Пясъчния човек

174

Сага стига до горната част на стълбището и хуква през стаите на втория етаж. Знае, че от тактическа гледна точка е длъжна да провери всеки опасен ъгъл и да подсигури всеки периметър, преди да продължи по-нататък, но спешността на ситуацията изисква от нея да рискува.

Насочва пистолета си към лъскавия кожен диван, покрай който минава, след това към вратата, после наляво и накрая навътре.

На пода на дългия коридор, под портретите по стените се вижда изгаснала свещ.

Вратата към една от стаите зее широко отворена, завивките са на пода. Сага минава оттам тичешком, а периферното й зрение улавя собствената й сянка в прозореца вляво.

Откъм една от стаите по коридора се чува силен изстрел. Пистолет. Като се придържа близо към стената вдясно от нея, Сага хуква по посока на изстрела с вдигнат пистолет.

— Остави Мике намира! — провиква се мъжки глас.

Сага прескача един преобърнат стол и спира пред затворена врата.

Бутва внимателно бравата и оставя вратата да се люшне сама на пантите си.

Въздухът е натежал от миризмата на барут.

Някой току-що е стрелял.

Мрак. Нищо не се движи.

Сага тръгва напред, но вече доста по-предпазливо.

Започва да усеща тежестта на оръжието в рамото си. Пръстът й играе на спусъка. Старае се да диша равномерно и се привежда надясно, за да огледа по-добре обстановката.

Чува се влажно тупване с металически екот.

Нещо се движи. Една сянка, която изчезва.

На пода до висок шкаф се вижда локва кръв.

Тя пристъпва напред и зърва до локвата мъж със стърчащ от тялото нож. Той лежи настрани, напълно неподвижен, с изцъклен поглед. Първата й реакция е да се втурне към човека, ала нещо я кара да спре.

В стаята е твърде мрачно, за да се ориентира.

Тя сваля пистолета и дава на ръката си възможност да отпочине за няколко секунди, след което отново вдига оръжието и продължава надясно.

Една малка част от стената с гоблените е отворена. През отвора Сага вижда малка площадка, отвеждаща до тясна стълба. Дочува стъпки и звуци от влачене откъм долната част на стълбата и вдига в готовност глока си, преди да се приближи.

Вратата в другия край на стаята отвежда до тъмна библиотека. Чува се тих звук, като от човек, който навлажнява устните си.

Сага не вижда нищичко. Пистолетът в ръката й трепери.

Прави крачка напред, задържа дъха си, а после зад гърба си дочува дишане. Тя реагира моментално и се завърта. Но твърде късно. Една здрава ръка стисва гърлото й и с нечовешка сила я повлича към шкафа в ъгъла.

Захватът на Юрек е толкова силен, че прекъсва кръвния поток към мозъка й. Той я наблюдава безизразно, без да пуска врата й. Изведнъж й причернява и пистолетът пада от ръката й.

Опитва се да се освободи, но е безсилна. Точно преди да изгуби съзнание, чува шепота на Юрек до ухото си:

— Малката ми сирена…

После трясва главата й в ъгъла на шкафа и разбива слепоочието й в каменната стена. Тя се срива, примигвайки. Вижда как Юрек Валтер се навежда над мъртвеца в стаята и вади ножа от тялото му. Миг по-късно всичко потъва в мрак.