Пясъчния човек

79

Застанала на предната веранда на къщата, Магдалена Ронандер поздравява учтиво едрата жена, която едва е открехнала вратата. Ситни бръчици от смях браздят ъгълчетата на очите й, на рамото й се вижда татуирано името „Соня“.

Преди тринайсет години полицията е разпитала всички, свързани макар и бегло с Агнета Магнусон. Криминалистите са претърсили обстойно не само домовете им, но и складовете, колите, лодките и всякаква друга движима и недвижима собственост.

— Обадих ви се преди около час — казва Магдалена и показва полицейската си карта.

— О, да! — кимва жената. — Брор ви очаква в дневната.

Магдалена тръгва след жената през малката къща, обзаведена в стила на 50-те години на XX век. Откъм кухнята се носи аромат на пържени пържоли и лук. Завесите в дневната са спуснати и в мрака на стаята, в инвалиден стол седи мъж.

— От полицията ли сте? — пита с груб глас той.

— Да, от полицията съм — отговаря Магдалена, придърпва си пейката пред пианото и се настанява пред домакина.

— Не говорихме ли достатъчно?

Изминали са тринайсет години, откакто колегите й са разпитвали Брор Енгстрьом за случилото се в гората Лил-Ян, и оттогава насам той е доста остарял.

— Искам да знам още някои неща — изрича внимателно тя.

— Няма нищо друго за казване — поклаща глава Брор Енгстрьом. — За броени години всички изчезнаха. Стопиха се. Моята Агнета… брат й и племенникът й… после тъстът ми Йереми… Той престана да говори, когато те… когато те изчезнаха… децата му и внукът му…

— Имате предвид Йереми Магнусон? — пояснява Магдалена.

— Да. Аз много го харесвах. Но той… много го болеше за децата му…

— Разбира се — прошепва Магдалена.

Брор Енгстрьом затваря очи при сблъсъка със спомена.

— Един ден изчезна и той. После аз си получих моята Агнета. Но тя никога повече не можа да стане същата.

— За съжаление — промълвя Магдалена.

— Да — прошепва Брор.

Магдалена е наясно, че инспектор Юна Лина бе посещавал редовно жената в отделението за дългосрочни грижи. Но Агнета така и не бе успяла да възвърне говора си и преди четири години беше починала. Уврежданията на мозъка й се бяха оказали твърде големи, за да успее да дойде на себе си.

— Сигурно трябваше да продам отдавна земите на Йереми — казва мъжът в инвалидната количка. — Ала така и не ми даде сърце да го направя. Онази гора беше всичко за него. Постоянно ме канеше на гости в ловната хижа, но така и не го направихме. А сега вече е твърде късно.

— Къде е тази ловна хижа? — пита Магдалена и вади телефона си.

— Високо в Даларна, от другата страна на Транубергет, недалече от границата с Норвегия — обяснява Брор. — Доколкото знам, скиците от поземления регистър трябва да са някъде тук, стига Соня да успее да ги намери, разбира се!

Ловната хижа отсъства от списъка с местата, претърсени преди тринайсет години от криминолозите. И макар че навярно не е нищо особено, пренебрегването й би било важен пропуск. Юна Лина ги беше предупредил, че не трябва да оставят и камък непреобърнат в това разследване.