Онзи, който убие дракона

41

Докато Тойвонен си шушукаше с Кеца, Бекстрьом проведе извънредна среща със своята разследваща група във връзка с убийството на Септимус Акофели.

Както обикновено започна Ниеми. Той бе придружил тялото до съдебна медицина, а Чико Ернандес заедно с друг техен колега се върнал в апартамента на Акофели за нов оглед. Сега и двамата бяха при Бекстрьом.

— Удушен е — съобщи Ниеми. — Това е причината за смъртта. Няма други контузии по тялото. Впрочем чисто гол е. Бил е удушен с примка, стегната на тила, където са останали следи от възела. Според мен е бил в съзнание, нападнат е изневиделица.

— Защо мислиш така? — попита Аника Карлсон.

— Открихме такива следи по пръстите му. Каквито остават, ако се мъчиш да разхлабиш примка. Дори си е счупил няколко нокътя, макар да ги е поддържал доста къси.

— Каква според теб е била примката? — намеси се Бекстрьом.

— Що се отнася до нея самата, без да сме я намерили, ще да е била от нещо тънко. Здрава връзка за обувки, въже за пране, евентуално обикновен кабел, но и връвчица за щори би свършила работа. Аз самият бих заложил на тънък кабел.

— А защо? — попита Аника Карлсон.

— Понеже вършат работа — усмихна се иронично Ниеми. — Най-лесни за пристягане. Придърпваш, затягаш здраво и готово.

— Искаш да кажеш, че най-вероятно го е извършил професионалист? — обади се Алм.

— Знам ли — Ниеми сви широките си рамене. — По-скоро не. С колко професионалисти по удушаване разполагаме в страната? Всичките командоси и колеги от спецчастите, и югославяни, дето са се подвизавали на Балканите. Поне те самите така твърдят, но тук, ми се струва, все пак успяват да се възпрат.

— Извършителят притежава завидна физическа сила. По-висок е от Акофели, толкова мога да кажа — обясни Ниеми.

— Като онзи, който е убил Даниелсон — заяви Бекстрьом.

— Да, и мен ме споходи същата мисъл — съгласи се Ниеми.

— Какво знаем за часа на смъртта? — попита Бекстрьом.

— Предполагам, същия ден, в който е изчезнал, тоест петък, 16 май, по някое време предобед, през деня или вечерта.

— Защо мислиш така? — продължи Бекстрьом.

— Не че разполагаме с някакви следи по трупа, от които да се ориентираме. Но понастоящем най-често става така. Спрат ли да звънят по телефоните си, спрат ли да ходят на работа, да плащат с карти — когато обичайните им дейности секват. Тогава именно се е случило нещо. Почти винаги е така — обясни Ниеми и кимна уверено.

Финското лайнарче не е съвсем глупаво, помисли си Бекстрьом, който прилагаше същото практическо правило от трийсет години.

— Тялото е в добро състояние — продължи Ниеми. — Удушен, гол, свит на кълбо, опакован в черен найлон, залепен с монтажно тиксо и напъхан в количката си за вестници. Найлонът е от три черни чувала, нали ги знаете, стандартните за боклук. Тиксото също е обикновено, с ширина около пет сантиметра. Предполагам, че всичко е направено много бързо. Преди да започне трупното вкочаняване. В чантата има и тежест. Четири диска за щанги по 5 килограма, общо 20, захванати заедно със същото тиксо. Тъй като Акофели е тежал около 50 килограма, тежестите — 20, а чантата около 10 килограма — ще имаме точното тегло веднага щом изсъхне, — става дума за около 80 килограма.

— Кола̀ — обади се Алм. — Тялото е закарано с кола от местопрестъплението до мястото, където е открито.

— Най-вероятно — съгласи се Ниеми. — Онзи ден прочетох интересна статийка в „Списание за криминалистика“, в която се разказваше за извършители, захвърлили жертвите си на открити терени. Почти невероятно е някой да носи или влачи труп на повече от 75 метра разстояние.

— Ами ако разполагат с нещо като ръчна количка? — обади се Бекстрьом.

— Най-много неколкостотин метра — отвърна Ниеми. — При по-големи обикновено и количката, и тялото най-напред се закарват с превозно средство.

— А местопрестъплението? — попита Бекстрьом.

— Сигурно си мислиш за апартамента му на Фурнбювеген 17 — отбеляза Ниеми, разменяйки бързи погледи с Ернандес.

— Бяхме там отново рано тази сутрин — взе думата Ернандес. — Пак не намерихме нищо, но като знаем как е бил убит, може там да е станало престъплението, без да сме открили следи. А и някои обстоятелства го подсказват.

— Какво имаш предвид? — попита Алм.

— Чантата с колелца за вестниците, която със сигурност е принадлежала на жертвата, тежестите, използвани за потапянето. Почти убедени сме, че са били на жертвата. Той има лежанка и щанга, две гири. Но удивително малко тежести за щангата.

— Гледай ти — поклати глава Бекстрьом.

— Които са останали в апартамента, нали — поясни Ернандес.

— Разстояние? — попита Бекстрьом.

— Между жилището на жертвата и мястото, където е открита, е малко повече от миля, а кола може да се кара почти по цялото трасе. Чак до онази скала, дето се врязва право във водата. Намира се до билото на възвишението. От чакълестия път до водата са трийсет метра. Разлика в нивото тринайсет метра.

— Но там е забранено за автомобили — обади се Аника Карлсон.

— В случай че не си полицай, не работиш в пътна поддръжка или в управлението на парковете, или просто бачкаш там. Ако се идва от югоизток, тоест откъм Кунгсхолмен, шофирането е разрешено почти по целия път чак до мястото, където е открит трупът. Остават стотина метра пеша. Да, нанагорнище, но все пак — Ернандес сви рамене многозначително.

— А намирате ли следи от гуми? Над мястото, където е открит? — попита Аника Карлсон.

— Колкото искаш — усмихна се Чико. — Така че за нас са неизползваеми.

— Чико — обърна се към него Бекстрьом. — Разкажи на дъртак като мен как според теб е станало.

Да те видя сега, малък танголюбител, помисли си Бекстрьом, забелязал одобрителното кимване на колежката Карлсон.

Ернандес леко се затрудни да скрие изумлението си.

— Искаш да ти разкажа как, предполагам, са протекли нещата? — попита.

— Да — Бекстрьом му се усмихна окуражително.

Гламав като всички останали, все трябва да пита, помисли си.

— Окей. Но с уговорката, че все пак просто гадая. Колкото до началото, напълно съгласен съм с Петер.

Жертвата е била изненадана и удушена изотзад, съблечена, превита през кръста — той е слаб и стегнат, приживе сто на сто е можел да допре длани в пода с изпънати крака. След като тялото е било превито, извършителят го е закрепил с тиксо, което минава през глезените, през гърба, през раменете и обратно. Тиксото е захванато в изходната точка, тоест на глезените. После тялото е опаковано в найлони от чували, след това найлоните са захванати със същото монтажно тиксо. Тялото е напъхано в количката за вестници. Висока, с две колелца и две дръжки, прикрепена за правоъгълна метална рамка. Чантата е от здрав непромокаем плат, нещо като брезент. Там има връзки или ремъци, с които се стяга и отваря. В горната част е с капак от същата материя, който също се затваря с ремъци.

— И колко време отнема това? — попита Бекстрьом. — Всичко от удушаването до затягането на ремъците.

— Ако човек е достатъчно силен и сръчен, а всичко необходимо му е подръка, най-много половин час — отвърна Чико. — Ако са двама или повече — ще приключат за петнайсет минути.

— Мислиш, че може да е имало повече от един извършител? — намеси се Алм.

— Не е изключено — сви рамене Ернандес. — Един е напълно достатъчен, двама са два пъти по-бързи. Ако са повече, най-много да си пречат. Но защо не.

Което най-вероятно схващат всички освен един Дръвник, помисли си Бекстрьом и изгледа Алм накриво.

— А после? — попита той.

— После са го изнесли от апартамента с количката. Остават десет метра до улицата, където може да се паркира. Вкарали са чантата в колата и са отпрашили. Общо един час, но тъй като подобни превози почти винаги се извършват през нощта, а Акофели най-вероятно е бил убит сутринта, поне оттогава не е давал признаци на живот, трябва да са изчакали да се стъмни, за да го хвърлят в езерото. Убили са го, опаковали са го, подготвили са го за транспортирането. Или са прибрали количката в колата и са се махнали оттам. Изчакали са да се стъмни. Или са се върнали да го вземат вечерта. Съмнявам се да са искали да остане в апартамента си по-дълго от необходимото.

— А кога са го хвърлили в Улвсунда? Същата вечер или? — Бекстрьом изгледа въпросително най-напред Ернандес, който поклати глава, сетне и Ниеми, който само извъртя очи.

— Трудно е да се каже — отговори Ниеми. — Тялото е така добре опаковано, че няма как да определим. Може да е станало още в петък, но може и да е било по-късно. Впрочем пратили сме там водолази тази сутрин, претърсват дъното. Не са намерили нищо.

— Друго? — попита Бекстрьом.

— Засега не — поклати глава Ниеми. — Ще се обадим веднага щом открием нещо. Или пък не открием — добави и се подсмихна.

— Окей — тегли чертата Бекстрьом, петимен за кафе и сладкиш. — Тогава да повторим разпитите по домовете и този път Акофели е пръв в списъка. Сградата на Хаселстиген 1 и жилището му на Фурнбювеген. Всичко относно Акофели и евентуални контакти с Даниелсон плюс всяко друго нещо, което би могло да представлява интерес. Разполагаме ли с достатъчно хора?

— От полицията в Тенста обещаха да съдействат за Фурнбювеген — отвърна Аника Карлсон. — Това си е техният район и познават добре живущите. С Хаселстиген ще трябва сами да се оправяме. Мога да се заема.

— Добре — отвърна Бекстрьом.

После рече на Стигсон да остане и още щом се озоваха насаме, потупа го дружески по ръката и извади още един класически Бекстрьом, такъв, какъвто му бе подсказан снощи от колежката Карлсон.

— Е, Едипе. Този път без прегръдки, а?

— Имаш предвид оная с… — той закръгли шепи на гърдите си.

— Онази с дините — потвърди Бекстрьом.

— Говорих с Анката за това — сподели Стигсон, който вече бе поруменял.

— Отлично. Впрочем тя прилича ли страшно много на майка ти?

— Коя? Анката?

— Свидетелката Андершон. Знаеш за кого говоря. Онази с яките дини.

— Ни най-малко. Майка ми е доста слаба.

Типично, помисли си Бекстрьом. Най-сигурният признак. Отрицанието. Тоталното отрицание.