Пясъчния човек

93

Микаел Колер-Фрост седи на една маса в трапезарията на болничното отделение. В едната му ръка има чаша топъл чай, а срещу него на масата е Магдалена Ронандер от Отдела за криминални разследвания към Националната полиция. Рейдар е твърде развълнуван, за да издържи седнал, но стои наблизо и наблюдава сина си. По едно време излиза и отива да посрещне Вероника Климт.

Магдалена се усмихва на Микаел и вади протоколите от разговорите с него до този момент, вече запълнили четири големи папки със спирали. Отваря на отбелязаната страница и го подканва да продължи.

— Виждал съм само вътрешността на капсулата — заявява Микаел така, както винаги досега.

— Би ли описал отново вратата, ако обичаш? — моли го тя.

— Направена е от метал и е напълно гладка. В началото се случваше да отлюспим по някое парченце боя от нея с ноктите си. Няма нито ключалка, нито брава.

— Какъв цвят беше?

— Доколкото помня, сив.

— Имаше също така и отвор, който… — започва Магдалена, но млъква, когато го забелязва да трие сълзи от бузите си и да извръща глава.

— Не мога да кажа на татко — изрича с треперещи устни, — но ако Фелисия не се върне, аз…

Магдалена става, заобикаля масата, прегръща го и му казва, че всичко ще бъде наред.

— Ще се самоубия — довършва тихо Микаел.

Рейдар Фрост почти не е напускал болницата „Сьодермалм“, откакто полицията го доведе при Микаел. Взел е стая под наем на етажа, за да бъде по-близо до сина си. Макар да знае, че надали би могъл да помогне с нещо, той едва успява да се сдържи да не се включи в издирването на Фелисия. Плаща за ежедневни обяви в националните вестници, моли за информация и обещава възнаграждение. Наел е екип от най-добрите частни детективи в страната, за да я търсят. Отсъствието й къса сърцето му, не му позволява да спи и го кара да броди по коридорите и денем, и нощем.

Единственото, което го успокоява донякъде, е да вижда как Микаел се възстановява и с всеки изминал ден възвръща силите си. Инспектор Юна Лина му беше казал, че ще помогне много на разследването, ако стои при сина си, но да не го пришпорва да говори, да остави спомените му да се връщат един по един, като междувременно записва всичко, дори и най-незначителната подробност.

Когато Рейдар стига до фоайето на болницата, вижда, че Вероника вече го очаква от вътрешната страна на стъклените врати, водещи към заснежения паркинг.

— Не е ли малко рано да изпращат Мике у дома? — пита, докато му подава чантите.

— Казват, че вече е добре — отговаря с усмивка Рейдар.

— Купих му дънки, боксерки, тениски, ризи, дебел пуловер и още няколко…

— Как са нещата вкъщи? — прекъсва я Рейдар.

— Както винаги потънали в сняг — отговаря през смях Вероника и допълва, че и последните няколко гости най-сетне са си тръгнали.

— Даже моите верни оръженосци? — повдига вежди Рейдар.

— Те не, още са там… Ще видиш. — Вероника поклаща глава с усмивка и добавя: — Казах на Бершелиус, че тук не им е позволено да идват, но нямат търпение да видят отново Микаел!

— Ти няма ли да дойдеш? — пита Рейдар и оправя яката й.

— Някой друг път — отговаря тя и го поглежда право в очите.