Онзи, който убие дракона

31

Докато колегите му по всяка вероятност търчаха като подплашени пилци, Бекстрьом посети едно дискретно ресторантче в Солна Център. Хапна свинска пържола със сметаново-гъбен сос и картофени крокети, изпи една голяма бира. Дори мушна две-три шотчета, като не изпускаше входа от орловия си взор. Не че очакваше Тойвонен или Ниеми да направят опит да ударят скришом някое питие в работно време, но нямаше никакво намерение да се остави да го изненада двойка жадни фински селяци.

След чаша кафе, малко парче наполеон и миг медитация и размисъл той се върна в полицейското управление. Подсилил и тялото, и душата си, Бекстрьом мина през гаража и срещна своя приятел пазача.

— Искаш да използваш фургончето да удариш една глава? — досети се неговият събрат.

— А свободно ли е? — попита Бекстрьом.

— Да. От отдел „Наркотици“ клечаха да дебнат цяла нощ, та сега си къртят по домовете.

— Събуди ме след два часа — заръча Бекстрьом. — Бях в движение почти цяло денонощие, та е крайно време да се поизпъна.

Два часа по-късно седеше в кабинета си. С бистър като кристал ум, с остър като бръснач език, а първият, който осъзна това, бе техният прокурор, дето се обади по телефона с известието, че е пуснала Роланд Столхамар от ареста.

Положението се бе усложнило. Според прокурора Даниелсон явно не приличал на обикновен пияница.

Най-меко казано. А тя самата щяла да прелива от щастие, ако ѝ паднела и една десета от неговите пари.

Впрочем същото важеше и за Столхамар. Той също не беше обикновен пияница. Беше и стар колега на Бекстрьом, та на фона на новите факти, излезли наяве около жертвата, всъщност излизаше вероятност за съвсем друг мотив и извършител, а не за обикновена пиянска свада на двама обикновени пияници.

— Да, определено — съгласи се Бекстрьом. — Напълно споделям мнението ти. Независимо какво мисли човек за пияндета като Столхамар, все пак не би следвало да забравя, че повечето пияници всъщност не убиват никого, нито пък те биват убивани. И броят на алкохолиците, които убиват някого, вероятно е точно толкова голям, колкото броят на убитите пияници.

— Какво искаш да кажеш? — попита прокурорът.

— Че Столхамар е необикновен пияница — отвърна Бекстрьом.

На ти сега да си поблъскаш главата с Менса тест, помисли си той, докато затваряше.

После извади молив и листове хартия и посвети следващите два часа на разчертаването на всички главни и странични насоки в разследването си. Привърши със съставянето на списък на задачите, с които неговите колеги следваше да се заемат. Поне четенето не би трябвало да ги затрудни, помисли си Бекстрьом и погледна часовника. Вече бе пет — крайно време да се прибира, помисли си той, но тъкмо беше стигнал до този извод, когато чу дискретно почукване на вратата.

— Влез — подвикна Бекстрьом.

— Съжалявам, че те безпокоя — извини се Надя Хьогберг. — Крайно време е за прибиране у дома, поне така ми се струва, но преди да си тръгнеш, нека ти дам това — подаде му найлонова торбичка, която, съдейки по формата, съдържаше солидна бутилка.

Водка, достолепен литър, руска според етикета, при това марка, за каквато нито бе чувал, нито можеше да я разчете.

— На какво дължа тази чест? — попита Бекстрьом с възрадван вид. — Седни и да затворим вратата, за да не се развържат злите езици.

— Нашият малък бас. Съвестта ме гризе.

— Мислех, че аз ти дължа бутилка. Всъщност възнамерявах да се отбия в магазина на път към къщи — излъга Бекстрьом. — Гризе те съвестта? Защо?

— Още като се обзалагахме, започнах да подозирам, че Даниелсон може да е разполагал с огромна сума пари — обясни Надя. — Занимавах се с фирмата му, та онова за гърненцето не бе просто приумица. Така че ти дължа бутилката. Ти не ми дължиш нищо.

— Тогава по една малка? — кимна той още по-развеселен. — Просто така след тежкия работен ден, изпълнени с изпитания и несгоди.

Ама че са хитри тези руснаци, помисли си. Седи си вещицата, къта си козовете и гледа как да ме мине с облога. На всичкото отгоре обаче е сантиментална. И на следващия ден изведнъж я загризва съвестта, та решава да играе честно.

— Добре, съвсем по малко — отвърна Надя. — Между другото, това е най-хубавата водка — по-хубава е от „Столичная“, „Кубанская“ и „Московская“. Казва се „Стандарт“, но не я продават в тукашните магазини. Роднините ми имат навика да носят по няколко бутилки, когато идват на гости.

— Тъкмо ще ми погали небцето — отбеляза познавачът Бекстрьом, който вече бе извадил от чекмеджето на бюрото си две чаши и пликче бонбони за смучене. — Имаме си и чаши, и мезе — обясни той, сочейки към бонбоните.

— В хладилника държа буркан кисели краставички — съобщи Надя, като погледна колебливо пликчето. — По-добре него да донеса.

Оказа се, че не са само кисели краставички. Като се върна, бе помъкнала също ръжен хляб, пушена наденица и шунка.

Тези хора не случайно са изкарали всички световни войни, помисли си Бекстрьом. Истинският руснак винаги гледа килерът да му е на една ръка разстояние, в случай че настане хаос.

— Наздраве, Надя — Бекстрьом хапна солидно парче наденица и вдигна чаша.

— Наздаровье — Надя се ухили с всичките си златни зъби, изпука вратни прешлени и гаврътна шотчето, без да хапне нещо или поне да зажуми.

Дявол го взел, помисли си Бекстрьом четвърт час по-късно след още една здрава руска доза, цяла кисела краставичка и половин наденица. Тия руски копеленца са доста сърцати. Стига да положиш малко усилия да спечелиш доверието им, помисли си.

— От това по-добре няма накъде, Надя — отбеляза той, наливайки за трети път. — Липсват ни само балалайка и неколцина казаци, които да подскачат на бюрото.

— Добре е — съгласи се Надя. — С радост бих се въздържала от казаците, но с балалайка можеше да е още по-приятно.

— Разкажи за себе си — подкани я Бекстрьом. — Как се случи да попаднеш тук? При Майка Свеа, тук, в Далечния север.

Доста сърцати, помисли си, а такава водка не бе опитвал никога. Трябва да се погрижа да си поръчам цял кашон за вкъщи, мина му през ума.

— А слуша ли ти се? — попита Надя.

— Слушам те — отвърна Бекстрьом.

Облегна се на стола и се усмихна с най-топлата си усмивка.

Така че Надя му разказа. Как Надежда Иванова бе напуснала разпадащата се Съветска империя. Озовала се в Швеция и станала Надя Хьогберг, която вече десет години е цивилен разследващ в криминалната полиция на Вестерурт.

Не било чак толкова лесно. След успешно положени изпити станала анализатор на рисковете в областта на ядрената енергетика. Работила в редица атомни електроцентрали в региона на Балтийско море.

Първият път, когато поискала разрешение да напусне родината, бил през 1991, две години след демократичните промени през 1989. По онова време работела в атомна електроцентрала в Литва, разположена едва на няколко мили от Балтийско море. Така и не получила отговор. Седмица по-късно била привикана при шефа си, който ѝ съобщил, че я местят в друга електроцентрала, на сто мили на север, малко по на север от Мурманск. Няколко безмълвни мъже ѝ помогнали да събере оскъдния си багаж. Откарали я на новото работно място, като не отстъпили и на милиметър от нея през двата дни, които им отнело пътешествието.

Две години по-късно си спестила молбата за разрешение. Със съдействието на „познати“ минала финландската граница. Там я посрещнали нови познати и още на следващата утрин се събудила в къща някъде в шведската провинция.

— Беше есента на 1993 — кисело се усмихна Надя. — Шест седмици останах там, разговарях с новите си домакини, никога не са се държали с мен толкова добре, а година по-късно, щом научих шведски, получих шведско гражданство, жилище и работа.

Военното разузнаване. Готини момчета, не като онези идиоти от Държавна сигурност, помисли си Бекстрьом, усещайки как сърцето му се стопли от патриотичен плам.

— И каква бе работата ти? — попита я.

— Забравила съм — отвърна Надя със същата усмивка. — По-късно ме назначиха на нова служба — като преводач в стокхолмската полиция. Беше 1995, това си го спомням.

Държавна сигурност, помисли си Бекстрьом. Жалки копелета, така и не вдяват, че руснаците са изцяло сърца, стига да знаеш как да подходиш по правилния начин.

— А Хьогберг? — полюбопитства Бекстрьом.

— Това е друга история — усмихна се Надя. — Запознахме се по интернет, после поисках развод. Идваше ми в повече руснак за моя вкус, ако разбираш какво имам предвид — обясни тя, подчертавайки с чашата.

— Ами наздраве — усмихна се отново Надя.

— Наздаровье — отвърна Бекстрьом.

Изцяло сърца, помисли си.