Пясъчния човек

96

Рейдар е седнал на пода и се е облегнал на стената. С трепереща ръка изтрива устата си и си налага отново да се изправи очи в очи със спомена за онзи ден.

Точно в осем часа беше влязъл в стаята на Фелисия. Тя не само че изобщо не беше готова, ами седеше преспокойно на пода и четеше. Косата й бе разчорлена, по устата и бузите й се виждаше размазано какао. Беше смачкала изгладените рано сутринта от майка й пола и блуза, за да си направи от тях възглавничка и да седне на меко. Беше нахлузила вълнения си чорапогащник само на единия си крак и продължаваше да смуче лепкавите си пръсти.

— До девет минути трябва да си на велосипеда! — рече той. — Учителят ти ни предупреди, че нямате право на повече закъснения за този учебен срок!

— Да, знам — изрече безизразно тя, без да вдига очи от книгата.

— И да си измиеш лицето! Виж се на какво приличаш!

— Остави ме на мира — промърмори тя.

— Не искам да ти натяквам — пробва друг подход той. — Просто не е добре да закъснявате. Разбираш ли ме?

— Да, ама непрекъснато ми натякваш и вече ми се повръща от теб — рече тя сякаш на книгата.

Това вече преля чашата на търпението му. Сграбчи я за ръката и я завлече в банята. Пусна водата и изтърка до блясък лицето й.

— Какво ти става бе, Фелисия? Защо нищо не можеш да свършиш както трябва, а? — започна да й крещи. — Брат ти е отдавна готов и те чака. И сега ще закъснее само заради теб! Но на теб не ти пука! Ти си просто една безотговорна мърла! Не заслужаваш да живееш в чист и подреден дом като нашия!

Тук тя се разрева, което го вбеси още повече.

— Какво не ти е наред, хайде, казвай! — изрева.

Грабна четката й за коса, за да я среше, но беше толкова ядосан, че почна да я скубе. Тя се разпищя и го напсува.

Ръката му застина във въздуха.

— Какво каза, я повтори! — просъска.

— Нищо — изломоти тя.

— Изобщо не звучеше като нищо!

— Може би не са наред ушите ти! — прошепна тя.

Той я издърпа от банята, отвори входната врата на къщата и я тласна толкова силно навън, че тя падна.

Микаел стоеше до вратата на гаража, приготвил и двата велосипеда, и чакаше. Беше отказал да тръгне без сестра си.

Рейдар отпуска глава между ръцете си. Тогава Фелисия беше дете и се държеше като дете. Не смяташе за важно, че не се е измила и че закъснява за училище.

Спомни си я как стоеше на алеята пред къщата по бельо. Дясното й коляно кървеше, очите й бяха зачервени, по врата й още личаха петна от какао. Рейдар се тресеше от гняв. Влезе вътре, грабна блузата, полата и якето й и ги захвърли на земята пред нея.

— Какво толкова направих? — изхълца тя.

— Ти съсипваш това семейство! — изкрещя той.

— Ама аз…

— Извини се! Веднага се извини!

— Извинявай! — разрева се с все сили тя. — Съжалявам!

И вдигна към него набразденото си от сълзи лице.

— Облечи се!

Тя започна да се облича, но раменете й се тресяха от плач. Той я видя как изтрива сълзите от бузите си и се качва на велосипеда с наполовина втъкната в полата блуза и разтворено яке. Рейдар остана на прага на вратата, докато гневът му не се уталожи. И през цялото време чуваше как малката му дъщеря плаче, докато кара колелото си към училище.

После беше успял бързо да забрави за случилото се. Отдаде се изцяло на писане и остана много доволен от свършеното за деня. Не си беше направил труда дори да се облече — цял ден остана пред компютъра по домашен халат. Нито си изми зъбите, нито се обръсна. Нито оправи леглата, нито почисти масата. Беше решил, че вечерта ще разкаже всичко това на Фелисия и ще й признае, че дълбоко в себе си е същият като нея. Но така и не получи тази възможност.

През онази вечер закъсня, защото беше на вечеря с германския си издател. А когато се прибра у дома, децата отдавна бяха заспали. Двамата с Розана откриха празните им легла едва на сутринта.

Оттогава насам това е най-голямата му болка — начинът, по който се беше отнесъл към дъщеря си в онзи злощастен ден.

Затова сега за него е непоносимо, когато си я представи как лежи съвсем сама там, в кошмарната капсула.