Ще се опитам да бъда ясен. Толкова ясен, че дори ти да ме разбереш. Не възнамерявам да ти дам друго служебно оръжие. Дори ако ми предложиш по време на придобиването му лично да го натикаш в тлъстия си задник.

— Ще получиш писмена молба — отвърна той. — С копие за сведение на ръководството. И профсъюза.

— Така да бъде, Бекстрьом. Ако началството се съгласи да ти даде, това си е тяхна работа. Аз самият нямам желание да цапам ръцете си с чужда кръв.

Повече от това не напреднаха.

Същата вечер Тойвонен, Ниеми, Хонкамяки, Алакоски, Арома, Салонен и още няколко побратими финландци от службата отидоха в ресторант „Карелия“. Разрешиха дори на комисар Сомарлунд да ги придружи, макар че той беше от шведскоговорящия Олацд. Мъже с корени във финската пръст, замесени от правилното тесто, с добри сърца, а колкото до Сомарлунд, той със същия успех можеше да бъде роден и в самата Финландия. С намерението да празнуват или да си ближат раните? Все едно, целта бе основателна и стана точно както обикновено.

Хапнаха задушена лосова муцуна, пай с яйца и сьомга, овчи стек с варено цвекло. Пиха бира и водка и пяха „Розата на Котка“ към първото, второто, че и третото питие.

— Kotkan Ruusu — отрони Сомарлунд със замечтан поглед.

Трябва да е била много забележителна жена, си каза.

Бекстрьом хвана бика за рогата и реши да навести една от най-нетърпеливите си нови почитателки, която при това бе изпратила и свои снимки заедно с имейла си. Достойна за специално пътешествие, съдейки по фотосите, а тъй като и живееше в центъра на Стокхолм, в най-лошия случай просто щеше да си тръгне, ако срокът ѝ на годност вече бе изтекъл.

Май не са правени чак толкова наскоро, помисли си Бекстрьом час по-късно, но във всеки случай не ѝ липсваше добра воля. Суперсаламът си свърши обичайната всеобхватна работа, а когато той най-сетне слезе от таксито пред своя вход, слънцето вече бе изгряло на отново безоблачното небе. Бекстрьом се качи по стълбите, тъй като някой от мързеливите му съседи явно бе забравил да върне асансьора долу, и тъкмо когато се пипкаше с ключа пред ключалката си на втория, долови предпазливи стъпки откъм горната площадка.

По-рано през деня един от свидетелите им се обади на криминален инспектор Аника Карлсон.

— Адвоката — каза Адвоката. — Не знам дали ме помниш. Работя в „Екокуриери“. Колега и приятел на Акофели.

— Помня те. Кажи — рече Аника Карлсон.

Интересно, дали са оправили проблема с велосипедите на улицата, както им заръчах, помисли си тя.

— Искам да допълня свидетелските си показания — отвърна Адвоката.

— Къде си в момента? — попита Аника Карлсон, която предпочиташе разговорите на четири очи.

— Съвсем близо. Всъщност току-що оставих нещо в твоя участък. За онзи откачен стрелец Бекстрьом. Един от побърканите ни клиенти искаше да му прати ваучер за подарък. Съмнително, бих казал като юрист, но…

— Ще сляза да те взема — отвърна Аника Карлсон и пет минути по-късно Адвоката седеше в стаята ѝ.

Предишния ден го споходила мисъл. За нещо, което забравил да разкаже на Аника Карлсон и колежката ѝ, когато разговаряли на работното му място.

— Нали помниш, че Акофели ме попита за онова право на самоотбрана. Докъде може да стигне и тъй нататък.

— Помня — отвърна Аника, която вече бе извадила показанията му.

— Има нещо, което пропуснах да спомена. Напълно бях забравил.

— Какво е то? — попита Аника.

— Каза да му изредя примери за насилие, което дава право на самоотбрана. Спомням си, че назовах посегателство и всички по-груби варианти чак до опит за убийство. При това споменах нещо и за крайната необходимост, тоест опасност по обективни обстоятелства.

— Знам. Какво забрави да ми разкажеш?

— Мистър Седми, Септимус, всъщност ми зададе и конкретен въпрос. Малко сякаш между другото, искам да кажа, предвид контекста.

— И какво те попита?

— Как стоят нещата при изнасилване — отвърна Адвоката. — Ако някой направи опит да те изнасили. Дали в такъв случай имаш право на самоотбрана в същата степен, както например при опит за убийство.

— Ти как го разтълкува? — попита Аника Карлсон.

— Карах направо. Питах го дали някой от всичките ни странни клиенти не се е опитал да му го навре.

— А той какво ти отвърна?

— Сви рамене. Отказа да говори за това.

Отрицанието, помисли си Аника Карлсон. Точно както бе учила на онзи курс за сексуални посегателства, който бе посещавала предната есен. Отрицанието на жертвата, мислеше си. Но тъй като Бекстрьом очевидно си бе отишъл след работния ден, нямаше с кого да поговори.

Ще се наложи да го оставя за утре сутрин, реши тя.

Тихи стъпки на стълбището у Бекстрьом. Малкото сиге бе заключено при лентяите в криминалистиката, та му оставаше единствено поредният двоен бекстрьомски, помисли си той. Пристъпи напред, вдигна лявата си ръка, мушна другата под ревера на сакото си.

— Стой мирно, иначе ще ти пръсна черепа — заплаши Бекстрьом.

— Споко, по дяволите — отвърна вестникарят и размаха неговия брой на „Свенска Дагбладет“.

Вестникарчето, помисли си Бекстрьом, поемайки подадения му ежедневник.

— Защо не се движиш с асансьора, вместо да се промъкваш по стълбищата и да изкарваш ангелите на хората?

— Не съм останал с впечатлението, че си пъзльо — ухили се вестникарят. — Впрочем добра реакция. Миналата вечер те гледах по телевизията.

— Асансьора — напомни му Бекстрьом.

— Разбира се. Постъпвам като всички останали. Дето разнасят вестници. Качвам се с асансьора до последния етаж, после слизам надолу по стълбите.

— А защо не слизаш с асансьора? — попита Бекстрьом. — Вместо пеша?

— Отнема много време. Нали. Качвай се, слизай от асансьора само за по един етаж. Щеше да си чакаш „Свенска“ до вечерта.

Щом Бекстрьом влезе в антрето и затвори вратата след себе си, внезапно го осени просветление, което огря отвътре цялата му кръгла глава.

Акофели, помисли си Бекстрьом. Хаселстиген 1, пететажна сграда с асансьор. Защо, по дяволите, не си се качил с асансьора?