Пясъчния човек

120

Юрек отново е на пътеката. Отново изглежда силен. Все така влага усилие в тренировката си, но бледото му лице е напълно спокойно.

— Разочарована си от баща си, защото не е бил до теб — казва по едно време.

— Помня колко пъти съм му звъняла, а той отказваше да се върне у дома. А аз наистина имах нужда от него.

— Ами майка ти? Тя къде беше?

Сага млъква за миг. Наясно е, че се е разприказвала твърде много, но пък не може да не отвърне на откритостта му с откритост. Разговорът трябва да бъде на равни начала, иначе има опасност пак да се превърне във формална размяна на реплики. Време й е и тя да му признае нещо дълбоко съкровено, но си знае, че стига да се придържа към истината, всичко ще бъде наред.

— Когато бях малка, мама беше много болна — отвръща. — Но всъщност помня единствено края.

— Починала ли е?

— Да. От рак. Имаше злокачествен тумор на мозъка.

— О, съжалявам!

Сага си спомня сълзите, които се стичат в устата й, бакелитовата миризма на домашния телефон, нагорещеното й от слушалката му ухо, светлината, опитваща се да нахлуе през мръсния прозорец на кухнята. Може би е от лекарствата, които е принудена да взема, може би е просто от нерви или от проницателния поглед на Юрек. Не е говорила за този кошмар от години. И няма представа защо го прави точно сега.

— Проблемът беше, че татко… той… той просто не можеше да се справи с болестта й. Не издържаше у дома.

— Значи ето защо в теб се е насъбрал толкова много гняв!

— Аз тогава бях прекалено малка, за да се грижа за мама! Опитвах се да й помагам за лекарствата, опитвах се да я успокоявам… Силните главоболия идваха вечер и тя просто си лежеше в спалнята и плачеше…

В този момент Берни припълзява към нея и се опитва да души между краката й.

Тя го сритва и той се претъркулва право върху изкуствената палма.

— И аз искам да избягам с вас! — прошепва. — Искам да дойда с вас! Мога да хапя и…

— Млъкни! — прекъсва го тя.

Юрек се обръща, впива очи в Берни, който просто си седи и се хили срещу Сага, и просъсква:

— Искаш ли да те накарам завинаги да млъкнеш?

— Извинявайте, извинявайте! — прошепва уплашено Берни и се изнася по-надалече.

Юрек пак започва да крачи по пътеката. Берни сяда на дивана и зяпва телевизора.

— Ще имам нужда от твоята помощ — казва Юрек.

Сага не отговаря.

— Мисля, че човешките същества са най-силно свързани със семействата си от всички останали твари — продължава той. — Правим какво ли не, за да отложим раздялата.

— Може би.

— Тогава може и да си била съвсем малка, но си се грижила за майка си!

— Да.

— Можеше ли поне да се храни сама?

— През повечето време да. Но към края беше изгубила всякакъв апетит — отговаря Сага.

— Правиха ли й операция?

— Доколкото помня, май беше само на химиотерапия.

— В таблетна форма?

— Да. Всеки ден й помагах да си гълта хапчетата.

Берни седи чинно на дивана, но непрекъснато ги поглежда. От време на време предпазливо докосва превръзката върху носа си.

— Как изглеждаха тези хапчета? — пита Юрек и леко ускорява крачка.

— Ами… като нормални хапчета — отговаря Сага.

И изведнъж се изпълва с притеснение. Защо той я пита за онези лекарства? Няма никаква причина. Да не би да я изпитва? С разтуптяно сърце тя незабавно си напомня, че това изобщо не е проблем, защото говори само истината.

— Можеш ли да ги опишеш? — пита той.

Сага отваря уста, за да отговори, че това е било твърде отдавна, но най-неочаквано си спомня за белите хапчета сред дългите кафяви нишки на килима в спалнята. Спомня си как неволно е съборила отвореното шишенце, те са се разпилели и тя пълзи около леглото и ги събира.

Споменът е изключително ярък.

Бе събрала всички хапчета в шепата си и беше издухала от тях прахоляка и власинките от килима. И сега се вижда съвсем ясно как държи в ръка десетина кръгли таблетки. От едната страна има щампа — две букви в квадрат.

— Бели, кръгли — отговаря уверено. — С две букви от едната страна — „КО“. Нямам представа защо помня подобно нещо.