Разплата

24

Филипините се състоят от седем хиляди острова, разположени в обширен архипелаг в Южнокитайско море. Теренът и пейзажите се променят коренно от остров на остров.

Има планини, високи към три хиляди метра, гъсти гори, непроходими джунгли, мочурища, плажове и километрични скалисти брегове. Бързи реки прекосяват много от по-големите острови, но не са плавателни. През 1940 г. страната разполагаше с огромни минерални ресурси и хранителни суровини, което бе от съществено значение за японските военни амбиции. Американските военни стратези нямаха никакво съмнение, че Филипините ще бъдат лесна мишена, освен това знаеха, че отбраната им ще бъде почти невъзможна. Намираха се близо до Япония — амбициозен враг, чиято имперска армия нахлуваше безмилостно във всичките си съседни държави.

Защитата на Филипините бе поверена на генерал-майор Дъглас Макартър. През юли 1941 г. президентът Рузвелт убеди Макартър да се върне на активна служба и да поеме командването на американските сили в Далечния изток. Той установи щаба си в Манила и се зае с огромната задача да защитава Филипините. Живял бе в страната дълги години и я познаваше добре, освен това бе осведомен за отчайващото й положение в момента. Генералът многократно предупреждаваше Вашингтон за японската заплаха. Думите му бяха чути, но не се взеха мерки. Предизвикателството да вдигне армията на бойна нога изглеждаше непреодолимо, а и времето бе извънредно кратко.

След като пое командването, генералът незабавно поиска още войска, въоръжение, самолети, кораби, подводници и продоволствия.

Вашингтон обеща всичко, но достави съвсем малко. През декември 1941 г. отношенията с Япония се влошиха, а американската армия на Филипините наброяваше 22 500 души, половината от които бяха добре обучените подразделения на Филипинските скаути — елитни части, съставени от американци от филипински произход и от малцина местни. Още 8500 американски войници пристигнаха с кораби. Макартър мобилизира редовната филипинска армия — неопитна сбирщина от дванайсет пехотни дивизии, поне на хартия. Ако се брояха всички, облечени с някакво подобие на военна униформа, Макартър разполагаше с около 100 000 души под свое командване, повечето от които необучени и нечували вражески изстрели.

Състоянието на филипинската армия наистина бе плачевно. Основният състав, местните филипинци, бяха въоръжени с пушки и картечници от Първата световна война. Артилерията им бе старомодна и неефективна. Повечето боеприпаси се оказваха дефектни. Тренировъчните полигони се брояха на пръсти. Малцина имаха прилична екипировка. Стоманените каски бяха толкова малобройни, че филипинците си изработваха импровизирани от кокосови орехи.

Военновъздушните сили на Макартър наброяваха няколкостотин самолета, като почти всички бяха стари машини, които никой друг не искаше. Той многократно молеше за още самолети, кораби и подводници, но такива или нямаше, или ги изпращаха другаде.

Пийт пристигна в Манила в Деня на благодарността и пътува с камион за доставки до Форт Стотсънбърг, на стотина километра северно от столицата. Там се присъедини към Отряд В на Двайсет и шести кавалерийски полк. След като представи заповедта си на командващите офицери, му определиха легло в казармата и го отведоха в конюшнята да си избере кон.

По онова време в Двайсет и шести кавалерийски полк имаше 787 редници и сержанти, повечето опитни филипински скаути, и 55 американски офицери. Беше последното останало напълно оперативно кавалерийско подразделение, прекрасно обучено и прочуто със своята дисциплина. Пийт прекара първите дни на седлото на най-новия си другар — тъмнокестеняв породист кон, който се казваше Клайд. Полото беше популярно в полка и се използваше като част от обучението. Макар да беше го позабравил, Пийт бързо възвърна ездаческите си умения и с удоволствие участва в игрите. Напрежението обаче растеше с всеки изминал ден и полкът, както и всички военни сили на острова усещаха колко сериозно е положението. Беше просто въпрос на време японците да атакуват.

В ранните часове на 8 декември радистите на Филипините чуха първите новини за нападението над Пърл Харбър. Играта бе свършила, започваше войната. Всички американски части и технически съоръжения получиха заповед за бойна готовност. Съгласно отбранителната стратегия за Филипините командирът на военновъздушните сили генерал Луис Бриъртън вдигна под тревога авиацията. В пет сутринта Бриъртън пристигна в щаба на Макартър в Манила, за да поиска разрешение да осъществи удар с бомбардировачи В-17 над японските летища на Формоза, отдалечени на триста и двайсет километра. Началник-щабът на Макартър отказа среща с главнокомандващия с обяснението, че е твърде зает. Предвоенният план бе ясен и отрепетиран и изискваше такова нападение незабавно, но окончателната заповед трябваше да издаде Макартър. Той обаче не предприе нищо. В седем и петнайсет Бриъртън се върна в щаба и отново помоли за среща с генерала. Отново го отпратиха и му казаха да чака заповеди. Дотогава японските разузнавателни самолети вече бяха забелязали и докладвали, че около щаба на Бриъртън се събират вражески самолети. В десет сутринта Бриъртън, обезумял от гняв, отново настоя да се види с Макартър. Отказана му бе среща, но му бе заповядано да се подготвя за нападение. Час по-късно той вдигна бомбардировачите си във въздуха, за да ги предпази от японско нападение. Те започнаха да кръжат над островите без бомби.

Когато Макартър най-сетне издаде заповед за нападението, бомбардировачите на Бриъртън бяха във въздуха и нямаха достатъчно гориво. Незабавно кацнаха заедно с ескадрилите изтребители. В единайсет и половина всички американски самолети бяха на земята за презареждане и въоръжаване. Наземните екипи работеха като обезумели, когато първите японски бомбардировачи полетяха към тях в идеална формация. В единайсет и трийсет и пет те прекосиха Южнокитайско море и пред погледа им се появи летище „Кларк“. Японските пилоти бяха изумени. Под тях имаше шейсет бомбардировача В-17 и изтребители, подредени в спретнати редици по пистите. В единайсет и четиридесет и пет започна безмилостната бомбардировка на летище „Кларк“ и за някакви си минути американската военновъздушна част бе почти напълно унищожена. Подобни нападения протичаха едновременно и на други летища. По причини, които завинаги щяха да останат необясними, американците бяха заловени неподготвени. Нанесените щети бяха неизмерими. Без военновъздушни сили, които да защитават и да вдъхват увереност на войската, и без очаквано подкрепление Битката за Филипините беше предрешена броени часове след като започна.

Японците бяха уверени, че ще завладеят островите за трийсет дни. На 22 декември четиридесет и три хилядна елитна войска дебаркира на различни места и разби съпротивляващите се там сили. През първите дни от нападението като че ли самоувереността им бе основателна. Само че благодарение на своята безпримерна храброст и упорство американските и филипинските военни части, лишени от всякаква надежда за спасение или подкрепление, удържаха атаките четири жестоки месеца.

Малко след нападението по суша на 22 декември Отряд В получи заповед да тръгне на север, където проведе разузнавателна мисия за пехотата и артилерията и участва в няколко тилови сражения. Командир на отряда на Пийт беше лейтенант Едуин Рамзи, любител на конете, доброволец в полка, защото бе научил, че „имат отличен клуб по поло“. Лейтенант Банинг бе заместник-командир.

Дните им минаваха на седлото, докато обикаляха бързо полуострова, наблюдаваха придвижването на врага и преценяваха силата му. Веднага стана ясно, че японските сили ги превъзхождат многократно по численост, подготовка и въоръжение. За завземането на островите използваха фронтовите си дивизии от калени в битки ветерани, които се сражаваха вече почти десетилетие. Тъй като контролираха небето, японските военновъздушни сили можеха да бомбардират и обстрелват на воля. За американците на земята най-страховитият звук беше воят на изтребителите „Зеро“, които стреляха точно над върховете на дърветата със своите двайсетмилиметрови оръдия и седеммилиметрови картечници и покосяваха всичко, което се движи по земята. Укриването от японските изтребители се превърна в ежедневен, дори ежечасен ритуал. За кавалеристите беше още по-трудно, защото трябваше да намерят окоп не само за себе си, но и за конете си.

По здрач се прибираха в лагера, хранеха и пояха животните. Всяко военно подразделение беше добре подсигурено с готвачи, ковачи и дори ветеринари. След вечеря, когато сраженията утихнеха и войниците едва се държаха на крака, те четяха пощата си от дома и пишеха писма. Преди нападението и последвалата морска блокада пощата беше относително надеждна. В края на декември обаче започна сериозно да закъснява.

В седмицата преди Коледа Пийт получи кашонче с големината на кутия за обувки, пълно с писма и пощенски картички от семейството му, от църквата и едва ли не от всички свестни жители на Клантън. Десетки писма и картички, които той прочете без изключение. А писмата от Лайза и децата препрочете толкова пъти, че ги наизусти. На близките си Пийт описваше островите, коренно различни от планинските райони на Северен Мисисипи. Описваше и еднообразния живот в армията. Никога не представяше положението като опасно. Нито веднъж не използва думи, които можеха да им вдъхнат дори капка страх. Японците скоро щяха да нахлуят или вече бяха нахлули и щяха да бъдат отблъснати от американските войници и техните филипински другари.

На 24 декември Макартър задейства предвоенния план за оттегляне на войската на полуостров Батаан за последна съпротива. Победата беше малко вероятна и генералът го знаеше. Целта на американците беше да се окопаят на Батаан и да удържат японците възможно най-дълго, за да забавят други техни нашествия на тихоокеанските фронтове.

„Забавят“ беше ключовата дума. „Забавящи действия“ се превърна в често повтаряна фраза.

За да защитава войниците си, докато се оттеглят към Батаан, Макартър установи пет задържащи позиции в Централен Лусон, където маневрираха повечето японски сили. Двайсет и шести кавалерийски полк трябваше да изпълни главната функция за забавянето на вражеското настъпление.

На 15 януари 1942 г. лейтенант Ед Рамзи и неговият взвод бяха изпълнили разузнавателната си мисия и се канеха да дадат почивка на себе си и на конете. Отряд В обаче научи, че голямо японско войсково подразделение се придвижва към тях. Планираха контраатака и Рамзи предложи на доброволни начала да подпомогне нападението.

Заповядаха му да завземе село Моронг — стратегически пункт на река Баталан в Западен Батаан. Моронг беше в ръцете на японците, но те не го отбраняваха сериозно. Рамзи състави взвод от двайсет и седем души и се отправи на север по главния път за Моронг. Когато стигнаха река Баталан в източния край на селото, приближиха предпазливо и установиха, че е пусто. Католическата църква беше единствената каменна постройка, а край нея имаше сламени къщи на колове. Рамзи раздели хората си на три отделения от по девет кавалеристи, едно от които беше предвождано от лейтенант Банинг. Докато Пийт и хората му се приближаваха към католическата църква, целият взвод попадна под обстрел от японския авангард. Хората на Рамзи отвърнаха на огъня и в този момент забелязаха предните отряди на огромна японска войска да прекосяват реката. Ако стигнеха до Моронг, щяха да премажат взвода.

Без капка колебание Рамзи реши да осъществи кавалерийска атака срещу пехота, нещо невиждано в американската армия повече от петдесет години. Той заповяда на взвода си да застане в боен ред, вдигна пистолета си и се провикна: „Атака!“. С викове и изстрели хората му насочиха галопиращите коне право към японския авангард и се врязаха в него. Ужасеният противник отстъпи на другия бряг на реката и се опита да се прегрупира. Взводът на Рамзи имаше само трима ранени и удържа японците, докато пристигнаха подкрепления.

Атаката щеше да се прочуе като последното кавалерийско нападение във военната история на Америка.

Двайсет и шести полк продължи да тормози и да задържа врага, да забавя неизбежната обсада на Батаан. Макартър премести филипинското правителство и по-голямата част от армията си на полуострова, но за команден пост избра един бункер на остров Корегидор, където беше струпано тежко въоръжение за отбраната на залива Манила. Силите му енергично започнаха да заемат отбранителни позиции из Батаан. С шлепове превозваха войници и припаси от Манила в неистов опит да се окопаят. Планът беше да натрупат достатъчно храна, за да изхранват четиридесет и пет хиляди войници за шест месеца.

В крайна сметка осем-десетхилядна войска и двайсет и пет хиляди цивилни се оттеглиха на полуостров Батаан. В средата на януари оттеглянето беше пълно и завърши успешно.

След като американските сили отстъпиха на полуострова, японците бързо се опитаха да ги задушат с пълна блокада по въздух и вода. От прекалена самоувереност те допуснаха тактическа грешка — оттеглиха елитните си дивизии на други места из Тихия океан и ги замениха с не толкова опитни войски. Щяха да поправят грешката си, но тя удължи с месеци и обсадата, и страданията.

През първите седмици от Битката за Батаан японците понесоха тежки загуби, защото американците и филипинците се сражаваха ожесточено в защита на последната си твърдина. Техните загуби бяха много по-незначителни, но загиналите нямаше как да бъдат заменени. Японците разполагаха с неизчерпаеми запаси от хора и оръжие и седмици наред обстрелваха жертвите си с тежка артилерия и безмилостни нападения по въздух.

Условията на Батаан бързо се влошаваха. Седмица след седмица американците и филипинците се сражаваха полугладни. Войниците приемаха средно по две хиляди калории дневно, около половината, необходими за тежки битки. Изпитваха остър глад, а провизиите им се топяха, което се дължеше най-вече на друга необяснима грешка на Макартър. В бързината да укрепи силите си на Батаан той заряза по-голямата част от хранителните продоволствия. Само в един склад бяха изоставени тонове ориз, с които армията му можеше да се изхранва години наред. Много от офицерите го умоляваха да натрупа запаси от храна на Батаан, но той отказваше да ги послуша. Когато го осведомиха, че хората му гладуват и се оплакват жестоко, той постави всички военни части на половин порцион. В писмо до войниците си им обеща подкрепления. Написа, че „е изпратена многохилядна войска и стотици самолети. Точното време на пристигане на подкрепленията е неизвестно“, но помощта била на път.

Беше лъжа. Тихоокеанският флот беше пострадал жестоко при нападението над Пърл Харбър и нямаше с какво да пробие японската блокада. Филипините бяха изцяло изолирани. Вашингтон го знаеше, Макартър също.

Докато гладуваха, войниците се хранеха с всичко, което се движи. Ловяха карабао — филипинските водни биволи. Жилавото и твърдо месо трябваше да се накисва и вари в солена вода и да се чука силно, за да може да се сдъвче. Обикновено го консумираха с каша от гнил ориз. Когато биволите намаляха, започнаха да убиват коне и мулета, но кавалеристите от Двайсет и шести полк отказваха да ядат любимите си животни.

Прегладнелите войници ловяха диви прасета, горски гущери, дори гарвани, екзотични птици и змии, включително кобри, каквито имаше в изобилие. Каквото и да убиеха, пускаха месото в общ казан и варяха яхния. През февруари на Батаан не остана нито едно манго или банан, а хората ядяха дори трева и листа. Полуостровът беше заобиколен от Южнокитайско море, прочуто с изобилието си от риба. Оказа се обаче невъзможно да я ловят. Беше чисто самоубийство да се опитват да влязат във водата.

Недояждането беше повсеместно. В началото на март физическото състояние на войниците беше толкова влошено, че те не бяха в състояние да патрулират, да правят обсади и да предприемат нападения. Загубата на тегло беше потресаваща — всеки беше отслабнал с петнайсет-двайсет килограма.

На 11 март Макартър получи заповед от Вашингтон и избяга от Корегидор със семейството и висшите си офицери. Пристигна благополучно в Австралия, където установи командването си. Макар да не беше извършил никакви бойни подвизи и да беше изоставил армията си, Макартър получи Медала на честта за смелата отбрана на Филипините.

Измършавелите войници, който той заряза на Батаан, нямаха сили да воюват. Ставите им бяха отекли, венците им кървяха, стъпалата и ръцете им се вдървяваха, имаха ниско кръвно, загуба на телесна топлина, тресяха се и страдаха от толкова сериозна анемия, че мнозина не можеха да ходят. Недохранването скоро предизвика силна дизентерия и диария, чак до припадък. Батаан беше провинция, където дори в мирно време имаше малария, а войната снабди комарите с безброй нови мишени. След ухапване мъжете получаваха треска, обливаха се в пот и на моменти ги полазваха студени тръпки. В края на март хиляди бяха заразени с малария. Повечето офицери се разболяха.

Един генерал доложи, че само половината войници са годни за сражение. Другата половина били „толкова болни, прегладнели и изтощени, че никога не биха удържали позиция и не биха осъществили нападение“.

Хората започнаха да се съмняват в обещанията за подкрепления и спасение. Всяка сутрин постовите оглеждаха Южнокитайско море за конвои, но такива нямаше, разбира се. В края на февруари президентът Рузвелт се обърна към нацията в една от прочутите си радиоречи. Осведоми американския народ, че японците са блокирали Филипините и че „пълното обкръжаване“ не позволява да бъдат изпратени „съществени подкрепления“. А тъй като Съединените щати водели война на два широки фронта, страната била принудена да концентрира сраженията в „други области, не на Филипините“.

Войниците на Батаан също го слушаха по радиостанциите си на къси вълни в своите окопи и танкове и така узнаха истината. Избавление нямаше да има.

Семейство Банинг не получаваха никакви писма от Пийт близо два месеца. Знаеха, че той е на Батаан, но нямаха представа колко тежко е положението. И те чуха речта на президента и за пръв път заподозряха мащабите на надвисналата опасност. След радиопредаването Стела избяга в стаята си и плака, докато заспа. Лайза и Джоуел останаха будни до късно, разговаряха за войната и напразно се опитваха да намерят причина за оптимизъм.

В началото на неделната служба Декстър Бел винаги споменаваше имената на мъжете и жените от окръг Форд, които воюваха в далечни земи, и списъкът нарастваше с всяка изминала седмица. Той произнасяше дълга молитва за тяхното здраве и благополучното им завръщане. Повечето все още преминаваха обучение и тепърва щяха да влязат в битка. Пийт Банинг обаче беше на страховито място и получаваше повече молитви от другите.

Лайза и Флори се стараеха да показват храброст. Бяха във война и близките на войниците из цялата страна живееха в страх. Осемнайсетгодишно момче от Клантън беше загинало в Северна Африка. Не след дълго хиляди американски семейства щяха да получат новината, от която се ужасяваха.