Пясъчния човек

145

Изминали са близо двайсет и четири часа, откакто Юна Лина бе изведен от къщата на Никита Карпин от руските тайни служби. Но досега не са отговорили на нито един от неговите въпроси и изобщо не са си направили труда да му обяснят защо е задържан.

След като бяха стояли в онова крайпътно кафене часове наред, те го отведоха до безрадостна бетонна жилищна кооперация и по външните стълбища го вкараха в двустаен апартамент.

Юна беше въведен във вътрешната стая, в която имаше мръсен диван, маса с два стола и малка баня.

Стоманената врата зад гърба му беше заключена. После в продължение на два часа нищо не се случи, докато не му донесоха топла хартиена торбичка с клисава храна от „Макдоналдс“.

А Юна нямаше търпение да се свърже с колегите си и да ги помоли да издирят информацията за Вадим Леванов и неговите близнаци Игор и Роман. Възможно бе имената да ги отведат до нови адреси. Възможно бе да успеят да открият кариерата за чакъл, където е работел бащата.

Металната врата си остава заключена, а часовете минават. Беше чул мъжете, които го доведоха, да разговарят няколко пъти по телефона, но с изключение на тези разговори цари абсолютна тишина.

Цяла нощ Юна ту се унася в сън, ту се буди рязко, а на сутринта окончателно е събуден от звуците на стъпки и гласове откъм съседната стая.

Пали лампата и ги чака да влязат.

Някой се покашля, следва ядосана размяна на реплики. Внезапно вратата се отваря и в стаята му влизат двамата мъже от предишния ден. И двамата са с пистолети в раменните си кобури и водят разгорещен спор на руски.

Мъжът със сивата коса дръпва един от столовете, слага го в средата на стаята и заповядва на Юна:

— Седни!

Юна се изправя от леглото и забелязва, че мъжът отстъпва няколко крачки назад, когато гостът му се насочва бавно към стола и сяда.

— Посещението ти в нашата страна не е официално — казва мъжът с дебелия врат и черните очички. — Кажи ни защо си ходил при Никита Карпин!

— Говорихме си за серийния убиец Александър Пичушкин — отговаря Юна.

— И до какви заключения стигнахте? — подхвърля сивокосият.

— Че първата му жертва е онзи, за когото се е предполагало, че е съучастник — казва спокойно Юна. — Говорихме тъкмо за него — Михаил Одичук.

Мъжът накланя глава, кимва, а после дружески подхвърля:

— Лъжеш, естествено!

Мъжът с дебелия врат и черните очички се е обърнал и извадил пистолета си. Трудно е да се каже с точност, но прилича на големокалибрен глок. Крие оръжието с тяло, докато поставя патрон в пълнителя.

— Какво ти каза Никита Карпин? — продължава сивокосият.

— Според Никита ролята на съучастника е била да…

— Не лъжи! — изревава мъжът с дебелия врат и се обръща, криейки пистолета зад гърба си. — Никита Карпин вече няма никаква власт! Не работи в Службата за безопасност!

— И ти си го знаел, нали? — допълва мъжът със сивата коса.

Юна Лина знае, че с няколко движения може да обезоръжи тези двама мъже, но без паспорта и парите си не би могъл да се измъкне от страната.

Агентите си разменят няколко думи на руски. После сивокосият рязко отсича:

— Обсъждали сте материал, класифициран като строго секретен, и ние трябва да знаем какво точно ти е казано, преди да решим да те отведем на летището!

А после в продължение на доста време никой не помръдва. Сивокосият поглежда телефона си, казва нещо на колегата си на руски и получава в отговор поклащане на глава.

— Трябва да ни кажеш! — настоява, докато връща телефона в джоба си.

— Ще получиш по един куршум в коленете! — заплашва го другият.

— И така, отишъл си с колата под наем до вила „Любимов“, срещнал си се с Никита Карпин и…

Сивокосият не успява да довърши, защото телефонът му звъни. Той го поглежда уплашено. Отговаря, разменя си няколко кратки думи с човека от другата страна на линията и казва нещо на колегата си. Следва кратък, разгорещен разговор между тях.