Пясъчния човек

147

Стокхолм го посреща с вечерен мрак. Веднага след като включва телефона си, инспекторът получава съобщение от Карлос Елиасон, което го информира, че в момента тече голяма полицейска операция.

Може би вече са успели да открият Фелисия?

Докато крачи бързо покрай безмитните магазини, конвейера за багаж и по моста към паркинга на летището, Юна не спира да звъни на Карлос. В отделението за резервната гума в колата го очакват неговият раменен кобур и верният му 45-калибров боен колт.

Потегля на юг и чака Карлос да си вдигне телефона.

Според Никита Карпин Вадим Леванов се е надявал, че ако тръгнат пак да го търсят, момчетата ще се върнат на мястото, където за последно са били заедно.

— И къде е било това? — беше попитал Юна.

— Имигрантски работнически лагер, барака номер четири. Именно там доста по-късно бащата отне и живота си.

Юна се носи по магистралата към Стокхолм със 140 километра в час. Парчетата от пъзела най-сетне бяха започнали да се нареждат и той е убеден, че съвсем скоро ще успее да види голямата картина.

Двама братя близнаци, принудени да напуснат Швеция. Баща им се самоубива. Високообразованият ракетен инженер е бил натикан да копае като черноработник в една от множеството каменоломни в Швеция.

Юна скача върху газта, докато за пореден път се опитва да се свърже с Карлос. Но преди да успее да набере номера, телефонът му звъни.

— Би трябвало да си ми благодарен, че съм тук — казва веднага Аня. — Всички останали полицаи са вече в Северен Дюргорден.

— Да не би да са открили Фелисия?

— В момента претърсват гората от другата страна на индустриалния комплекс в Албано. Имат кучета и…

— Получи ли есемеса ми? — прекъсва я Юна, стиснал челюст от напрежение.

— Разбира се — отговаря Аня. — И оттогава се опитвам да науча какво се е случило. Не беше никак лесно, но мисля, че успях да открия следите на Вадим Леванов, въпреки че изписването на името му е в западен стил. Както става ясно, човекът е пристигнал в Швеция през 1960 година от Финландия без паспорт.

— А децата?

— Опасявам се, че архивите не съдържат никакви данни за децата.

— Възможно ли е да ги е вкарал нелегално?

— През петдесетте и шейсетте години на миналия век Швеция е приела огромен брой имигранти и системата за социално подпомагане е била подобрена, но за съжаление правилата са си оставали изключително старомодни. Смятало се, че имигрантите са неспособни да се грижат за децата си, поради което от социалните служби обикновено ги пращали в приемни семейства или в детски домове.

— Но точно тези момчета са били екстрадирани — изтъква Юна.

— Нищо необичайно, особено предвид подозренията, че са циганчета. Утре смятам да говоря с Националния архив. В онези години не е имало Имиграционно бюро, затова полицията, Комисията за защита на децата и Отделът за чужденците са вземали решенията си твърде произволно.

При Хегвик Юна отбива от магистралата, за да зареди с бензин.

„Не може случаят да ни се изплъзне точно тук — мисли, докато шофира той. — Все трябва да има нещо, което да тласне разследването напред!“

— Знаем ли къде точно е работил бащата? — пита в слушалката.

— Проучвам кариерите за чакъл в Швеция, но това ще отнеме известно време, защото архивите са твърде стари.

Юна благодари неколкократно на Аня и затваря телефона.

И внезапно си спомня объркания разказ на Микаел за Пясъчния човек. Момчето беше говорило за порцеланови пръсти и три пъти беше повторило, че Пясъчния човек миришел на пясък. Вярно, че образът е измислица от приказките. Но ако има някаква връзка с кариера за чакъл или пясък?

Шофьорът зад него надува клаксона си и Юна отново подкарва бързо, а само след секунди отбива от пътя, за да се обади на Рейдар Фрост.

— Какво става? — пита веднага писателят.

— Бих искал да говоря с Микаел. Как е той?

— Чувства се зле, задето не може да си спомни нищо друго. Полицията ни посещава по няколко пъти на ден.

— Защото всяка подробност би могла да се окаже важна.

— Не, аз не се оплаквам! — побързва да се оправдае Рейдар. — Знаеш, че ще сторим всичко по силите си. Точно това постоянно повтарям и на сина си — ние сме на разположение на полицията по двайсет и четири часа на ден!

— Той буден ли е?

— Не, но мога да го събудя. Какво искаш да го питаш?

— Той няколко пъти повтори, че Пясъчния човек миришел на пясък. Възможно ли е тогава капсулата да се намира в близост до каменоломна? На някои от тях разбиват чакъл, на други…

— Аз самият съм израснал близо до такава каменоломна — прекъсва го бързо Рейдар. — В покрайнините на Стокхолм и…

— Израснал си край каменоломна?!

— Да. В Антуна — отговаря леко озадачен бащата.

— Коя кариера по-точно? — пита все по-възбуден Юна.

— Ротебро. На север от пътя за Антуна, край Смедби. Голяма чакълена фабрика — пояснява Рейдар Фрост.

Юна спира колата, завива и се качва в обратната посока на магистралата, в северна посока. Знае, че се намира сравнително близо до Ротебро, така че кариерата надали е далече оттук.

Докато слуша измъчения, дрезгав глас на Рейдар, Юна си повтаря думите на Микаел: „Той мирише на пясък… Пръстите му са направени от порцелан и когато вади пясъка от торбата си, те звънтят един в друг… и миг по-късно си заспал…“.