Пясъчния човек

97

На следващата сутрин Сага се събужда още със светването на лампите. Усеща главата си натежала, трудно й е да се фокусира. Все още под одеялото, тя опипва с изтръпнали пръсти подгъва на панталона си за микрофона.

Пред вратата й стои жената с пиърсинг на бузите и крещи, че е време за закуска. Сага става, поема тесния поднос през отвора във вратата, присяда на леглото и се насилва да изяде сандвичите.

Ситуацията става непоносима. Не е сигурна дали би могла да издържи повече. Докосва предпазливо предавателното устройство и се пита дали да не ги помоли да прекратят мисията й.

След закуска се затътря към мивката с омекналите си крака, измива си зъбите и наплисква обилно лицето си със студена вода.

„Нямам право да изоставя Фелисия!“ — минава през ума й.

Връща се отново на леглото и седи там, докато не чува прищракването на вратата към дневната стая. Брои до пет, изправя се и пийва вода от чешмата. Не трябва да изглежда прекалено нетърпелива. Изтрива уста с опакото на ръката си и едва тогава влиза в дневната.

Оказва се първа там, но телевизорът зад бронираното стъкло вече работи, като че ли изобщо не е бил изключван.

Откъм стаята на Берни Ларшон се чуват бесни крясъци — май се опитва да счупи масата си. После подносът от закуската пада на пода. Той пищи и мята пластмасовия стол към стената.

Сага се качва на кростренажора, включва го, прави няколко крачки, слага го на пауза и присяда на ръба му, близо до палмата. Събува едната си маратонка, преструвайки се, че си оправя стелката. Ръцете й са все така студени и леко вкочанени. Знае, че трябва да побърза, но същевременно си напомня, че не е препоръчително да се движи твърде рязко. Блокира окото на камерата с тялото си и с треперещи ръце вади микрофона от подгъва на панталоните си.

— Мръсни, шибани курви! — изревава Берни от стаята си.

Сага отлепва защитното покритие на микрофона. Малкият предмет се изплъзва от ръката й, но тя го хваща навреме върху бедрото си. Чува стъпки и веднага притиска бръмбара към обратната страна на най-долното листо на изкуствената палма. Задържа го няколко секунди допълнително и едва тогава го пуска.

В този момент Берни отваря вратата на стаята си и се появява в дневната. Листото на палмата още се поклаща, но предавателното устройство най-сетне е поставено на място.

— Обрахиим! — прошепва Берни и когато зърва Сага, се вцепенява.

Сага не мърда от ръба на пътеката, където е седнала — дръпва чорапа си, опъва го, оправя гънките и едва тогава си обува маратонката.

— Шибана работа! — мърмори Берни и започва да кашля.

Тя се изправя и пак се качва на кростренажора. Краката й едва я държат, сърцето й препуска като лудо.

— Те ми взеха картинките! — проплаква Берни и задъхано се отпуска на дивана. — Мразя ги тези шибани…

Сага усеща тялото си необичайно безсилно. По гърба й се стича пот, сърцето й пулсира в ушите. Осъзнава, че сигурно е от снощните лекарства. Намалява скоростта на пътеката, но все още й е трудно да я следва.

Берни се изляга на дивана със затворени очи, като постоянно подритва с единия си крак. Изведнъж се провиква:

— Мамицата мууу!

Става, насочва се към кростренажора и застава точно пред Сага.

— Аз бях най-добрият в класа! — провиква се гръмко и облива лицето й със слюнка. — Учителката ми редовно ме черпеше със стафиди през междучасията!

— Берни Ларшон, отстъпи! — чува се строг глас във високоговорителя.

Той прави неуверено крачка назад, тялото му се разлюлява и се накланя заплашително към палмата.