Разплата

14

Номер едно от списъка с потенциалните съдебни заседатели беше загадка. Джеймс Линдзи, петдесет и три годишен, женен, безработен, с адрес на селски път извън отдалеченото селище Бокс Хил, почти в окръг Тайлър. Според попълнения от него въпросник Линдзи беше баптист. Не беше казал и дума по време на сутрешното заседание и никой не знаеше нищо за него. Нито Джон Уилбанкс, нито Майлс Труит искаха да изхабят за него една от петте си възможности за отвод, затова Джеймс Линдзи беше първият избран съдебен заседател.

Съдия Озуълт каза името на номер две, някой си Дълбърт Муни от огромния род Муни в град Карауей. Двайсет и седем годишният Дълбърт беше воювал в Европа и беше раняван два пъти. Джон Уилбанкс отчаяно се нуждаеше от него. Но не и Майлс Труит, който този път упражни правото си на отвод.

Обвиняемият беше отведен обратно в ареста да обядва в очакване на второ нареждане. Приставът, стенографката и заместник-шерифите бяха помолени да напуснат залата. Окончателният избор на журито беше поверителен, включваше само съдията, прокурора и адвоката и не се протоколираше. Ядяха сандвичи и пиеха студен чай, но бяха твърде угрижени, за да обядват с удоволствие.

Съдията представи номер три — една от двете останали жени. Имаше писани правила, имаше и неписани. Ако престъплението беше сериозно, журито винаги се състоеше от дванайсет бели мъже.

Не обсъждаха защо и как е станало така, просто се подразбираше.

— Трябва да я отстраним „по подразбиране“, нали, Майлс?

Прокурорът побърза да се съгласи. „По подразбиране“ означаваше, че въпросният човек е очевидно неподходящ за съдебен заседател, и вместо да го поставят в неловкото положение да бъде отхвърлен пред всички, го изключваха от списъка по време на закритото заседание. И най-важното — отхвърлянето „по подразбиране“ не лишаваше защитата и обвинението от правото на безусловен отвод. Съдията просто постановяваше, че този човек няма да бъде съдебен заседател, и решението му не се обсъждаше.

Не ги притискаше нищо спешно. Обвинението имаше съвсем малко свидетели, а защитата най-вероятно нито един и, веднъж започнал, процесът нямаше да продължи дълго. Затова надлежно разгледаха останалите имена, някои приеха, други отхвърлиха, от време на време спореха, но неизменно напредваха. В три следобед съдия Озуълт пожела отново да пуши и реши да осведоми хората, насядали по коридорите и стълбите или мотаещи се отвън на студа, че процесът ще започне точно в девет на следващата сутрин. Призованите за съдебни заседатели не биваше да се отдалечават. В четири и половина отвориха вратите. Влязоха и немного зрители, на балкона се настаниха и няколко негри. След като въведоха обвиняемия, съдия Озуълт оповести, че съставът на журито е избран. Повика по име дванайсет души, които заеха места в ложата на съдебните заседатели.

Дванайсет бели мъже. Четирима баптисти, двама методисти, двама петдесетници, един презвитерианец и един от Църквата на Христос. И двама, които твърдяха, че не се числят към никоя църква и най-вероятно ще отидат в ада.

Всички вдигнаха дясната си ръка и се заклеха да изпълнят дълга си, след което бяха изпратени да си ходят със строги наставления да не обсъждат делото. Съдия Озуълт закри заседанието и изчезна. Когато съдебната зала се изпразни, Джон Уилбанкс попита шериф Гридли дали може да остане насаме с клиента си за няколко минути. Беше много по-лесно да разговарят на масата на защитата, отколкото в ареста, и Никс се съгласи.

Докато Пенрод метеше пода около пейките за зрителите, а Ърни Даудъл настройваше радиаторите, адвокатите се консултираха с клиента си.

— Не ми харесва поведението ти в съда, Пийт — каза Ръсел, а Джон побърза да добави:

— Изглеждаш арогантен и високомерен и съдебните заседатели ще го усетят. Освен това се отнесе неуважително към съдия Озуълт. Не бива да се повтаря.

— Утре, когато започне процесът, заседателите ще те наблюдават през повечето време — добави Ръсел.

— Защо? — попита Пийт.

— Защото са любопитни. Защото работата им е да те преценяват. За пръв път са членове на жури и обстановката им вдъхва страхопочитание. Попиват всяка подробност и е важно да им станеш поне малко симпатичен.

— Не съм сигурен, че ще успея — отговори Пийт.

— Е, поне се опитай — каза Джон. — Води си бележки, разлиствай документи. Дай си вид, че те интересува какво се случва на процеса.

— Кой избра това жури? — попита Пийт.

— Ние. Заедно с прокурора и съдията.

— Не знам защо да си правя труда, заседателите май вече знаят как ще гласуват. Не видях много дружелюбни лица.

— Ами ти им покажи едно, Пийт — помоли Джон. — Не забравяй, че тези хора ще решат къде да прекараш остатъка от живота си.

— То е решено.

Когато в девет и половина във вторник Майлс Труит се изправи за встъпителната си реч, съдебната зала беше вече затоплена от свистящите радиатори на Ърни и отново препълнена. Ърни и Пенрод надничаха долу от ъгъла на претъпкания балкон и тръпнеха в очакване.

Всички притихнаха. Прокурор Труит беше облечен в тъмнокафяв вълнен костюм. От джобчето на жилетката му висеше златна верижка. Костюмът беше нов, купен специално за събитието — най-големия процес в кариерата му. Труит застана пред съдебните заседатели и им се усмихна сърдечно, а после им благодари, че ще изпълнят дълга си към неговия клиент — щата Мисисипи. Каза им, че са старателно подбрани и трябва да се запознаят с доказателствата, свидетелите, текстовете на закона и накрая да преценят дали обвиняемият е виновен или невинен. Отговорността беше голяма и той отново им благодари.

Според законите на Мисисипи предумишленото убийство беше най-голямото престъпление. Труит прочете дефиницията за него направо от Наказателния кодекс: „Преднамерено и съзнателно умъртвяване на друго човешко същество, неразрешено от закона по никакъв начин и с никакви средства“. Прочете я втори път, бавно и високо, така че всяка дума да отекне в съдебната зала. И наказанието: „Присъдата за предумишлено убийство, налагана от съдебните заседатели, е смърт на електрическия стол или доживотен затвор без замяна“.

Труит се обърна, посочи обвиняемия и каза:

— Господа съдебни заседатели, убийството на преподобния Декстър Бел е предумишлено извършено от Пийт Банинг, който заслужава да умре. — Твърдението му несъмнено бе очаквано, но въпреки това прозвуча драматично.

Труит поговори за Декстър: за детството му в Джорджия, за свещеническото му призвание, за брака му с Джаки, за предишните му църковни назначения, за децата му, за въздействащите му проповеди, за състраданието му към всички, за водещата му роля в общността и неговата популярност в Клантън. Декстър нямаше недостатъци, нямаше никакви провинения. Чудесен млад свещеник, посветил се на Бог и вярата си, застрелян в църквата от войник с точен мерник. Каква загуба. Любящ баща, когото трите му красиви деца са загубили внезапно.

Щатът Мисисипи възнамеряваше да докаже тезата си извън всяко основателно съмнение и след като приключат свидетелските показания, той, Майлс Труит, щеше отново да застане на същото място и да настоява за справедливост. Справедливост за Декстър Бел и семейството му. Справедливост за град Клантън. Справедливост за хората.

Джон Уилбанкс наблюдаваше изпълнението му с възхищение. Вярно, че фактите бяха на страната на Труит, което винаги беше огромно предимство. Подходът на прокурора обаче беше изкусен — той омаловажаваше някои факти, вместо да ги натрапва. Убийството беше толкова чудовищно само по себе си, че не се нуждаеше от допълнителна драматичност. Докато наблюдаваше лицата на съдебните заседатели, Уилбанкс се убеди в нещо, което знаеше отдавна. Нямаше да има съчувствие към клиента му. А без собствени доказателства защитата щеше да е мъртва, обвиняемият също.

Когато Майлс Труит седна, залата остана притихнала. Съдия Озуълт погледна към Джон Уилбанкс, кимна и каза:

— Защитата, моля.

Уилбанкс стана и оправи възела на копринената си вратовръзка, докато отиваше към ложата на журито. Нямаше какво да каже и не възнамеряваше да дрънка небивалици, че са обвинили погрешния човек, или да скалъпва алиби. Затова се усмихна и каза:

— Господа съдебни заседатели, процедурните правила в такива процеси допускат защитата да направи встъпителното си слово, след като обвинението приключи със свидетелите си. Избирам тази възможност. — Той се обърна и кимна на съдията.

Съдия Озуълт сви рамене и каза:

— Нямам нищо против. Господин Труит, призовете първия си свидетел.

Труит се изправи и се провикна:

— Щатът Мисисипи призовава Джаки Бел.

Джаки се изправи от втория ред зад прокурорската маса. Седеше до Ерол Маклийш, който я беше докарал от Роум в неделя следобед. Родителите й останаха там да гледат децата. Баща й беше настоял да я придружи, но тя го разубеди. Ерол беше предложил услугите си и нямаше търпение да предприеме това пътешествие… Тя отседна при приятелка от църквата, а Ерол си взе стая в хотел „Бедфорд“ на площада в Клантън.

Всички погледи се насочиха към Джаки. Беше облечена с тесен черен костюм с колан. Носеше черни велурени обувки с ниско токче, черна плюшена шапчица и семпъл наниз перли. Черното вършеше идеална работа и Джаки излъчваше печал и страдание. Донякъде. Да, несъмнено беше вдовица, но освен това беше млада и привлекателна.

Всяка нейна стъпка беше наблюдавана от дванайсетте съдебни заседатели, от адвокатите, от съдията и прокурора — буквално от всички. Пийт обаче никак не се впечатли и не отлепи очи от пода. Джаки се закле, че ще казва истината, седна на свидетелското място и погледна към зрителите. Предпазливо кръстоса крака, а публиката следеше всяко нейно движение.

Майлс Труит й се усмихна и я помоли да съобщи името и адреса си. Беше я подготвил добре и Джаки гледаше искрено съдебните заседатели в лицата, докато говореше. Последва и друга важна информация: че е на трийсет и осем години, има три деца, живяла е в Клантън пет години, но се е преместила в Джорджия след смъртта на съпруга си.

— Овдовях — печално обясни тя.

— И така, къде бяхте сутринта на девети октомври миналата година към девет часа сутринта?

— У дома. Живеехме в свещеническия дом до методистката църква.

— Къде беше съпругът ви?

— Декстър беше в кабинета си, на бюрото, и подготвяше проповедта си.

— Разкажете на съдебните заседатели какво се случи.

— Бях в кухнята и прибирах съдовете, когато за пръв път през живота си чух такива звуци. Три, бързо един след друг, като че ли някой на предната веранда силно плесна с ръце три пъти. Отначало не обърнах внимание, но после ми стана любопитно. И сякаш нещо ми подсказа да проверя как е Декстър. Отидох до телефона и звъннах в кабинета му. Когато не вдигна, излязох от къщата и заобиколих покрай църквата към пристройката, където се намираше кабинетът му.

Гласът й пресекна, а очите й се навлажниха. Докосна устни с опакото на дланта си и погледна към Майлс. Беше си взела носна кърпичка на свидетелското място.

— И намерихте съпруга си, така ли? — попита той.

Тя преглътна мъчително и продължи:

— Декстър беше на бюрото си, все още на стола. Беше прострелян и кървеше. Навсякъде имаше кръв.

Гласът й отново пресекна, затова тя млъкна, пое си дълбоко дъх, изтри очи и се приготви да продължи.

Единственият звук в съдебната зала беше тихото свистене на радиаторите на Ърни. Никакво помръдване, нито дори шепот. Всички се бяха вторачили в Джаки и чакаха търпеливо тя да се съвземе и храбро да разкаже потресаващата си история. Никой не бързаше. Градът от три месеца чакаше да чуе подробностите около убийството.

— Казахте ли му нещо? — попита Майлс.

— Не съм сигурна. Помня, че изпищях и се спуснах към стола, че го сграбчих и го задърпах, и… ами не съм сигурна за всичко, което стана. Просто беше толкова ужасно.

Тя затвори очи, наведе глава и се разрида. Сълзите й предизвикаха още сълзи и много жени, които познаваха нея и Декстър, също започнаха да трият очи.

Свидетелските й показания бяха ненужни. Защитата предложи да се приеме за вярно, че Декстър Бел е мъртъв и че смъртта му е предизвикана от три куршума, изстреляни с револвер „Колт“, 45-и калибър. Страданието на близките нямаше отношение към фактите, а всички ирелевантни показания по закон бяха недопустими. Съдия Озуълт обаче, подобно на всеки друг съдия в щата и в цялата страна, винаги позволяваше на обвинението да изправи на свидетелското място един-двама роднини на жертвата, уж за да докажат смъртта. Истинската цел обаче беше да трогнат съдебните заседатели.

Джаки отново стисна зъби и продължи нататък или поне се опита. Декстър лежал на пода, тя му говорела, но не получавала отговор. Помнеше как е изхвърчала от кабинета с писъци и цялата в кръв, но когато заместник-шерифът пристигнал с Хоп, пък и след това, всичко й се замъглило.

Последва нова пауза, когато Джаки пак се разплака и се оказа неспособна да продължи. Съдия Озуълт погледна към Майлс и каза:

— Господин Труит, мисля, че чухме достатъчно от тази свидетелка.

— Да, господин съдия.

— Искате ли кръстосан разпит, господин Уилбанкс?

— Не, разбира се, господин съдия — отговори с искрено съчувствие Джон Уилбанкс.

— Благодаря ви, госпожо Бел, свободна сте — каза съдията.

Уолтър Уили скочи на крака, хвана я за ръката и я поведе покрай ложата на съдебните заседатели към мястото й. Съдия Озуълт трябваше да запали цигара и обяви почивка. Уолтър изведе съдебните заседатели, а след като тях ги нямаше, публиката се поотпусна и всички се разприказваха. Много хора от църквата се изредиха да прегръщат Джаки, изгарящи от нетърпение да я докоснат. Ерол Маклийш се отдръпна от тълпата около нея, наблюдавайки я отстрани. Не познаваше никого в съдебната зала освен Джаки; него никой не го познаваше.

Хоп закуцука към свидетелското място и се закле, че ще говори истината. Всъщност името му беше Честър Пърдю и той се представи с него, после обясни, че от дете му казват Хоп заради походката. Хоп беше не просто напрегнат, а направо вцепенен и току поглеждаше към балкона за подкрепа от своите хора. От там даването на показания изглеждаше много по-лесно. Тук, долу, обаче в него се бяха вторачили всички тези бели хора — адвокатите, прокурорът, съдията и съдебните заседатели, да не говорим за публиката — и той тутакси се ужаси и си глътна езика. Майлс Труит го бе подготвял часове наред в кабинета си малко по-нататък по коридора. Бяха репетирали показанията му няколко пъти, като прокурорът непрекъснато го наставляваше да се отпусне и просто да разкаже какво е видял. Предишните два дни в кабинета на Труит той беше спокоен, но сега предстоеше важното му изпълнение, а всички бяха вперили очи в него и никой не се усмихваше.

— Гледай само мен, никой друг — беше му повтарял многократно Труит.

Затова Хоп закова поглед в прокурора и започна да разказва историята си. Било сряда сутрин и той почиствал стъклописите в църквата, което правел веднъж месечно и това му отнемало почти три дни. Излязъл от църквата, влязъл в пристройката и се запътил към килера, където държал препаратите си. Минал покрай кабинета на преподобния Бел. Вратата била затворена и Хоп знаел, че не бива да го безпокои сутринта. Не чул гласове. Не видял никой да влиза в пристройката. Доколкото му било известно, там имало двама души — той и пасторът. Тъкмо вземал шише течен сапун, когато чул три силни изстрела. И трите прозвучали еднакво и направо разтърсили сградата. Стреснал се и изхвърчал в коридора, където чул да се отваря врата. Господин Пийт Банинг излязъл от кабинета с револвер в ръка.

— Откога познавате Пийт Банинг? — попита Труит.

— Отдавна. Той е от нашата църква.

— Ще посочите ли човека, който е държал револвера?

— Щом настоявате.

Хоп посочи обвиняемия. Описа как господин Банинг насочил дулото към главата му, как той паднал на колене и как господин Банинг му казал, че е добър човек и трябва да отиде да съобщи на шерифа.

Хоп го проследил с очи как си тръгва, после пристъпил в кабинета, макар всъщност да не му се искало. Преподобният Бел бил на стола си, кървял от главата и гърдите, очите му били затворени. Хоп не беше сигурен колко време е стоял там, бил твърде уплашен, за да мисли трезво.

Накрая се отдръпнал, без да докосне нищо, и хукнал към шерифа.

Никой адвокат не би извлякъл полза от това да дискредитира Хоп или да хвърли сянка на съмнение върху достоверността на показанията му. Каква причина би имал той да изопачава истината? Беше видял нещата с очите си и не беше украсил случилото се дори с една дума. Джон Уилбанкс се изправи и тихо се отказа от кръстосан разпит. Всъщност той нямаше нищо срещу който и да било свидетел на обвинението.

Докато седеше и слушаше, Джон се чудеше, и то не за пръв път, защо толкова прибързано пое защитата на Пийт. Този човек беше виновен и нямаше никакво желание да докаже противното. Защо не остави друг адвокат да седне любезно на масата на защитата и да стане капитан на този потъващ кораб? От позицията му на опитен юрист случващото се беше смущаващо, почти злепоставящо.

Следващият свидетел на обвинението беше човек, когото всички познаваха. Слим Фаргасон от десетилетия беше чиновник в канцлерския съд и едно от задълженията му беше да съхранява всички поземлени документи на окръга. Той бързо прегледа заверено копие от нотариален акт и обясни на съдебните заседатели, че на 16 септември миналата година господин Пийт Банинг е прехвърлил чрез отказ от собственост 640 акра земя на двете си деца Джоуел и Стела Банинг. Земята принадлежала на Пийт от 1932 г., когато починала майка му и той я наследил.

По време на кръстосания разпит Джон Уилбанкс изясни историята на собствеността на имота и наблегна на факта, че земята принадлежи на семейство Банинг повече от сто години. Нима не било всеизвестно в окръг Форд, че семейство Банинг ревностно пазят земята си? Слим заяви, че не може да свидетелства какво е всеобщо достояние, а да говори само от свое име, но да, земята в крайна сметка щяла да стане собственост на следващото поколение Банинг.

След изчерпването на въпросите Слим побърза да напусне свидетелското място и да се върне в кабинета си.

Призоваха заместник-шериф Рой Лестър да даде показания. Както повеляваха законите на Мисисипи, той свали служебния си револвер, кобура и колана, преди да заеме свидетелското място. Когато Труит започна да го обстрелва с въпроси, Лестър продължи разказа на Хоп и описа местопрестъплението, както го заварил. Най-напред се опитал да успокои госпожа Бел, която била в истерия, и напълно основателно. Бил с нея, когато пристигнал шериф Гридли, и я отвел отсреща, на верандата на госпожа Ванландингам. После отишъл в църквата и помогнал за разследването.

Джон Уилбанкс нямаше какво да попита.

Фактите бяха на страната на прокурора, както обикновено се случваше, и по тази причина Труит се държеше решително и предизвикателно. Нямаше нужда да проявява творчество. Постепенно щеше да сглоби разказа и да преведе съдебните заседатели през престъплението и последиците от него. Следващият му свидетел беше шериф Никс Гридли.

Никс описа местопрестъплението и съдебните заседатели най-накрая видяха мъртвото тяло и кръвта на поредица от увеличени снимки. Те бяха зловещи и тенденциозно подбрани, но съдиите в Мисисипи открай време ги допускаха. Убийствата са отвратителни, а онези, които преценяват каква е истината, имат право да видят вредата, нанесена от обвиняемия. За щастие, снимките не бяха достатъчно големи, за да се виждат от залата и от балкона. Джаки Бел беше пощадена от гледката на мъртвия си съпруг, но въпреки това наличието на тези доказателства я разстрои. Никой не й беше казал, че Декстър е бил сниман, докато кръвта му се е стичала по пода. Какво щеше да стане с тези снимки след процеса?

Докато ги разглеждаха, неколцина съдебни заседатели хвърляха убийствени погледи към Пийт. Той разлистваше дебела правна книга, рядко вдигаше очи и през цялото време беше равнодушен, сякаш не присъстваше на собствения си процес.

Никс разказа за разговора си с Хоп, който им посочил убиеца. Заедно с Рой Лестър и Ред Арнет отишли у Пийт Банинг да го арестуват. Той ги очаквал на верандата. Съобщил им, че оръжието е в пикапа му, и те го взели. Не обелил нито дума, докато пътували към ареста, където ги чакал Джон Уилбанкс. Господин Уилбанкс заявил, че не може да се провежда разпит, ако не присъства и той, затова Никс така и не успял да разговаря с обвиняемия, който и до ден-днешен не бил казал нито дума защо е убил свещеника.

— Но имате ли представа какви са мотивите му? — попита Труит.

Джон Уилбанкс нямаше търпение най-сетне да направи нещо адвокатско. Скочи на крака и каза:

— Възразявам. Свидетелят няма право да ни запознава със своята „представа“ или мнение за мотива.

— Приема се.

Труит невъзмутимо се приближи към масичката пред съдийското място, бръкна в една кутия, извади револвер и го подаде на Никс.

— Това ли е оръжието, което сте взели от пикапа на Пийт Банинг?

Никс го хвана с две ръце и кимна.

— Да.

— Бихте ли го описали на съдебните заседатели?

— Разбира се. Армейски колт четиридесет и пети калибър, револвер, побиращ шест патрона в барабана, с четиринайсетсантиметрова цев. Много хубаво оръжие. Бих казал, истинска легенда.

— Знаете ли откъде обвиняемият е закупил това оръжие?

— Не. Пак повтарям, не съм разговарял с него.

— Знаете ли колко патрона е изстрелял обвиняемият по жертвата?

— Три. Хоп каза, че е чул три изстрела, а преди малко госпожа Бел свидетелства, че е чула три звука. Според аутопсията убитият е улучен два пъти в гърдите и веднъж в лицето.

— Намерихте ли куршумите?

— Да, два от тях. Единият е минал през главата и е заседнал в дунапренената тапицерия на стола, на който е седял убитият. Другият е минал през гръдния кош и е заседнал по-ниско в стола. Третият е изваден от патолога по време на аутопсията.

Джаки Бел избухна в сълзи и захълца. Ерол Маклийш стана и й помогна да се изправи. Тя напусна съдебната зала, закрила лицето си с ръце, а останалите гледаха и чакаха. Когато вратата се затвори зад нея, Майлс Труит се извърна към съдия Озуълт, който му кимна да продължи.

Труит се приближи до масичката, извади пликче от кутията и го подаде на свидетеля.

— Бихте ли описали какво виждате?

— Разбира се. Това са трите куршума, с които е убит свещеникът.

— Откъде знаете?

— Лично изпратих оръжието и куршумите в криминалистичната лаборатория. Изследваха ги и ми изпратиха заключение.

Труит се приближи към своята маса, взе някакви документи и ги размаха към съдия Озуълт.

— Господин съдия, имам два доклада. Първият е от балистичния експерт, вторият е от лекаря, извършил аутопсията. Моля да бъдат допуснати като доказателства.

— Някакви възражения, господин Уилбанкс?

— Да, господин съдия, същите, които повдигнах и миналата седмица. Предпочитам двамата експерти да дойдат в съдебната зала, за да ги подложа на кръстосан разпит. Не мога да разпитам писмените им доклади. Няма причина те да не бъдат призовани да свидетелстват. Не е справедливо по отношение на защитата.

— Отхвърля се. Докладите се допускат като доказателства. Продължете, господин Труит.

— Шериф Гридли, съдебните заседатели ще имат възможност да прегледат и двата доклада, но бихте ли могли да обобщите балистичната експертиза?

— Разбира се. Трите гилзи са били в барабана, така че анализът не е бил труден. Експертът ги е изследвал заедно с трите куршума и е направил пробна стрелба с оръжието. По негово мнение няма съмнение, че трите фатални изстрела са произведени с револвера „Колт“, който взехме от колата на обвиняемия. Никакво съмнение.

— Можете ли да обобщите какво е установил патологът, направил аутопсията?

— И там няма нищо изненадващо. Трите куршума, изстреляни от револвера на Пийт Банинг, са проникнали в тялото на отец Бел и са причинили смъртта му. Всичко е в доклада.

— Благодаря ви, шерифе. Приключих със свидетеля.

Джон Уилбанкс се изправи и изгледа Гридли толкова гневно, сякаш му идеше да го замери с камък. Пристъпи към него и се замисли над първия си въпрос. Вече седмици всичко живо в окръг Форд знаеше, че Пийт Банинг е застрелял Декстър Бел. Ако Уилбанкс се осмелеше да изтъкне друго предположение, рискуваше да изгуби всякаква благонадеждност. Освен това щеше да се изложи на присмех, а гордостта му не би го понесла. Той реши да поизпоти шерифа, може би да породи известно съмнение, но най-вече да запази високото си реноме.

— Шерифе, кой е балистичният ви експерт?

— Казва се Дъг Крануел, работи в Джаксън.

— И вие го смятате за достатъчно квалифициран?

— Така ми се струва. Използват го много шерифи.

— Простете за въпроса, но не мога да преценя квалификацията му, защото него го няма. Защо не е тук да свидетелства пред съдебните заседатели?

— Може би трябва да попитате господин Труит. Аз не отговарям за съдебните процеси. — Никс се усмихна на журито, доволен от своето остроумие.

— Разбирам. А кой лекар извърши аутопсията?

— Доктор Фред Брайли, също в Джаксън. Мнозина прибягват до неговите услуги.

— А защо не е тук да даде показания пред съдебните заседатели?

— Мисля, че иска твърде много пари.

— Разбирам. Това разследване пести средства, така ли? Престъплението не е ли достатъчно важно?

— Средствата са от бюджета на господин Труит, не от моя. Питайте него.

— Шерифе, не намирате ли за странно, че нито един от двамата експерти не присъства тук днес, за да бъде подложен на щателен кръстосан разпит от защитата?

Труит стана и каза:

— Възразявам, господин съдия. Свидетелят не контролира обвинението.

— Приема се.

Никс, който се наслаждаваше на краткото си пребиваване на свидетелското място, продължи:

— Случаят наистина е съвсем ясен и господин Труит не е сметнал, че са нужни много вещи лица.

— Достатъчно, шериф Гридли! — изръмжа съдия Озуълт.

Уилбанкс настръхна и попита:

— Колко убийства сте разследвали, шерифе?

— Държа нещата под контрол. Нямаме много престъпления.

— Колко убийства?

Когато стана ясно, че е необходимо да отговори, Никс се размърда, позамисли се за секунда и попита:

— На бели или на черни?

Уилбанкс смаяно погледна към залата и попита:

— По различен начин ли ги разследвате?

— Не, струва ми се. Разследвал съм три-четири намушквания с нож в негърския квартал и онова момче Дюлейни, което обесиха в Бокс Хил. Освен тях намерихме Джеси Грийн в реката, но не успяхме да докажем, че е убит. Тялото беше много разложено. Така че преди сегашното убийство май съм разследвал само още едно.

— А откога сте шериф?

— Ще станат осем години.

— Благодаря ви — каза Уилбанкс и се върна на масата си. Съдия Озуълт целият трепереше поради нуждата от никотин. Той удари с чукчето.

— Съдът се разпуска за обяд. Ще се съберем отново в два следобед.