Пясъчния човек

88

Юна влиза в облицованата с бели плочки зала с дълга мивка край стената. От оранжев маркуч тече вода и се излива в канала на пода. Върху пластмасовото покритие на масата за аутопсии лежи тялото от ловната хижа в Даларна. Хлътналият кафяв гръден кош на трупа е срязан с трион и отворен, в легенчето от неръждаема стомана до него тече жълтеникава течност.

— Тра-ла-ла, ще хванем дъгата — припява си Иглата. — Тра-ла-ла, чак до слънцето… — Вади чифт латексови ръкавици и тъкмо духа в тях, за да ги разтвори и сложи, когато зърва на прага инспектора.

— Няма да е зле да запишете един албум с криминолозите — отбелязва с усмивка Юна.

— Може. Фрипе е много добър на китарата — отвръща Иглата. Защитните му очила отразяват ярката светлина от лампите над главите им. Под лекарската му престилка се вижда бяла спортна риза с якичка.

Откъм коридора се чуват стъпки и миг по-късно в залата за аутопсии се появява Карлос Елиасон с предпазни бледосини найлонови калцуни върху обувките.

— Успяхте ли да идентифицирате тялото? — пита и се заковава рязко на място, когато зърва трупа на масата.

Разтвореният гръден кош придава на масата за аутопсии вид на скара за сушене, върху която някой е метнал и забравил месо. Или някакъв странен, почернял корен. Трупът е изсъхнал и разкривен, откъснатата глава е поставена небрежно над торса.

— Няма никакво съмнение, че това е Йереми Магнусон — отговаря доктор Нилс Олен. — Нашият съдебен стоматолог сравни челюстните характеристики на трупа с денталния картон на Магнусон.

Привежда се над масата, взема главата в ръце и отваря сбръчканата черна дупка, която някога е била устата на Йереми Магнусон.

— Има кариес на мъдреца и…

— Достатъчно! — промърморва Карлос и по челото му избиват ситни капчици пот.

— Небцето го няма — продължава невъзмутимо Иглата и отваря със сила устната кухина още малко. — Но ако пъхнеш пръст в…

— Изумително! — прекъсва го Карлос, поглежда часовника си и пита: — Имаме ли някаква представа колко дълго е висял там?

— Процесът на изсушаване безсъмнено е бил повлиян донякъде от ниските температури — отговаря Нилс Олен. — Но ако погледнем очите, виждаме, че конюнктивата е изсъхнала много бързо, както и вътрешната част на очните ябълки. Кожата навсякъде е с пергаментова текстура с изключение на мястото около врата, където е била в контакт с въжето.

— Което значи? — поглежда го Карлос.

— Процесът на разлагане на телата представлява нещо като дневник, като живот след смъртта, характеризиращ се с постоянни, необратими промени. Предвид наличните такива, бих казал, че господин Магнусон се е обесил…

— Преди тринайсет години, един месец и пет дена — завършва вместо него Юна Лина.

— Разумно предположение — кимва Иглата.

— Току-що получих от криминолозите сканираното изображение на прощалната му бележка — пояснява инспекторът и вади телефона си.

— Значи самоубийство, а? — поглежда го Карлос Елиасон.

— Всичко сочи към това, въпреки че Юрек Валтер преспокойно е могъл да бъде там по това време — отговаря Юна.

— Йереми Магнусон беше включен в списъка на най-вероятните жертви на Юрек — отбелязва Карлос. — И след като можем да отпишем смъртта му като самоубийство…

В съзнанието на Юна просветва една мисъл. Като че ли внезапно е уловил някаква скрита връзка в процеса на този разговор, която засега не успява да формулира.

— Какво пише в бележката? — пита Карлос.

— Обесил се е само три седмици преди двамата със Самуел да намерим дъщеря му Агнета в гората Лил-Ян — промърморва Юна, докато вади на екрана на телефона си изображението на бележката.

Йереми Магнусон беше отнел живота си, убеден, че всички, които някога е обичал, са му били отнети. Ако беше изтърпял самотата си още съвсем малко, щеше да получи обратно поне дъщеря си.