Пясъчния човек

4

Юрек Валтер седи на пода и примигва безпомощно. Поглежда към младия лекар и се опитва да се изправи.

— Това е лъжа — промърморва и по брадичката му се стича прясна кръв. — Казват, че съм чудовище, но аз съм просто човешко същество.

Няма сили да си стъпи на краката и се свлича обратно на пода. Не може да си поеме дъх.

— Човешко същество — повтаря с хриптене.

Бръква с трепереща ръка под ризата си, вади оттам сгънат лист хартия и го подхвърля към Андерш.

— Писмото, за което той те питаше — прошепва. — Седем години подред моля да ми бъде разрешено да се срещна с адвокат. Не защото имам някаква надежда да изляза оттук. Аз съм такъв, какъвто съм, но все пак съм човешко същество.

Андерш прикляква и протяга ръка към сгънатия лист хартия, но не откъсва очи от Юрек. Съсипаният човек пак се опитва да се изправи. Този път се подпира на ръце и макар че продължава да залита, все пак успява да стъпи с един крак на пода.

Андерш грабва светкавично листа от пода и точно в този момент чува тракането на ключ, пъхнат в ключалката на вратата. Обръща се и се втренчва през бронираното стъкло. Краката му заплашително треперят.

— Не трябваше да ми давате свръхдоза — промърморва Юрек.

„Отваряй, отваряй!“ — мисли си Андерш. Зад гърба си долавя дишането на затворника.

Вратата на килията се открехва и младият лекар се изстрелва с такава бързина, че спира едва при отсрещната бетонна стена на коридора. Хлопване, следвано от лек трясък, когато мощната ключалка реагира на завъртането на ключа.

— Алармата се включи и вратата на килията автоматично се затвори — обяснява Роланд. — Трябваше да отида да я изключа.

— Това е истинска лудост! — промърморва Андерш.

— Намери ли още нещо? — пита го шефът му.

— Не. Само ножа.

— Значи той не ти даде нищо, така ли?

— Не.

— Препоръчвам ти да ми го предадеш — отбелязва предупредително главният лекар, без да вярва на нито една негова дума.