Разплата

6

През последните седемнайсет години почитаемият Рейф Озуълт беше съдия за окръзите Форд, Тайлър, Милбърн, Полк и Ван Бюрен. Живееше в Смитфийлд, окръжния център на Полк, и не познаваше нито обвиняемия, нито жертвата. Като всички останали обаче той беше заинтригуван от фактите и нямаше търпение да се заеме с това дело. По време на своята незабележителна кариера на съдийската скамейка той беше ръководил процесите по десетина доста рутинни убийства — при пиянски свади, сбивания с нож в кръчми за чернокожи, битови конфликти, — все престъпления от страст или гняв, които водеха до кратки процеси, последвани от дълги присъди. Нито един от тези случаи не беше свързан със смъртта на видна личност.

Съдия Озуълт беше прочел статиите във вестниците и беше чул част от клюките. Два пъти беше говорил по телефона с Джон Уилбанкс, адвокат, на когото се възхищаваше. Разговарял беше и с прокурора Майлс Труит, на когото не се възхищаваше чак толкова. В петък сутринта приставът открехна вратата на кабинета на Озуълт и му докладва, че го очаква пълна зала.

И наистина беше така. В петък обикновено се гледаха рутинни наказателни дела и имаше изслушвания по граждански. В окръг Форд за месеци напред нямаше планирани процеси със съдебно жури и скучните петъчни дела не привличаха почти никаква публика. Но внезапно любопитството на гражданите беше възбудено, а достъпът до залата беше свободен. Заинтригуваните не се свеждаха до малобройното обичайно присъствие — хора, които си дялкаха нещо в съдебната зала или смъркаха енфие под старите дъбове в очакване вътре да се случи нещо интересно.

Любопитството бе обхванало целия окръг Форд и в девет сутринта залата беше пълна с хора, които чакаха да зърнат Пийт Банинг. Имаше репортери от няколко вестника, а един идваше чак от Атланта. Присъстваха и много методисти, вече враждебно настроени към Банинг, които се бяха скупчили от едната страна на пътеката, зад масата на прокурора. От другата страна се беше настанила разнородна група приятели на Пийт и Декстър Бел, редовни посетители на съда и граждани, успели да се измъкнат от работа. Над тях, на балкона, седяха неколцина негри, изолирани заради цвета на кожата си. За разлика от повечето сгради в града тази на съда им даваше възможност да влизат и излизат през главния вход, но вътре бяха пропъдени на балкона. Те също искаха да видят обвиняемия.

Не присъстваше никой от семействата Банинг и Бел. Близките на пастора бяха в траур и се подготвяха за погребението на следващия ден. Близките на Пийт бяха далече.

В качеството им на служители на закона адвокатите от града имаха право да сноват в предната част на залата, отвъд преградата пред зрителските места. Присъстваха всичките дванайсет, издокарани с тъмните си костюми, и се преструваха, че имат важна работа. Съдебните служители, обикновено бездушни и почти летаргични, енергично разместваха безполезни документи.

Никс Гридли имаше двама щатни заместници — Рой Лестър и Ред Арнет — и трима нещатни, както и двама доброволци. В този хубав ден присъстваха всичките осем служители на шерифската служба, до един със спретнати, колосани и почти пълни униформи — впечатляваща демонстрация на сила. Самият Никс сякаш беше навсякъде — смееше се с адвокатите, флиртуваше със секретарките, бъбреше си с някои от зрителите. Оставаше му година до следващите избори и той не можеше да изпусне шанса да важничи пред толкова много избиратели.

И така, представлението продължаваше, публиката растеше, а стрелките на часовника подминаха девет. Съдия Озуълт най-сетне се показа зад съдийската маса с развята черна тога и се настани на трона си. Правеше се, че не забелязва зрителите. Погледна към Никс и каза:

— Господин шериф, доведете арестантите.

Никс вече беше на вратата до ложата на съдебните заседатели. Отвори я, хлътна вътре и след миг се върна, следван от Пийт Банинг с белезници и широк сив гащеризон, на който пишеше „Арест“. Зад Пийт беше Чък Манли, обвинен в кражба на коли и имал нещастието да бъде арестуван няколко дни преди Пийт да застреля свещеника. При нормални обстоятелства щяха да доведат Чък при съдията, да му назначат адвокат и да го върнат обратно в ареста, без почти никой да разбере. Но съдбата се намеси и престъплението, в което беше обвинен Манли, щеше да стане достояние на мнозина.

Пийт пристъпваше като на парад, изпъчен, самоуверен и спокоен. Никс го поведе към стол пред празната ложа на съдебните заседатели и Манли седна до него. Не им свалиха белезниците. Адвокатите се настаниха по местата си и за кратко всичко притихна, докато съдията преглеждаше няколко документа. Накрая каза:

— Щатът срещу Чък Манли.

Адвокат на име Нане скочи на крака и направи знак на клиента си да застане до него пред съдийската маса. Манли пристъпи и вдигна поглед към Озуълт, който попита:

— Вие ли сте Чък Манли?

— Да, господин съдия.

— И господин Нане е адвокатът ви?

— Май да. Майка ми го е наела.

— Искате ли той да ви бъде адвокат?

— Може. Обаче съм невинен, станало е недоразумение.

Нане го стисна за лакътя и му каза да млъкне.

— Арестували са ви миналия понеделник и са ви обвинили, че сте откраднали буика на господин Ърл Колдуел от алеята пред къщата му в Карауей. Как пледирате?

— Невинен, господин съдия. Мога да обясня.

— Не днес. Може би по-нататък. Определям гаранция от сто долара. Можете ли да я платите?

— Съмнявам се.

Нане, който изгаряше от желание да каже нещо пред такава многобройна публика, се провикна:

— Господин съдия, предлагам този младеж да бъде освободен на собствена отговорност. Няма предишни провинения, работи и ще се яви в съда, когато му бъде наредено.

— Вярно ли е, синко, имаш ли работа?

— Да. Карам пикап при господин Джей Пи Ледъруд.

— Той в съдебната зала ли е?

— О, едва ли, много е зает.

Нане се намеси:

— Господин съдия, разговарях с господин Ледъруд и той е склонен да подпише гаранция, че клиентът ми ще се яви в съда, когато бъде призован.

— Много добре. Върнете го в ареста, а следобед аз ще се обадя на началника му.

Изведоха Манли от съдебната зала след няма и пет минути от появата му. Съдията се подписа няколко пъти и прегледа два-три документа, докато всички чакаха. Накрая каза:

— Щатът срещу Пийт Банинг.

Джон Уилбанкс закрачи към съдийската маса. Пийт се изправи, смръщи се леко, после застана до адвоката си. Съдия Озуълт попита:

— Вие ли сте Пийт Банинг?

— Да — кимна той.

— И ви представлява адвокат Джон Уилбанкс?

— Да — отново кимна Пийт.

— Арестуван сте по обвинение в предумишлено убийство на преподобния Декстър Бел. Разбирате ли обвинението?

— Да.

— Разбирате ли също, че подобно обвинение може да доведе до смъртна присъда, докато непредумишленото убийство се наказва с дълго лишаване от свобода?

— Разбирам.

— Как пледирате?

— Невинен.

— Съдът го приема и го вписва в протокола. Има ли друго, господин Уилбанкс?

— Да, господин съдия — отговори адвокатът. — Почтително моля съда да определи разумна гаранция за клиента ми. Напълно съзнавам сериозността на обвинението и не го омаловажавам, но гаранцията е допустима и в този случай. Тя е просто застраховка, че обвиняемият няма да избяга, а ще се яви в съда, когато трябва. Господин Банинг е собственик на огромен имот от шестстотин и четиридесет акра, необременени от дългове, и иска да предостави като гаранция нотариалния акт. Сестра му е собственик на съседния парцел и ще направи същото. Позволете да добавя, господин съдия, че тази земя принадлежи на семейство Банинг повече от сто години и нито клиентът ми, нито сестра му биха я изложили на риск.

Съдия Озуълт го прекъсна:

— Става дума за предумишлено убийство, господин Уилбанкс.

— Разбирам, господин съдия, но клиентът ми е невинен до доказване на противното. Каква полза има за щата или за когото и да било той да остане в ареста, след като е в състояние да предостави гаранция и да бъде на свобода до процеса? Няма да избяга.

— Не съм чувал за гаранция при толкова сериозно обвинение.

— И аз, но Наказателният кодекс на Мисисипи не я забранява. Ако съдът пожелае, бих могъл да изготвя справка по въпроса.

По време на този разговор Пийт стоеше мирно, неподвижен и стегнат като постови. Гледаше право напред, сякаш не чуваше нищо, но всъщност попиваше всяка дума.

Съдия Озуълт се позамисли и каза:

— Много добре. Ще прочета справката ви, но трябва да бъде много убедителна, за да променя становището си. А дотогава обвиняемият остава в ареста.

Никс леко стисна Пийт за лакътя и го изведе от съдебната зала, следван от Джон Уилбанкс. До колата на шерифа чакаха двама фотографи, които бързо направиха снимки, също както при влизането на Пийт в съда. Един репортер се провикна с въпрос към него. Той не му обърна внимание и се мушна на задната седалка. След броени минути отново беше в килията си със свалени белезници и обувки, четеше „Слез на земята, Мойсей“ и пушеше цигара.

Погребението на Декстър Бел се превърна във внушително събитие. Сбогуването с него започна в четвъртък, деня след убийството, когато старият Магаргъл отвори вратите на погребалната си агенция в шест следобед и хората се стекоха вътре. Половин час по-рано Джаки Бел и трите й деца бяха допуснати при тялото. Само те. По онова време в тази част на света ковчегът традиционно беше отворен. Декстър лежеше върху лъскав плат и черният му костюм се виждаше от кръста нагоре. Джаки припадна, а децата се разплакаха, запищяха и се замятаха. Господин Магаргъл и синът му бяха единствените други хора в стаята и се помъчиха да ги успокоят, но се оказа невъзможно.

Нямаше основателна причина ковчегът да бъде отворен. Нямаше закон или свещено писание, които да изискват такъв ритуал. Хората го правеха просто за да подсилят драматичното въздействие. По-силните емоции се равняваха на повече обич към покойника. Джаки беше присъствала на десетки опела, отслужени от съпруга й, и ковчегът винаги беше отворен.

Семейство Магаргъл нямаха почти никакъв опит с огнестрелни рани в лицето. Повечето им клиенти бяха възрастни хора, чиито крехки тела се подготвяха лесно. Но малко след като се заеха с балсамирането на преподобния Бел, те си дадоха сметка, че се нуждаят от помощ, и се обадиха на свой по-опитен колега от Мемфис. Голямо парче от задната част на черепа липсваше на мястото на изходната рана от третия куршум, но това не беше важно. Никой никога нямаше да види тази част от тялото на мъртвия. Входната рана обаче представляваше голяма дупка точно над носа, която изискваше многочасово умело запълване и моделиране с всякакви пасти, лепила и бои. Крайният резултат беше сносен, но съвсем не страхотен. Декстър си остана смръщен, като че ли за вечни времена щеше да се взира ужасен в дулото.

След продължилото половин час сбогуване на близките, трагичен момент, по време на който дори опитните погребални агенти едва не се разплакаха, Джаки и децата й бяха настанени на столове до ковчега, вратите се отвориха и хората нахлуха. Последваха три часа на несдържана мъка, печал и страдание.

След почивка ритуалът продължи на следващия ден, когато тялото на Декстър бе пренесено по пътеката и поставено под собствения му амвон. Джаки беше видяла предостатъчно и помоли да затворят ковчега. Старият Магаргъл се начумери на молбата й, но се подчини и не каза нищо.

Още три часа Джаки и децата й стояха храбро до ковчега и посрещаха много от същите хора, които бяха видели и предишния ден. Дойдоха стотици, включително всеки здрав и прав методист от окръга и мнозина от други църкви, а също приятели на семейството и много деца, твърде малки за траурното събитие, но доведени на бдението от приятелски чувства към семейство Бел. Почитта си изразиха и много непознати, които просто не искаха да пропуснат възможността да се впишат в случващото се. Пейките се напълниха с хора, които чакаха търпеливо да минат покрай ковчега и да изръсят някоя баналност на близките, а докато чакаха, се молеха, шушукаха си и си разменяха последните новини. Църквата страдаше от непрежалимата загуба, а органът въздействаше още по-траурно. Госпожа Ема Фей Ридъл изпълняваше нескончаема поредица от погребални мелодии.

Хоп наблюдаваше от един ъгъл на балкона, за пореден път озадачен от странните привички на белите.

След двудневните предварителни ритуали изтощените опечалени се събраха за последен път в църквата в събота следобед. Свещеник, приятел на Декстър, проведе службата, съпроводена от пълен хор, двама солисти, дълга проповед, още изпълнения на госпожа Ема Фей на орган, откъси от Светото писание, три прощални слова, обилно леене на сълзи и, да, отворен ковчег. Въпреки храбрите си усилия свещеникът не успя да придаде смисъл на смъртта на Декстър Бел. Разчиташе предимно на „Неведоми са пътищата Божии“, но не предизвика отзвук. Накрая се отказа и хористите се изправиха.

След два мъчителни часа нямаше какво повече да се каже, натовариха Декстър на катафалката и поеха през града към общинското гробище, където най-накрая го положиха да почива в мир сред море от цветя и прилив на бурни чувства. Много след като свещеникът приключи, Джаки и децата останаха да седят на сгъваемите столове, вторачени в ковчега и купчината черна пръст до него.

Госпожа Глория Грейндж беше всеотдайна методистка, която не пропусна нито един ритуал и след погребението се отби в дома на Милдред Хайландър на чаша чай. Милдред беше презвитерианка и не познаваше преподобния Бел, затова не присъства на погребението, но искаше да научи всички подробности и Глория буквално я заля с тях.

Късно в събота следобед Флори се запъти към града, и тя да пие чай с Милдред. Изгаряше от нетърпение да научи подробностите за нещастието, причинено от брат й, а Милдред пък нямаше търпение да й ги разкаже.