Пясъчния човек

164

Юна Лина разбива ледената киша и изплува на повърхността. Главата му пулсира от ниската температура на водата, но все пак е в съзнание.

Спаси го опитът му като десантчик — беше устоял на инстинктивния рефлекс да отвори уста, докато потъваше във водата.

С вцепенени ръце и натежали дрехи той продължава да плува през черните води. Доковете не са далече, но телесната му температура спада опасно бързо. Навсякъде около него се преобръщат буци мръсен лед.

Започва да кашля и усеща как силите му постепенно го напускат. Зрението му отслабва, обаче си налага да продължава да гребе. И накрая стига до предпазната стена на брега. Хваща се за една от пролуките между металните плочи и, на ръба на припадъка, се придвижва бавно настрани, докато не стига до стълба.

Водата се плиска под него, докато се катери. Ръцете му замръзват в допира с метала и той трябва да ги отлепя, за да продължи. Претъркулва се на дока, изохква, изправя се на крака и се насочва към влака.

Поглежда към кобура си, за да се увери, че не е изгубил пистолета си.

Внезапно е заслепен от фаровете на голям камион. Юна вдига глава и вижда, че този камион също кара червен контейнер на „Хамбург Юг“.

Шофьорът е излязъл и проверява отзад стоповете, когато забелязва приближаващия се Юна Лина.

— Да не би да излизаш от водата, човече? — ахва той и отстъпва стреснато назад. — Хей, ще измръзнеш до смърт, ако веднага не влезеш на топло!

— Отвори червения контейнер! — изфъфля Юна. — Аз съм полицай. Трябва да…

— Това зависи от митницата — прекъсва го шофьорът. — Не мога да отварям контейнери просто ей така!

— Отдел за криминални разследвания към Националната полиция — едва успява да прошепне Юна.

Няма сили да държи очите си отворени и си дава сметка колко несвързано звучи, когато се опитва да обясни на човека своите правомощия.

— Но аз не разполагам даже с ключовете за контейнера! — възкликва шофьорът съчувствено. — Имам само едни секачи и…

— Побързай — промълвя едва чуто Юна.

Шофьорът хуква към кабината на камиона, качва се и се привежда към инструментите си. Докато вади клещите с дълги дръжки, на земята пада и един чадър.

Юна вече удря по контейнера и крещи името на Диса.

Шофьорът се връща бързо при него и лицето му пламва, докато стиска дръжките на секачите.

Катинарът се чупи с хрущене.

Вратата на контейнера се залюлява на скърцащи панти. Вътре е пълно с кутии дървени палети, плътно подредени чак до тавана.

Без да каже и думица повече на шофьора, Юна грабва секачите и се отдалечава. Ръцете му пулсират от болка.

— Трябва да отидеш в болницата! — подвиква след него шофьорът на камиона.