Пясъчния човек

105

На следващата сутрин Сага е още по-притеснена за случилото се вчера в дневната стая. Няма апетит.

Не може да се примири с провала си. Вместо да изгради доверие, за пореден път е успяла да отключи конфликт.

Юрек сигурно вече я мрази.

Не е особено уплашена за живота си, защото се е уверила, че нивото на сигурност в това отделение действително е много високо.

Осъзнава, че се налага да бъде изключително предпазлива, като същевременно не показва никакви признаци на страх.

Когато вратата към дневната прищраква, тя изчиства главата си от тези мисли и влиза. Телевизорът вече работи. На екрана му се виждат трима души в уютно студио, разговарящи за зимни градини. Оказва се, че е първа в дневната, затова моментално се качва на кростренажора.

Усеща краката си тромави, пръстите на ръцете — безчувствени. При всяка нейна крачка пластмасовите листа на палмата потреперват.

Берни крещи от стаята си.

Някой е почистил кръвта от пода.

Вратата на Юрек се отваря. Появата му се предхожда от сянка. Сага си налага да не го поглежда директно. С дълги крачки той се насочва право към пътеката.

Сага спира кростренажора, слиза и му го отстъпва. По устните му се виждат черни белези от прехапване, лицето му е пепелявосиво. Той се качва на пътеката, но не помръдва. Просто застива там.

— Обвиниха те за нещо, което сторих аз — промърморва Сага.

— Така ли смяташ?

Ръцете на Юрек треперят, когато включва кростренажора. Подът започва да вибрира. Палмата се разклаща с всяка негова крачка.

— Защо просто не го уби? — пита внезапно Юрек, като я поглежда право в очите.

— Защото не исках — отговаря простичко тя.

Поглежда го право в бледите очи и усеща, че пулсът й се ускорява. Едва сега осъзнава, че вече се намира в пряк контакт с Юрек Валтер.

— Щеше да е интересно да те гледам как го правиш — казва тихо той и я поглежда с неподправено любопитство. — След като си тук, значи вече си убивала хора.

— Така е, убивала съм — отговаря тя след кратка пауза.

— Неизбежно е — кимва той.

— Ама не искам да говоря за това — промърморва Сага.

— Убиването не е нито хубаво, нито лошо — отбелязва спокойно Юрек. — Но първите няколко пъти ти изглежда странно, все едно ядеш нещо, което си мислил, че не става за ядене.

Тези думи напомнят на Сага за първия път, когато беше убила човек. Кръвта му шуртеше и обливаше дънера на една бреза. И макар да нямаше нужда, тя беше произвела и втори, контролен изстрел. А после беше наблюдавала през окуляра за снайперската пушка как куршумът попада на около сантиметър над първия.

— Просто направих онова, което трябваше да се направи — прошепва сега.

— Точно като вчера.

— Да. Но не съм искала ти да бъдеш наказван вместо мен!

Внезапно Юрек спира кростренажора и изрича:

— Не мога да отрека, че чакам този момент от доста дълго време!

— Но аз чувах писъците ти дори през дебелите стени! — възкликва Сага.

— Тези мои писъци — отговаря спокойно той — бяха последица от хрумването на новия ни доктор да ми бие свръхдоза „Цисординол“. И бяха естествена реакция на болката. Нещо те боли и тялото пищи, макар да няма никакъв смисъл. В дадения случай обаче преживяването беше по-скоро привилегия, защото знаех, че иначе никога не бих могъл да получа подобна възможност.

— Възможност за какво? — поглежда го Сага.

— Не ми позволяват да се срещна с адвокат. Знам обаче, че има и други възможности за излизане оттук!

Очите му придобиват странен бледосивкав нюанс, който й напомня за метал.

— И мислиш, че аз мога да ти помогна — прошепва тя. — Значи за това пое цялата вина за случилото се!

— Не мога да позволя докторчето да се уплаши от теб! — казва спокойно той.

— Защо?

— Всеки, който се озове тук, е агресивен — казва Юрек. — Персоналът знае, че си опасна. Медицинското ти досие го твърди, психиатричният доклад го потвърждава. Но когато те зърне човек, невинаги може да го повярва.

— Защото не съм чак толкова опасна! — промърморва тя.

Макар да не е споменала нищо, за което да съжалява — в крайна сметка казваше единствено истината, без да се издава по никакъв начин — Сага внезапно се изпълва с чувството, че е разголила душата си.

— Защо си тук? Какво си направила? — пита я Юрек.

— Нищо — отговаря лаконично тя.

— Според съда какво си направила?

— Нищо.

— Ясно — отбелязва Юрек и по устните му за първи път проблясва усмивка. — Значи си същинска морска сирена, а?!