Пясъчния човек

167

Юна се събужда в болницата. Мястото, където иглата на системата влиза в ръката му, го сърби. Мъж медицинска сестра стои край леглото му и му се усмихва, когато той отваря очи.

— Как се чувствате? — пита сестрата, като се привежда напред.

Юна се опитва да разчете името на табелата му, но буквите не стоят мирни достатъчно дълго, за да успее.

— Замръзвам — отговаря той.

— След два часа телесната ви температура би трябвало да се нормализира — казва сестрата. — Ще ви дам малко топла супа.

Юна се опитва да седне на леглото, за да пие, но остра болка пронизва пикочния му мехур. Той повдига загряващото одеяло и вижда, че от корема му стърчат две дебели игли.

— Какво е това? — пита.

— Промивка на перитонеума — отговаря мъжът сестра. — С нея топлим тялото ви отвътре. Точно сега вече имате два литра топла течност в корема.

Юна затваря очи и се опитва да си спомни. Червени контейнери, ледена киша. Шокът, когато скочи от кораба право в леденостудените води.

— Диса — промълвя той и по ръцете му пролазват тръпки.

Отпуска се назад на възглавниците и вдига очи към климатика над него. Не усеща нищо друго освен студ.

Не след дълго вратата на стаята се отваря и при него се появява висока жена с копринен пуловер под лекарската престилка. Това е доктор Даниела Ричардс. С Юна се познават отдавна.

— Юна Лина — казва тя. — Толкова съжалявам…

— Даниела — прекъсва я той, — какво става тук?

— Ако не си забелязал, беше на ръба на измръзването. Когато те докараха, мислехме, че си мъртъв.

Присяда на ръба на леглото му и продължава внимателно:

— Нямаш представа какъв голям късмет си извадил! Никакви сериозни травми. Сега топлим вътрешните ти органи.

— Къде е Диса? Аз трябва да…

Гласът му се разпада. С мислите му става нещо. С мозъка му. Не може да подреди нормално думите. Всичките му спомени са като парчета лед в черни води.

Лекарката свежда очи и поклаща тъжно глава. Косата й е вдигната на елегантно кокче, на врата й се вижда нежна диамантена огърлица.

— Съжалявам — прошепва бавно тя.

И докато му разказва за Диса, едва сдържа сълзите си. Юна се заглежда във вените на ръцете й, вижда как гръдният й кош се надига и спада. Опитва се да схване какво му казва тя — и внезапно спомените го връхлитат. Мъртвешки бялото лице на Диса, срязаният й врат, изкривените й от ужас устни. Нежният й крак във финия чорапогащник.

— Оставете ме на мира! — изрича с подрезгавял глас той.