Разплата

3

Градът се стичаше към методистката църква. Докато тълпата растеше, един църковен настоятел поръча на Хоп да отключи Божия дом. Опечалените покрусено влязоха и се настаниха по пейките. Шепнешком си разменяха последните новини, молеха се, плачеха, триеха лица и озадачено клатеха глави. Ревностните богомолци, които познаваха добре Декстър и го обичаха, бяха насядали един до друг и стенеха многострадално. За не толкова религиозните, които ходеха на неделна служба веднъж месечно, църквата беше просто магнит, който ги привличаше близо до трагедията. Дори неверниците пристигнаха да споделят страданието. В този мъчителен момент всички станаха методисти и бяха добре дошли в църквата на преподобния Бел.

Убийството на техния свещеник беше и емоционално, и физически съкрушаващо. Фактът, че го беше застрелял човек от собствената им общност, първоначално беше твърде зашеметяващ, за да го повярват. Джошуа Банинг, дядото на Пийт, беше подпомогнал построяването на църквата. Неговият баща през целия си зрял живот беше член на църковното настоятелство. Повечето присъстващи бяха седели на същите места и бяха отправяли безброй молитви за Пийт по време на войната. Бяха съкрушени, когато получиха вестта от военното министерство, че го смятат за загинал. Организираха бдения на свещи, когато той се завърна от мъртвите. Бяха се радвали до сълзи, когато двамата с Лайза влязоха тържествено в църквата през седмицата след капитулацията на японците. Всяка неделна сутрин през войната преподобният Бел беше произнасял имената на войниците от окръг Форд и беше отправял специална молитва. Списъка оглавяваше Пийт Банинг, героят на града и източник на невъобразима гордост за местните жители. Затова сега слухът, че той е убил техния свещеник, беше непонятен за тях.

Докато асимилираха новината, шушукането се усилваше, поне в някои групички, и големият въпрос „Защо?“ беше зададен хиляди пъти. Само малцина от най-смелите дръзнаха да допуснат, че съпругата на Пийт има нещо общо със случилото се.

Най-силното желание на опечалените беше да стигнат до Джаки и децата, да ги докоснат, да си поплачат с тях, ако това щеше да притъпи удара. Само че според слуховете Джаки се беше затворила в спалнята си с трите деца и не искаше да вижда никого. В къщата бяха най-близките й приятели, толкова много, че не можеха да се поберат вътре и мнозина стояха на верандите и в предния двор, където мъжете пушеха и мърмореха навъсено. Когато едни приятели излизаха навън за глътка въздух, други влизаха вътре и заемаха техните места. Трети пък се местеха по-близо до вратата на църквата.

Продължаваха да се стичат покрусени и любопитни и улиците наоколо се задръстиха от автомобили и пикапи. Хората се придвижваха към църквата на малки групи, крачеха бавно, сякаш неуверени как да постъпят, когато стигнат там, но сигурни, че са необходими.

Когато църковните пейки се напълниха, Хоп отвори вратата към балкона. Скри се в сенките под камбанарията, за да не го вижда никой. Шериф Гридли го беше заплашил и той не обелваше нито дума. Чудеше се обаче как белите успяват да се владеят, поне повечето от тях. Убийството на популярен чернокож проповедник би предизвикало много по-бурен изблик на чувства.

Един от църковните настоятели намекна на госпожа Ема Фей Ридъл, че би било уместно да има музика. Тя от десетилетия свиреше на органа, но сега не беше сигурна, че поводът е подходящ. Скоро се съгласи обаче и когато изсвири първите акорди на „Старият грапав кръст“, риданията се усилиха.

Навън, под дърветата, някакъв мъж се приближи до група пушачи и оповести:

— Откарали са Пийт Банинг в ареста. Взели са револвера му.

Новината беше приета, коментирана и предадена нататък, докато не стигна и до църквата, където плъзна от пейка на пейка.

Пийт Банинг, арестуван за убийството на техния пастор.

Когато стана ясно, че заподозреният наистина няма да каже нищо, шериф Гридли го изведе през една врата в тесен и слабо осветен коридор. От двете страни имаше метални решетки. Отдясно имаше три килии, отляво — също три, всички с размерите на дрешник. Нямаше прозорци и арестът напомняше на влажна и мрачна тъмница, където хората биват забравяни и времето тече монотонно. И явно беше място, където всички пушеха. Гридли пъхна голям ключ в една от вратите, отвори я и кимна на Банинг да влезе. До стената в дъното имаше грубо скован нар и нищо друго.

— Не е бог знае какво, Пийт, но все пак е арест — каза Гридли.

Пийт пристъпи вътре и се озърна.

— Виждал съм и по-лошо — каза той и отиде да седне на нара.

— Тоалетната е надолу по коридора — обясни Гридли. — Провикни се, ако искаш да отидеш.

Пийт се беше вторачил в пода. Сви рамене, нищо не каза. Гридли затръшна вратата и се върна в стаята си. Пийт се изтегна и зае изцяло нара. Беше висок метър и осемдесет и пет, така че нарът явно не беше много дълъг. Килията беше плесенясала и студена, затова той посегна към сгънатото одеяло, което беше толкова изтъняло, че нямаше да му върши никаква работа нощем. Това не го притесняваше. Затворническият живот не беше нов за него, беше оцелял в условия, които дори сега, четири години по-късно, му изглеждаха невъобразими.

Когато Джон Уилбанкс се върна след по-малко от час, двамата с шерифа заспориха къде следва да се проведе разговорът между адвоката и клиента му. Нямаше специална стая, предназначена за такива срещи. Адвокатите обикновено влизаха в крилото с килиите и разговаряха с клиентите си през решетките в присъствието на всички останали затворници, които ги чуваха. От време на време някой адвокат сварваше клиента си да се разхожда в двора и го съветваше през телената ограда. Най-често обаче адвокатите не си правеха труда да посещават клиентите си в ареста. Чакаха да ги заведат в съда и там разговаряха с тях.

Джон Уилбанкс обаче смяташе, че превъзхожда всеки друг адвокат в окръг Форд и дори в целия щат, а новият му клиент по предстоящото наказателно дело несъмнено беше по-високопоставен от другите арестанти. Статутът им изискваше подходящо място за разговор и стаята на шерифа щеше да свърши чудесна работа. Малцина печелеха спорове с Джон Уилбанкс, който, между другото, винаги беше подкрепял шерифа по време на избори, и след кратко мърморене и ругаене Гридли отстъпи и отиде да доведе Пийт. Не му беше сложил белезници и им отпусна половин час.

Когато останаха сами, Уилбанкс започна:

— Добре, Пийт, да поговорим за престъплението. Ако си го извършил, признай си пред мен. Ако не си, съобщи ми кой е бил.

— Нямам какво да кажа — отговори Пийт и запали цигара.

— Не става така.

— Нямам какво да кажа.

— Интересно. Смяташ ли да съдействаш на адвоката си?

Свиване на рамене, изсумтяване и нищо повече.

Уилбанкс се усмихна професионално и каза:

— Добре, ето как ще се развият нещата. След ден-два ще те отведат в съдебната зала за първото ти явяване пред съдия Озуълт. Допускам, че ще пледираш „невинен“, и после ще те върнат тук. След около месец ще се събере голямото жури и ще те обвини в предумишлено убийство. Предполагам, че до февруари или март Озуълт ще бъде готов за процес, на който съм готов да те защитавам, ако поискаш.

— Джон, ти открай време си моят адвокат.

— Добре. В такъв случай трябва да ми помогнеш.

— Да ти помогна?

— Да, Пийт. Отстрани изглежда като хладнокръвно убийство. Дай ми нещо, за което да се хвана. Със сигурност имаш мотив.

— Това е между мен и Декстър Бел.

— Не, вече е между теб и щата Мисисипи, където като във всички други щати се гледа доста строго на хладнокръвното убийство.

— Нямам какво да кажа.

— Това не е защита, Пийт.

— Може и да нямам нищо в своя защита, поне не и разбираема за хората причина.

— Е, хората от журито трябва да я разберат. Първата ми мисъл, всъщност единствената за момента, е да пледираме „невменяемост“.

Пийт поклати глава и каза:

— Не, по дяволите. Вменяем съм точно колкото и ти.

— Мен обаче не ме заплашва електрическият стол, Пийт.

Пийт издуха облак дим и каза:

— Дума да не става, не съм умопобъркан.

— Добре, тогава ми дай мотив, причина. Дай ми нещо, Пийт.

— Нямам какво да кажа.

* * *

Джоуел Банинг излизаше от сградата на Историческия факултет, когато някой го повика. Един първокурсник, когото беше виждал, но не познаваше лично, му подаде плик и каза:

— Деканът те вика в кабинета си. Спешно е.

— Благодаря — отговори Джоуел и взе плика.

Вътре имаше ръкописна бележка на официална бланка на „Вандербилт“, която приканваше Джоуел да се яви незабавно в кабинета на декана.

Джоуел имаше лекция по литература след петнайсет минути, а професорът мразеше отсъствията. Ако удареше един спринт, можеше да изтича до кабинета на декана, да види за какво става въпрос и да закъснее малко за лекцията с надеждата професорът да е в добро настроение. Хукна през вътрешния двор към административната сграда и се втурна нагоре по стълбите към третия етаж, където секретарката му обясни, че трябва да почака до единайсет часа, когато леля му ще се обади. Секретарката твърдеше, че не знае нищо. Беше говорила с Флори Банинг, която й позвъни от своя телефон, а той спокойно можеше да се подслушва, тъй като беше закачен на обща линия с десетина други. Флори се канеше да отиде с колата до Клантън и да използва самостоятелния телефон на своя приятелка.

Докато чакаше, Джоуел допусна, че някой е починал, и се зае да прехвърля в ума си приятелите и роднините, които предпочиташе да изгуби преди останалите. Семейство Банинг беше малко — само родителите му Пийт и Лайза, сестра му Стела и леля му Флори. Дядо му и баба му бяха починали. Флори нямаше деца, затова той и Стела нямаха първи братовчеди по бащина линия. Роднините на майка му бяха от Мемфис, но се бяха пръснали след войната.

Джоуел закрачи из кабинета, пренебрегвайки погледите на секретарката, и реши, че вероятно става дума за майка му. Тя беше влязла в психиатрична клиника преди няколко месеца и семейството беше като зашеметено. Стела не я беше виждала, а писмата й не получаваха отговор. Баща им отказваше да обсъжда лечението на съпругата си, така че имаше много неизвестни. Щеше ли да се подобри състоянието й? Щяха ли отново някога да станат истинско семейство? Джоуел и Стела имаха въпроси, но баща им предпочиташе да говори за други неща, ако изобщо говореше. Леля им Флори също не им беше от помощ.

Тя се обади точно в единайсет. Секретарката подаде телефона на Джоуел и се отдръпна, но май не толкова, че да не чува. Джоуел поздрави и слуша сякаш цяла вечност. Флори най-напред му обясни, че е в града, в дома на Милдред Хайландър — която Джоуел познаваше, откакто се помнеше, — и че е дошла тук, за да говори без заобикалки, защото, както му било добре известно, на нейния телефон не можело да се разчита. Всъщност в момента на никоя линия и на нищо не можело да се разчита, защото баща му отишъл с пикапа си в методистката църква преди няколко часа и застрелял преподобния Декстър Бел, в момента бил в ареста и съвсем разбираемо, градът врял и кипял и всички дейности били замрели.

— Не питай защо и не казвай нищо, което някой може да чуе, където и да си, Джоуел, но случилото се е просто ужасно. Господ да ни е на помощ.

Джоуел се подпря на бюрото на секретарката, защото усети как му прималява. Затвори очи, пое си дълбоко дъх и продължи да слуша. Флори го осведоми, че току-що е говорила със Стела в „Холинс“ и че тя е приела новината тежко. Намирала се в кабинета на ректора с медицинска сестра. Обясни му, че Пийт й е дал изрични инструкции, при това писмено, че той и Стела трябва да останат в колежите си и да не се прибират у дома до второ нареждане. И да прекарат Деня на благодарността с приятели възможно най-далече от окръг Форд. А ако с тях се свържат репортери, следователи, полицаи или някой друг, да не казват абсолютно нищо. Нито дума на никого за баща си и за семейството си. Нито дума! Накрая Флори го увери, че много го обича, че веднага ще му напише дълго писмо и че й се иска да е с него в този ужасен момент.

Джоуел затвори телефона и излезе от сградата. Обикаля из кампуса, докато не забеляза празна пейка, частично скрита зад храсти. Седна на нея и се опита да пребори сълзите, решен да прояви стоицизъм, както го беше учил баща му. Горката Стела, помисли си. Беше пламенна и емоционална като майка им и Джоуел беше сигурен, че в момента е пълна развалина.

Уплашен, озадачен и объркан, Джоуел наблюдаваше как листата капят и вятърът ги разпилява. Прииска му се да се прибере у дома незабавно, да се качи на влака и да пристигне още по светло в Клантън, където да стигне до дъното на цялата история. Мисълта отлетя обаче и той се зачуди дали изобщо някога ще се върне у дома. Преподобният Бел беше даровит и харесван свещеник и в момента сигурно всички бяха настроени срещу семейство Банинг. Освен това баща му беше издал строго нареждане двамата със Стела да не се прибират у дома. Двайсетгодишният Джоуел не си спомняше някога да не му се е подчинявал. С възрастта се беше научил уважително да изразява несъгласие с него, но никога не би дръзнал да не се подчини. Баща му беше горд войник, привърженик на строгата дисциплина, който не говореше много и ценеше тежестта на авторитета.

Просто не беше възможно той да е извършил убийство.