Онзи, който убие дракона

5

В 9:15 сутринта в четвъртък, 15 май, слънцето вече се издигаше високо на синьото и безоблачно небе. Въпреки че беше едва средата на май, температурата бе достигнала 26 градуса на сянка, когато Бекстрьом, окъпан в собствената си пот, прекоси моста над канала Карлберг. Какъвто си бе предвидлив, преди да излезе от апартамента, той се бе облякъл подобаващо за несгодите, които го дебнеха. Хавайска риза и къси панталони, сандали на бос крак и дори изстудена бутилка минерална вода, която бе пъхнал в джоба си, за да може при нужда своевременно да предотврати възможното обезводняване.

Нищо не бе помогнало. Макар за първи път в живота си като възрастен доброволно да бе останал трезвен цяло денонощие — нито капчица през последните 25 часа и половина, по-точно казано, — той никога не се беше чувствал по-зле.

Ще го убия проклетия шарлатанин, мислеше си Бекстрьом. Как махмурлия? Нито капка и при все че караше вече второ денонощие без алкохол, се чувстваше бодър колкото орел, налетял на електрическа жица.

Точно в този момент звънна мобилният му телефон. Дежурният в Солна.

— Копнеем за теб, Бекстрьом — му каза. — Всъщност те издирвам безуспешно още от седем сутринта.

— Наложи се да се явя на ранна сбирка в Криминалната полиция — излъга Бекстрьом, който приблизително по това време най-сетне бе заспал. — За какво става дума? — добави, за да избегне по-нататъшни въпроси.

— Чака те убийство за разследване. Колегите на място се нуждаят от малко насоки и съвети. Някой е пречукал стар пенсионер. Местопрестъплението явно е същинска касапница.

— Какво друго знаем? — избуча Бекстрьом, който въпреки радостното известие не се почувства ни на йота по-добре.

— Аз самият не знам почти нищо повече. Убийство, без съмнение. Жертвата очевидно е възрастен мъж, пенсионер, както казах. Според колегите гледката не е никак приятна. Неизвестен извършител. Не разполагаме дори с описание, което да пуснем по радиовръзката, та това е всичко, което знам. А ти къде си впрочем?

— Тъкмо прекосих канала Карлберг — отговори Бекстрьом. — Имам навика да се разхождам до службата, ако не вали твърде гадно. Винаги е приятно да се поразкърши човек — поясни той.

— Виж ти — не успя да скрие изумлението си дежурният. — Ако искаш, мога да изпратя кола да те вземе.

— Щом трябва — отвърна Бекстрьом. — Дай указания, че няма време за губене. Ще чакам пред клуба на проклетите футболни хулигани откъм солненската страна на канала.

Седем минути по-късно полицейска кола със святкаща синя сирена направи обратен завой и наби спирачки пред входа на АИК, футболния клуб. И шофьорът, и неговата по-млада колежка слязоха от автомобила с дружелюбно кимване. Те явно си знаеха работата, щом шофьорът отвори задната врата от своята страна, а не за мястото по диагонал зад водача, където обикновено вкарваха задържания.

— А, ето те, Бекстрьом, чакаш ни на класическата криминална територия — каза полицаят и кимна към храсталака зад инспектора. — Между другото, Холм — добави той и заби палец в униформата си. — А това е Ернандес — кимна към колежката си.

— В какъв смисъл класическа територия? — обади се Бекстрьом чак когато успя да се намърда на задната седалка, защото мислите му вече бяха заети с колежката на Холм.

Дълга тъмна коса, изкусно вдигната на кок, усмивка, достатъчна да озари стадиона в Росунда, и балкон, който опъваше неудържимо синята риза.

— В какъв смисъл класическа? — повтори.

— Ами заради онази проститутка. Нали тук я намериха. Тоест някои нейни части. Някогашното убийство с разчленяване, дето според всички било извършено от онзи съдебен лекар, който прави аутопсии, и неговия приятел, общопрактикуващ. Макар че Бог знае. Тукашният криминален шеф Тойвонен със сигурност е на съвсем друго мнение.

— Значи и ти трябва да си участвал, Бекстрьом — вметна Ернандес и извърнала глава към него, изстреля бляскава усмивка. — Кога е било това? Искам да кажа: кога са я намерили? Още не съм била родена явно, но трябва да е било някъде през 1970-те? Преди 35-40 години? Нали?

— През лятото на 1984 — сряза я Бекстрьом.

Още една думичка да чуя от теб, глупачке, и ще се погрижа да те пратят охранител на паркинг. В Чили, помисли си той и изгледа гневно колежката Ернандес.

— Охо, 1984. Е, тогава съм била родена — рече Ернандес, която явно нямаше намерение да му се дава и пак предпочете да изложи на показ всичките си бели зъби.

— Не ще и дума. Всъщност изглеждаш доста по-възрастна — констатира Бекстрьом, който също нямаше намерение да ѝ се остави.

Да го духаш, кучко, помисли си той.

— Колкото до настоящия случай, трябва да ти разкажем това-онова — отклони ги от темата Холм с деликатно покашляне, докато Ернандес обърна гръб на Бекстрьом и сякаш да е по-сигурна за фактите, заразлиства папка със записки. — Нали идваме точно оттам.

— Слушам — отвърна Бекстрьом.

Холм и Ернандес били първият патрул на мястото. Тъкмо привършвали с ранното сутрешно кафе в денонощната бензиностанция Статойл зад търговския център в Солна, когато ги алармирали по радиовръзката. Сини светлини, сирена и три минути по-късно пристигнали на Хаселстиген 1.

Колегата ги призовал по предавателя към бдителност. Смятал, че „лицето от мъжки пол“, което било тревогата, не се държало както е обичайно за хора, телефониращи с подобни новини. Не бил от онези, дето изтрещяват и дори им е трудно да овладеят гласните си струни. Подозрително спокоен и сдържан всъщност, по-скоро като лудите, които умеят да си преправят гласа, когато се обаждат в полицията, за да докладват за поредните си подвизи.

— Обадил се е разносвач на вестници. Имигрантче. Май е приятно момче, та си мисля, че можем да го отхвърлим от сметките, мен ако питаш — обобщи Холм.

Кой, по дяволите, ще тръгне да те пита теб, помисли си Бекстрьом.

— А жертвата? Какво знаем за него?

— Той е обитателят на апартамента. Казва се Карл Даниелсон. Възрастен мъж, живее сам, на 68 години. Пенсионер — поясни Холм.

— В това сме сигурни, така ли? — обади се Бекстрьом.

— Абсолютно. Веднага го познах. Преди няколко години го прибрахме за пиянство и неприлично поведение в Солвала. Впоследствие си приписа безупречен живот и обвини мен и колегите горе-долу във всичко на този свят. А не че му беше първият път в изтрезвителя, между другото. Социални проблеми, алкохол и какво ли още не. Дето сега им викат социално маргинализирани.

— Обикновен пияница, викаш — отвърна Бекстрьом.

— Ами да. И така може да се каже — съгласи се Холм и по гласа му изведнъж пролича, че би предпочел да сменят темата.

Пет минути по-късно спряха пред входа на Хаселстиген 1 и Холм му пожела късмет. Той и колежката Ернандес трябвало да отидат в участъка, за да напишат своя рапорт, но стига да можели да помогнат с нещо, щели да са на разположение.

С какво ли, по дяволите, помисли си Бекстрьом и слезе от колата, без да благодари за возенето.