Пясъчния човек

156

Юна натиска собствения си звънец и се усмихва, когато чува приближаващите се стъпки по коридора от другата страна. Ключалката изщраква и вратата се отваря. Той влиза бавно в слабо осветеното антре и изхлузва обувките си.

— Изглеждаш тотално изцеден — отбелязва Диса.

— Добре съм.

— Искаш ли да хапнеш нещо? Има някакви остатъци от вчера, които бих могла да претопля.

Юна поклаща глава и я притиска в обятията си. Сега е твърде уморен, за да говори, но по-късно ще я помоли да отмени пътуването си до Бразилия. Вече няма смисъл да ходи там.

Докато тя му помага да се съблече, от дрехите му се изсипва малко пясък.

— Да не си играл в пясъчник? — разсмива се тя.

— Може и така да се каже — отвръща той.

Влиза в банята и се пъха под душа. Цялото тяло го боли. Подпира се с ръце на стената, оставя се на възстановяващата струя на горещата вода и постепенно усеща как мускулите му започват да се отпускат.

Ръката, която дръпна спусъка на пистолета и застреля невъоръжен човек, го сърби.

„Стига да мога да живея с онова, което направих, най-сетне ще стана отново щастлив“ — мисли си той.

Макар да беше сигурен, че Пясъчния човек е мъртъв, макар да видя как куршумите влизат право в тялото му, макар да го видя как се претърколи в пропастта като труп в масов гроб, Юна все пак тръгна след него. Спусна се надолу по склона, забивайки пети, за да намали скоростта си, и стигна до тялото. Насочи пистолета право към главата му, с другата ръка беше проверил артерията на врата му за наличие на пулс. Да, Пясъчния човек наистина беше мъртъв. Очите на Юна не го бяха подвели. Трите куршума бяха минали право през сърцето му.

Мисълта, че вече няма да му се налага да се страхува от съучастника на Юрек е толкова успокоителна, че Юна не успява да се сдържи и простенва от облекчение.

После спира душа, подсушава се и започва да си мие зъбите. Счува му се някакъв звук и спира за миг с четка в ръка. Като че ли Диса говори по телефона.

Когато влиза в спалнята, вижда, че Диса се облича.

— Къде ще ходиш? — пита я, като се отпуска върху чистите чаршафи на леглото.

— Току-що се обади шефът ми — отвръща тя с уморена усмивка. — Някаква компания започнала да копае на старото нефтено пристанище в Люден. Работели денонощно, за да изчистят земята от отровите. И както изглежда, намерили някакъв артефакт — древна шахматна дъска. Налага се да отида там и да спра копаенето, защото, ако това наистина е…

— Не ходи! — умолява я Юна с очи, смъдящи от изтощение.

Диса не отговаря. Започва да си тананика и вади сгънат пуловер от най-горното чекмедже на скрина.

— Значи вече си успяла да ми окупираш скрина, а? — подхвърля шеговито той, като затваря очи.

Диса крачи напред-назад из стаята. Юна я чува как реше косата си и сваля палтото си от закачалката.

Обръща се настрани в леглото и усеща как спомени и сънища започват да се сливат като снежинки.

Трупът на Пясъчния човек се търкаля по стръмния склон на изкопа и спира едва когато среща по пътя си стара печка.

Самуел Мендел се почесва по главата и казва: „Не разполагаме с нищо, което да подсказва, че Юрек Валтер има съучастник. Но няма да си ти, ако не вдигнеш предупредително пръст и не заявиш: «Нищо подобно! Има!».“