Пясъчния човек

129

В седем без десет вечерта Юна Лина взема последния полет за Москва. Когато самолетът каца в Русия, наближава полунощ. Страната е обхваната от обичайния за това време на годината арктически студ и ниските температури буквално са изсушили снега.

Таксито понася Юна през обширните, монотонни предградия на руската столица. Първоначално той има усещането, че е приклещен в порочния кръг на безкрайните общински жилища, но когато колата стига до центъра на града, гледката изведнъж се променя. Инспекторът зърва един от небостъргачите от групата „Седемте сестри на Сталин“ и веднага след това таксито завива в странична уличка и спира пред неговия хотел.

Стаята му е съвсем обикновена и слабо осветена. Таванът е висок, стените са пожълтели от цигарен дим. На бюрото се вижда кафяв пластмасов електрически самовар. На табелата за евакуация при пожар, поставена от задната страна на вратата, някой е изгасил цигарата си точно върху знака за изхода.

Докато стои край единствения прозорец, загледан в уличката под хотела, Юна усеща нахлуващия под дограмите студ. После се отпуска върху кафявата завивка на леглото, втренчва се в тавана и се заслушва в приглушените гласове и смеха, долитащи от съседната стая. Решава, че вече е твърде късно, за да се обажда на Диса и да й пожелава „лека нощ“.

В главата му се редят какви ли не мисли и съпътстващите ги картини постепенно го унасят в сън. Едно момиченце, очакващо майка си, за да сплете косата му. Сага Бауер, приковала в него очи, с бръсната, изпъстрена с порязвания глава. Диса, лежаща в неговата вана, тананикаща си със затворени очи.

В пет и половина сутринта телефонът на Юна Лина започва да вибрира върху нощното шкафче. Спал е направо с дрехите си, завит с всички налични одеяла и завивки. Връхчето на носа му е замръзнало, а за да изключи алармата, е принуден да си стопли пръстите с дъх.

Небето от другата страна на прозореца е все още тъмно.

Юна слиза във фоайето и помолва дежурната на рецепцията да му наеме кола. После сяда на една от красиво резбованите маси и закусва топъл хляб, намазан с разтопено масло, резенчета сирене и горещ чай.

Час по-късно вече кара чисто ново беемве X3 по Магистрала М2, излизаща от Москва. Колата се стрелка с лекота по блестящата черна настилка. Към Видное движението става доста натоварено, така че докато отбие и поеме по виещите се заснежени второстепенни пътища, вече е осем часът.

Сред белотата на безкрайните равнини дънерите на брезите приличат на елегантни малки ангели. Русия е толкова красива, че почти плашеща.

Времето е студено и ясно, а вила „Любимов“ е окъпана в ярко зимно слънце, когато Юна най-сетне спира в двора пред къщата. Веднъж му бяха казали, че тази вила някога е била лятната резиденция на руската легенда на театъра Константин Станиславски.

На верандата се показва Никита Карпин, разтърсва приятелски ръката на Юна и казва:

— Значи все пак помниш моето добро старо куче!

Никита Карпин е нисък, набит мъж с благородно остаряло лице, стоманен поглед и военна подстрижка. Но в годините си на агент на КГБ е бил страховит човек.

Макар официално вече да не работи във ФСБ, той все още е често наеман за различни деликатни задачи от Министерството на правосъдието. Юна е сигурен, че ако изобщо някой би могъл да открие дали Юрек Валтер е свързан по някакъв начин с Русия, то това е само Карпин.

— Двамата с теб си приличаме по едно — по интереса към серийните убийци — казва Никита, докато го въвежда в къщата. — Лично за мен те трябва да бъдат разглеждани като празни кладенци, които могат да бъдат напълнени с всевъзможни нерешени случаи — което, разбира се, е много удобно. Но, от друга страна, за да не изглеждаме некомпетентни, се налага и да ги арестуваме, което значително усложнява делата ни.

Двамата влизат в голяма красива стая, чиято подредба със сигурност не е била променяна най-малко от сто години. Релефните тапети със стари изискани шарки, проблясват като гъста сметана. Над черния роял в ъгъла виси красив портрет на Станиславски.

Агентът взема матираната гарафа от масата и налива питие на госта си. До гарафата се вижда сива картонена кутия.

— Ликьор от бъз — пояснява Карпин, като подава чашата на Юна и вместо обяснение се потупва по стомаха.

Юна Лина поема чашата и двамата сядат един срещу друг. И изражението на Никита Карпин моментално се променя. Не остава и следа от приятелската му усмивка.

— Последния път, когато се срещнахме, повечето от нещата се пазеха все още в дълбока тайна. В онези дни аз отговарях за една специално обучена група агенти, позната под името „Пръчицата“ — в буквален превод — започва тихо домакинът. — Доста работа имахме, ако трябва да бъда честен. И аз, и хората ми.

Отпуска се назад и столът под него проскърцва.

— Може и да горя в ада за всичко това — отбелязва замислено. — Освен ако, разбира се, няма ангел, който бди над хората, защитаващи отечеството си.

Никита е отпуснал ръце на масата между сивата кутия и гарафата с ликьора. Изпъкналите вени прозират под изтънялата кожа.

— Държах да бъдем напълно безмилостни към чеченските терористи — продължава със сериозен тон той. — Гордея се с нашите действия в Беслан, а що се отнася до Анна Политковская, за мен тя е изменник на родината!

Оставя чашата си, поема си дълбоко дъх и изрича:

— Прегледах материала, който вашата Служба за сигурност е изпратила на нашето ФСБ. Не сте успели да откриете кой знае колко, Юна Лина.

— Така е — въздъхва шведският инспектор.

— Знаеш ли как наричахме някога младите инженери и работници, изпращани на космодрума в Ленинск? Наричахме ги „ракетно гориво“.

— „Ракетно гориво“ ли?

— Всичко, свързано с космическата ни програма, трябваше да се държи в дълбока тайна. Всички доклади по темата бяха прецизно шифровани. Замисълът беше изпратените инженери никога да не се върнат оттам. Те бяха най-образованите учени на своето време, но ги третираха като добитък.

Тук агентът на КГБ прави пауза, а Юна надига любезно чашата си с ликьор и отпива.

— Баба ми ме е учила да правя този бъзов ликьор — хвали се домакинът.

— Много е добър! — кимва Юна.

— Постъпи правилно, като дойде при мен, Юна Лина — изрича Карпин. — В твоя чест извадих едно досие от тайните архиви на „Пръчицата“!