Пясъчния човек

137

Сага се усмихва на лекаря и не откъсва очи от неговите, докато пластмасовата чашка не се озовава в ръката й. Той затваря вратичката и я заключва, но остава пред вратата. Тя се насочва към мивката, преструва се, че слага таблетката в устата си, налива си вода и гълта, като отмята глава. Не го поглежда изобщо, даже не е сигурна, че той още е там, но присяда за известно време на леглото, а после гаси нощната лампа. Под прикритието на мрака пъха хапчето под стелката на едната си маратонка.

Преди да заспи, в съзнанието й отново изниква лицето на Берни и сълзите, бликнали от очите му, докато сам си мята примката на врата.

Тихите удари на петите му по вратата сподирят съня й.

Пясъчният часовник се обръща.

А после, сякаш подета от топла вълна въздух, тя постепенно се събужда и отваря очи в мрака. Няма представа какво я е събудило. В съня й бяха безпомощно ритащите крака на Берни.

Някакво далечно трополене. Може би.

Но единственото, което Сага чува, е собственият си пулс, биещ в ушите й.

Примигва и се заслушва.

Бронираното стъкло на прозорчето във вратата постепенно се превръща в правоъгълник замръзнала морска вода.

Тя затваря очи и се опитва пак да заспи. Очите й парят от изтощение, но тя не може да се отпусне.

Тръбите на отоплителната система в стената припукват. Тя отваря отново очи и се втренчва в сивото прозорче.

Изведнъж върху стъклото пада тъмна сянка.

Сънното й състояние моментално се изпарява. Тя отваря широко очи и по цялото й тяло преминават студени тръпки.

През бронираното стъкло я наблюдава някакъв мъж. Младият лекар. През цялото време ли е стоял там?

Не вижда нищичко в тъмнината.

Въпреки това продължава да стои там посред нощ.

И после леко кимва.

Сега тя си дава сметка, че трополенето, което я е събудило, е от ключа, влизащ в ключалката на вратата.

В стаята нахлува въздух. Звукът се разширява, става по-басов и изведнъж изчезва. Тежката врата се отваря.

Сага знае, че трябва да лежи напълно неподвижно. Би трябвало да бъде дълбоко заспала заради лекарството. Светлината откъм коридора проблясва върху раменете на младия лекар.

Тя се чуди дали той не е разбрал, че тя се престори да изглежда, че взема хапчето, и сега не е дошъл, за да й го извади от обувката. Но правилата на отделението не позволяват на никого от персонала да влиза сам в стая на пациент. А после осъзнава истината — докторът е тук, защото мисли, че тя наистина е взела таблетката и сега е дълбоко заспала.