Пясъчния човек

139

Вихрушката навява снега на талази по магистралата до крайпътното кафене. От колите и камионите, преминаващи по нея, прозорците се тресат. Кафето в чашата на Юна се поклаща от вибрациите.

Той поглежда мъжете на масата срещу него. Израженията им са спокойни, макар и леко уморени. След като бяха взели телефона, паспорта и портфейла му, сега очевидно чакаха по-нататъшни инструкции. В кафенето мирише на елда и свинско пържено.

Юна поглежда часовника си и разбира, че самолетът му за Стокхолм излита от Москва след девет минути.

А последните часове на Фелисия вече изтичат.

Един от мъжете се опитва да решава судоку, другият чете страницата за конни надбягвания във вестника.

Юна си припомня наум разговора с Никита Карпин.

Старецът се държеше така, сякаш разполагат с цялото време на света. Докато не бяха прекъснати. Усмихваше се и плъзгаше палец по запотената гарафа с бъзов ликьор. Каза му, че Юрек Валтер и неговият брат близнак са останали в Швеция само две години.

— Защо? — беше попитал Юна.

— Човек не се превръща в сериен убиец безпричинно, нали?

— А ти знаеш ли какво се е случило?

— Разбира се.

Старецът беше прокарал пръсти по старата сива папка. И беше казал, че висококвалифицираният инженер най-вероятно е бил подготвен да продаде своите знания.

— Но от шведския Отдел за чужденците се интересуваха единствено дали Вадим Леванов може да работи. Не успяха да разберат нищо. И изпратиха първокласен ракетен инженер в каменоломна!

— Може да е разбрал, че го наблюдавате, и да е решил да прояви здрав разум, като си мълчи за онова, което знае — подметна Юна.

— Най-разумното щеше да бъде изобщо да не беше бягал от Ленинск. Щяха да му дадат не повече от десет години в трудов лагер, а оттам нататък…

— Обаче е имал деца, за които да мисли!

— Именно затова трябваше да остане! — натърти Никита, като го погледна в очите. — Момчетата бяха екстрадирани от Швеция, а Вадим Леванов нямаше никакъв начин да ги проследи. Свърза се с всички, които познаваше, но напразно. Не че разполагаше с много варианти. Знаеше, че ако кракът му отново стъпи в Русия, ще бъде арестуван на място и тук също няма да успее да ги намери, затова предпочете да ги чака там. Това беше единственото, което можеше да направи. Сигурно си е мислел, че ако момчетата тръгнат да го търсят, ще започнат от жилището, където за последно са били заедно.

— И къде е било това? — попита Юна. Точно в този момент забеляза, че към къщата приближава черна кола.

— Имигрантски работнически лагер, барака номер четири — отговори Никита. — Именно там доста по-късно той отне и живота си.

Преди Юна да успее да попита за името на каменоломната, в която Вадим Леванов е работил, Никита Карпин вече се бе сдобил с нови гости. Пред вилата спря лъскав черен крайслер, което автоматично сложи край на разговора. Без изобщо да се впечатлява, старецът с един замах смени всички материали на масата, свързани с бащата на Юрек, с документи за Александър Пичушкин, познат с прозвището „Шахматния убиец“ — сериен убиец, за чието залавяне Юна Лина също бе изиграл немаловажна роля.

В стаята влязоха четирима мъже, приближиха се до Юна и Никита, стиснаха учтиво ръце и на двамата и известно време говориха с домакина на руски. После двама от тях отведоха Юна към черната кола отвън, докато другите двама останаха при Никита.

Налага се Юна да седне на задната седалка. Един от мъжете — с дебел врат и дребни черни очички — поиска да види паспорта му с относително любезен тон, а после му взе и мобилния телефон. Прегледаха обстойно портфейла му и се обадиха първо в хотела, а след това и в компанията за коли под наем. Увериха го, че ще го закарат право на летището, само че не веднага.

И ето че сега всички седят в това кафене и чакат.

Юна отпива следваща глътка от вече изстиналото си кафе.

Ако разполагаше поне с телефона си, можеше веднага да звънне на Аня и да я помоли да пусне проучване за бащата на Юрек. В шведските архиви не можеше да няма нещо за двете деца, къде са живели и кога. Юна едва се сдържа да не преобърне масата, за да се втурне към колата си и да потегли за аерогарата. Обаче паспортът му е у тях. У тях са и портфейлът, и телефонът му.

Мъжът с дебелия врат потропва леко по масата и си тананика. Другият, който има ниско подстригана леденосива коса, е оставил вестника си и изпраща есемеси от телефона си.

Откъм кухнята се чува трополене.

Внезапно телефонът на сивокосия иззвънява. Той става, отдалечава се на няколко крачки от тях и едва тогава отговаря. След няколко секунди приключва разговора и заявява, че е време да тръгват.