Онзи, който убие дракона

16

Аха, да, помисли си Бекстрьом, когато с колегите му отново заеха своите места. Май остава само да затегнем примката, без да се палим и пришпорваме твърде много.

— Надя — кимна приветливо към Надя Хьогберг, — успя ли да изровиш нещо повече за нашата жертва?

Според Надя Хьогберг донякъде нещата си бяха ясни. С изключение на старото ООД на Даниелсон, което бе планирала да провери през уикенда. Освен това явно съществуваше някакъв банков сейф, който все още не бе открила. Ключовете бяха за сейф от клона на Търговска банка на Валхалавеген в центъра на Стокхолм, дотук ясно. Проблемът бе, че според банката нито Даниелсон, нито фирмата му разполагаха със сейф в конкретния офис. Номерът му също не ставаше ясен от ключовете и тъй като само в този клон имаше стотици сейфове, работата не беше особено проста.

— С банката си блъскаме главите — обясни Надя Хьогберг. — Ще разплетем случая.

Нещо все пак бе успяла да отметне и това бяха пачките бонове, които криминалистите бяха открили в апартамента на Даниелсон.

— Безброй са — оповести Надя. — Печеливши фишове от Солвала на стойност поне половин милион, касови бележки от таксита, сметки от ресторанти и маса други фактури — от покупки на офис мебели, та чак до бояджийски услуги в складово помещение във Флемингсберг, южно от Стокхолм. Става дума за фактури на обща стойност над един милион и всички се отнасят до последните месеци.

— Говедо недно, трябва да е бил факир с конете — отбеляза Бекстрьом, който бе слушал само с половин ухо.

Половин милион за няколко месеца, помисли си.

— И през ум не би ми минало — поклати глава Надя. — Залагането на коне е игра с нулева сума. Ако човек е късметлия и поназнайва нещо за тези животни, в дългосрочен план може и да стабилизира печалбите. Той просто е търгувал с печеливши фишове. Толкова е просто, а някои от тях определено са негови. Продава ги на някого, който е принуден да обясни на данъчните как е успял да си купи нов мерцедес без каквито и да било доходи. Същото е и с боновете. Продавал ги е на хора, които са ги използвали, за да приспаднат разходи от финансовия си баланс. Сто на сто е завързал познанствата, докато е бил експерт по отчетната дейност и счетоводител, а не се изискват някакви специални умения.

Пак по-добре, отколкото да събира празни стъклени бутилки като всички останали дърти пияндета, помисли си Бекстрьом.

— Извинете — рече Алм с виновен жест, понеже звънна телефонът му. — Алм — поздрави той, след което в продължение на няколко минути седя на мястото си и мънка, докато Бекстрьом го зяпаше все по-ядно. — Извинявайте — повтори Алм след края на разговора.

— Няма нищо — отвърна Бекстрьом. — Дано не ти пречим. Сигурно е било жизненоважно.

— Беше Ниеми — обясни Алм. — Използвах да му се обадя по време на паузата, за да му подхвърля за Роле Столхамар.

— Присъства ли в регистрите? — попита Бекстрьом. — Защо не ни каза?

— Не — поклати глава Алм. — Няма го там, затова пък е дал пръстови отпечатъци на Ниеми във връзка с едно старо убийство в Стокхолм преди сто години. Столхамар и колегата му, дали не се казваше Бренстрьом, посетили дома на стар наркоман, живущ на Пипершгатан, доста близо до управлението. Там нямало никого, но така и така били отишли, възползвали се да поровят в наркобърлогата му. На Бренстрьом му се сторило, че в апартамента леко смърди на мърша, та издърпал долната част на стар разтегателен диван в дневната. Там си лежал живущият. Напъхан отдолу със забит в кратуната ледокоп от вида ледени ръце. При пристигането на криминалистите се наложило Роле и Бренис да дадат отпечатъци за сравнение, та да могат да отделят техните.

— И не смяташ, че може те да са го направили? — попита Бекстрьом с усмивка. — Защо ми се струва, че Бренстрьом беше любител на зимните спортове?

Поредният слабоумник, помисли си той. Със Столхамар трябва да са били безупречен тандем. Слепец води слепеца.

— Било е през юли — обясни Алм. — Жертвата е лежала там цяла седмица, та ако не възразяваш…

— Разбира се — отвърна Бекстрьом.

— Да си дойдем на думата — продължи Алм. — Ниеми звънна, за да сподели, че тъкмо сравнил отпечатъците на Столхамар със снетите от разни чаши, бутилки и прибори в дома на Даниелсон.

— И? — попита Бекстрьом.

— Да — потвърди Алм. — На Столхамар са.

— Да не повярваш — отвърна Бекстрьом. — Старият добряк.

— Ето какво ще направим — оповести Бекстрьом след кратък размисъл и фактът, че той му отне половин минута, май показва, че отново идва на себе си, си каза наум.

— Ти, Аника — кимна на колежката Карлсон. — Ще поговориш с прокурора какво имаме срещу Столхамар. Перфектно би било, ако просто отидем да го приберем, та да го тикнем на топло още преди уикенда. Така ще можем веднага да се заемем с него в понеделник сутрин. Три дни в кафеза без капчица пиячка обикновено оказват въздействие върху дъртите алкохолици.

— Ще се погрижа — отвърна Аника Карлсон, без дори да се нацупи.

— А ти, Надя, може да се опиташ да намериш номера на банковия сейф. Сто на сто е натъпкан със стари касови бележки и тем подобни бумаги. Впрочем и ти говори с прокурора, за да си спестим опяването впоследствие. Старите приятели на жертвата — продължи Бекстрьом към Алм. — Изкарай техни снимки, за да обходим съседите наново, да видим дали няма да намерим и очевидци. За предпочитане такива, дето са видели Столхамар да залита из махалата по пантофи, с гумени ръкавици и окървавен дъждобран.

— Вече го приложих на единайсет от тях — отвърна Алм, изравяйки от папката си прозрачен джоб. — Снимки от паспорти или шофьорски книжки на всички. При това и пълни списъци за бърза справка. Възможно е да се наложи да ги допълним впоследствие, но Столхамар вече е сред тях.

— Фантастично — възкликна Бекстрьом. — Мисля да започна, като се възползвам от снимките ти — каза му, без да обясни защо. — Време е да надуем сирените, Алм. Столхамар е приоритет номер едно, а всичко останало не е. Разбрахме ли се?

Алм само кимна и сви рамене. Като всички, които не умеят да губят, помисли си Бекстрьом.

— Ти идваш с мен — нареди той, като посочи с тлъст показалец младши полицай Стигсон. — Ще наминем към дома на Столхамар да хвърлим дискретен поглед какво си е наумило говедото. Е, май това е всичко поне засега.

— Ами аз? — обади се Фелисия Петершон и за по-сигурно посочи себе си.

— Да, ти — отвърна Бекстрьом с пресилено натъртване. — Помисли за онова вестникарче. Онзи малкия чер… Акофели. Нещо ме съмнява.

— Че какво общо има той със Столхамар? — Фелисия го изгледа учудено.

— Добър въпрос — отвърна Бекстрьом, който вече бе тръгнал да излиза. — Струва си да се позамислиш, Фелисия — продължи той.

Ето, и Черната водна кокошка да има какво да клъвне. Какво ли може да свързва Акофели с техния извършител, по дяволите? Според мен — нищо, си каза той.

— Намерѝ ни кола, Стигсон — нареди Бекстрьом веднага щом се отдалечиха на безопасно разстояние от чувствителните уши на Аника Карлсон.

— Сторено е — отвърна той. — Имам адреса на Столхамар. Йернвегсгатан номер…

— После ще се заемем — прекъсна го Бекстрьом. — Звънни на онази Андершон от Хаселстиген и питай дали може да се отбием.

— Така, така — отвърна Стигсон. — Шефът смята да ѝ покаже снимки на Столхамар?

— Най-напред мислех да се нагледам на даденостите ѝ — отвърна Бекстрьом, който започваше да си връща обичайната форма.

Всичко с времето си, та дори снимките на Столхамар, помисли си.

— Дадености — въздъхна Стигсон и поклати с неодобрение бръснатата си глава. — Честно, шефе. Става дума за дини, гигантски дини.