Пясъчния човек

175

Двамата мъже не се стараят повече да пазят тишина. Микаел стиска здраво ръката на баща си, докато трополят надолу по тясната стълба за прислугата, и излизат в коридорчето. Завиват наляво, тръгват бавно напред, минават покрай стария бюфет с коледния сервиз и влизат в кухнята.

Рейдар няма сили да продължи по-нататък. Болките в гърдите му са непоносими. Има нужда да легне някъде.

— Трябва да се махнеш оттук — подканя с хриптене сина си. — Бягай! Бягай към главния път!

— Не и сам! Не мога сам! Тате, моля те! — примолва се Микаел.

Рейдар си поема дълбоко дъх. Длъжен е да го направи! Прави крачка напред, после още една. Пред очите му заиграват огнени кръгове. Подпира се на стената и бутва голямата картина там. Тя се килва настрани, но остава закачена.

После тръгват през музикалната стая. Рейдар почти не усеща пода под босите си крака.

По паркета се вижда кръв. Предната врата е отворена. Персийският килим е покрит с навят сняг.

Стигат до дрешника и Рейдар веднага бръква в палтото си за спрея с нитроглицерин. Впръсква малко под езика си, прави няколко крачки напред и пак впръсква.

Чинийката, в която държат ключовете за колата, е в другия край на стаята.

Наблизо се чуват тежки стъпки. Нямат никакво време. Баща и син се втурват навън в зимното утро.

Студът изгаря босите крака на Рейдар. Но болката в гърдите му е намаляла и сега могат да се движат по-бързо. Двамата хукват към колата на Сага Бауер.

Рейдар отваря вратата, поглежда и вижда, че ключовете не са на таблото.

Юрек Валтер излиза през централния вход и веднага ги забелязва. Изтръсква кръвта от ножа си и се насочва право към тях.

Двамата хукват през снега към конюшните, но Юрек е по-бърз от тях. Рейдар оглежда полята пред себе си. Тъмният лед, покрил реката, се вие като панделка сред снега чак до ревящите бързеи.