Пясъчния човек

61

Сага бяга по тротоара, между сградите и високите купчини сняг върху бордюра. Вдишва ледения въздух толкова дълбоко, че дробовете я заболяват. Пресича, хуква през площад „Мария“ и спира чак в другия край на улица „Хорнс“. Грабва малко сняг от покрива на близката кола, притиска го до парещите си очи, а после продължава да тича. И така чак до дома.

Ръцете й треперят, когато отваря вратата на апартамента си. Прекрачва в антрето и изскимтява като ранено животно, когато затваря вратата зад гърба си. Пуска ключовете на пода, изхлузва обувките си и се насочва право към спалнята.

Грабва телефона и без да сяда, набира познатия номер. След шест иззвънявания се включва гласовата поща на Стефан. Тя изобщо не чака да чуе съобщението му, а с все сили мята телефона към стената.

Все така с връхната си дреха, Сага се отпуска върху двойното легло и се свива в ембрионална поза. Подсъзнателно е наясно защо се чувства по такъв начин. Защото, когато беше малка, една сутрин се беше събудила в обятията на мъртвата си майка.

Сага Бауер вече не помни точно на колко години е била, когато майка й се беше разболяла. Но съвсем ясно помни, че когато беше на пет, й казаха, че майка й има опасен мозъчен тумор. Болестта промени майка й по стотици ужасяващи начини. Отровените клетки на мозъка й я правеха все по-дистанцирана и все по-раздразнителна.

Баща й почти не се вясваше вкъщи. Днес тя избягва да си спомня как тогава той ги беше изоставил. Като вече зрял човек се старае да си повтаря, че баща й е бил като всички останали, просто човек — със своите слабости и недостатъци. Често си напява това като мантра, ала то ни най-малко не уталожва натрупалия се в нея гняв. И до днес за нея остава непонятно как тогава той беше избягал и бе прехвърлил товара по грижите за болната си съпруга на невръстната си дъщеря. Сага не иска да мисли за това и никога не говори за него. Защото помисли ли си, отново побеснява.

В нощта, когато болестта най-сетне надви майка й, болната беше толкова изтощена и безсилна, че имаше нужда от помощ дори при вземането на хапчетата. Сага й ги даваше едно по едно в устата и непрекъснато тичаше да налива още и още вода в чашата.

— Не мога повече… — прошепна по едно време майка й.

— Но трябва! — отсече малката Сага.

— Просто се обади на татко си и му кажи, че имам нужда от него!

Момиченцето веднага изпълни заръката на майка си и съобщи по телефона на баща си, че вече трябва да се прибере.

— Мама знае, че не мога да го направя — отговори той.

По-късно същата вечер майка й продължи да вехне. Не хапна нищичко, само си глътна лекарствата. И се разкрещя на дъщеря си, когато събори шишенцето с таблетките върху килима. Болките на майка й ставаха все по-непоносими и Сага даваше всичко от себе си, за да я успокои.

Майка й отново я помоли да звънне на баща си и да му съобщи, че до следващата сутрин ще е умряла.

Сага се разплака и извика, че майка й не може да умре и че тя не иска да живее, ако майка й умре. Сълзите се стичаха като порой от очите й и влизаха в устата й. Сага седна на пода и се заслуша в звука на собствения си плач и в телефонния секретар на баща си.

Когато майка й накрая заспа, Сага изгаси малката нощна лампа и постоя за малко, загледана в лицето на любимото си същество. Устните на болната блестяха, дишането й беше изключително тежко. Накрая, когато усети, че умората я поваля, момиченцето се сви в топлите прегръдки на мама и заспа. Спа непробудно цяла нощ, докато накрая, рано на другата сутрин, не се събуди замръзнала.

Сага става от леглото, съблича палтото си и го оставя да се свлече на пода. После грабва ножиците от кухнята, отива в банята и се вглежда в отражението си в огледалото над мивката. Не вижда никаква принцеса от вълшебните приказки, на каквато всички уж я оприличават.

„Може би аз наистина съм единственият човек на света, който може да спаси Фелисия“ — казва си тя, загледана сурово в собственото си отражение.