Разплата

38

Съдебното дело беше за смъртоносен сблъсък между седан, в който пътуваше младо семейство, и открит товарен вагон с няколко тона дървесина. Катастрофата бе станала късно през нощта на главния път между Тюпълоу и Мемфис, при прелез, който по неизвестни причини беше построен в подножието на хълм, така че колите, които се спускаха по склона нощем, невинаги виждаха влаковете, връхлитащи иззад хълма. За да бъдат избегнати сблъсъците, каквито имаше вече няколко, железниците поставиха червени мигащи светлини от изток и запад, но не се охарчиха за бариери, които да се спускат и да преграждат пътя. Откритият вагон беше единайсети в композиция от шейсет вагона, два локомотива и служебен червен фургон.

Адвокатите, които защитаваха железниците, наблягаха на факта, че ако шофьорът внимава в пътя, няма как да не забележи нещо толкова голямо като товарен вагон, дълъг двайсет и пет метра и пълен с дървен материал, който се подава половин метър над страничната стена. Раздадоха увеличени снимки на вагона и изглеждаха сигурни в убедителността на доказателството си.

Само че не можеха да се мерят с Бърч Дънлап, адвокат на загиналото семейство — двамата родители и двете им невръстни деца. По време на двудневния процес Дънлап нападна проектантите на прелеза, спомена предишните катастрофи на него, доказа, че железниците са били предупредени колко опасен е той, направи на пух и прах двама шофьори, които се представяха за очевидци, и подаде на съдебните заседатели своите снимки, които показваха безхаберието на железниците.

Съдебните заседатели се съгласиха с него и определиха за семейството обезщетение от 60 000 долара — рекордно голяма присъда за федералния съд в Северен Мисисипи.

Джоуел Банинг седеше на задния ред, смъкнат ниско на мястото си, и със свито сърце наблюдава процеса от началото до края. Бърч Дънлап беше истински виртуоз и владееше съдебните заседатели от началото до края. Чувстваше се като у дома си в залата — спокоен, непринуден и вдъхващ голямо доверие. Беше безупречно подготвен, уравновесен и винаги с две крачки пред свидетелите и адвокатите на защитата.

А сега беше погнал семейство Банинг и тяхната земя.

Джоуел следеше делата на щатския съд в Оксфорд и така забеляза предстоящия процес за железопътната катастрофа. От любопитство реши да пропусне занятията си и да го гледа. А после му се прииска да не беше проявил любопитство.

След произнасянето на присъдата Джоуел се поколеба дали да не се обади на Стела, но защо трябваше да й разваля настроението? Искаше му се да звънне на Флори, ала телефонът й можеше да се подслушва от други абонати. Имаше нужда да поговори с някого, но през първите седмици от следването си почти не се срещаше с други студенти. Беше сдържан, резервиран, почти груб понякога и винаги отбранителен, защото очакваше всеки момент някой бъбривец да го попита за баща му. Сякаш чуваше как шушукат зад гърба му.

Три месеца по-късно раната, която му беше нанесла екзекуцията, все още беше отворена и болезнена. Джоуел беше сигурен, че е единственият студент в историята на университета, чието семейство е преживявало срама на подобно публично унижение.

На 9 октомври той пропусна часовете си и отиде с колата на брега на едно езеро, седна под някакво дърво и започна да отпива бърбън от плоското си шише. На тази дата преди една година баща му беше убил Декстър Бел.

Джоуел се учеше усърдно, но занятията го отегчаваха. В съботните дни, когато всички говореха само за футбол, той отиваше в „Уитфийлд“ да поседи при майка си или се връщаше вкъщи да нагледа Флори и реколтата. Домът му се беше превърнал в ужасно и празно място, където можеше да си говори само с Нинева. Но тя също беше потисната и се суетеше из кухнята без почти никаква работа. По дяволите, като че ли всички бяха в депресия. Често в петък следобед отиваше в кантората на Джон Уилбанкс, за да обсъдят семейните правни проблеми или да му покаже кратко изложение или договор, които беше съставил в университета. Уилбанкс беше впечатлен от младия Джоуел и спомена неведнъж, че след няколко години кантората би имала полза от млад талант. Джоуел отговаряше вежливо, че все още не знае къде иска да живее и да практикува право.

Мислеше си, че Клантън е последното място, което би избрал.

С наближаването на празниците Флори започна да намеква за още едно пътуване до Ню Орлиънс. Плановете й обаче се осуетиха почти незабавно. Джоуел и Стела подозираха, че причината са парите. С оглед на несигурното бъдеще на семейните финанси бяха забелязали някои икономии. През 1947 г. памуковата реколта беше хубава, но не страхотна, а в отсъствие на Пийт брането не беше толкова ефикасно.

Стела се прибра на 21 декември и вечерта украси елхата в розовата къща под съпровода на коледни песни на грамофона. Пийнаха си повече от обикновено: Джоуел и Стела бърбън, Флори — джин. Мариета не пи, скри се в сутерена, напълно убедена, че всичко се разпада и отива по дяволите.

Колкото и мрачни да бяха изгледите, тримата се постараха да се настроят празнично с дребни подаръци, обилна храна и много музика. Не обсъждаха двете предстоящи дела, които застрашаваха бъдещето им.

На Коледа се качиха в линкълна на Флори и отидоха до „Уитфийлд“. Година по-рано бяха предприели същото пътуване, но им бяха отказали достъп до Лайза. С това вече бе свършено, защото Пийт го нямаше и Джоуел беше законният настойник на майка си. Седнаха с нея в единия ъгъл на просторната дневна и й дадоха подаръците и бонбоните, изпратени от Нинева и Мариета. Лайза се усмихваше често, говореше повече и сякаш се радваше на оказаното й внимание.

Във всеки ъгъл имаше по едно кротко семейство, което обгрижваше пациент с бледа кожа и хлътнали бузи. Някои от болните бяха стари и изглеждаха полумъртви. Други, като Лайза, бяха много по-млади, но и техните изгледи не бяха добри. Наистина ли я очакваше такова бъдеще? Щеше ли някога да се оправи достатъчно, за да се прибере у дома? Нима бяха обречени десетилетия наред да правят тези потискащи посещения?

Д-р Хилсабек твърдеше, че е доволен от нейния напредък, но през последните четири месеца близките на Лайза не бяха забелязали съществено подобрение. Не беше напълняла изобщо, а сестрите я държаха на инвалидна количка, за да не изгаря калории. Освен това често не обелваше нито дума много дълго време. Понякога в очите й проблясваше искра, но за съвсем кратко.

На връщане тримата обсъдиха дали изобщо има смисъл да предприемат тези пътувания до „Уитфийлд“.

След Коледа музиката секна и заваляха студени дъждове. Веселото настроение не им се удаваше и дори розовата къща потъна в униние въпреки цялата си ексцентричност. Неочаквано се наложи Стела да се върне в „Холинс“ да довърши някакви неясни проекти. Флори прекарваше повече време в стаята си, където четеше и слушаше опери.

За да избяга от мрачната атмосфера, Джоуел си тръгна един ден по-рано. Когато Юридическият факултет отвори врати, той нетърпеливо провери резултатите си и остана доволен от представянето си на тестовете през първия семестър.

В края на януари Джоуел отново се озова във федералния съд като представител на семейството. Беше насрочено изслушване пред съдия в присъствието на всички адвокати. Като изпълнителка на завещанието на Пийт Банинг, Флори трябваше да е тук, но както обикновено тя се извини, че е болна от грип. Освен това Джоуел така и така беше в Оксфорд и можеше да се погрижи за това.

Той седеше напрегнато между Джон и Ръсел Уилбанкс и не откъсваше очи от Бърч Дънлап и колегата му на другата маса. Страхуваше се дори да бъде в една зала с този адвокат.

Съдията прегледа списъка с потенциалните свидетели и поиска да му представят в резюме какви ще бъдат показанията им. Учтиво обсъдиха веществените доказателства, списъците, от които щяха да изберат съдебни заседатели, обичайните подробности преди всеки процес. Съдията прегледа графика си и назначи делото за 24 февруари, след няма и месец. След това попита съществува ли вероятност делото да се реши чрез извънсъдебно споразумение. Адвокатите се спогледаха и стана ясно, че още не са стигнали до този етап.

Бърч Дънлап се изправи и каза:

— Господин съдия, аз винаги съм склонен да сключа споразумение, но при добри условия, разбира се. Както знаете, предстои ни и друго дело в канцлерския съд на окръг Форд, където ще се опитаме да отменим прехвърлянето на собствеността върху земята от покойния на децата му. То е станало три седмици преди убийството. Поръчахме оценка на земята. — Дънлап взе една папка и почти я размаха пред съдията. — Земята струва сто долара на акър, около шейсет и четири хиляди общо, и ние сме твърдо убедени, че тя е част от наследството на Пийт Банинг, поради което следва да бъде включена в иска за обезщетение на клиентката ни, госпожа Джаки Бел. Къщата е оценена на трийсет хиляди долара, а има и други активи.

Джон Уилбанкс се изправи усмихнат и поклати глава, като че ли Дънлап е пълен глупак.

— Тези цифри са завишени, господин съдия, и аз не съм готов да ги оспорвам. Но още е рано да се говори за споразумение. Очакваме да победим в окръг Форд и да защитим земята. А и кой знае какво ще решат съдебните заседатели по това дело? Нека да оставим процеса да поеме своя ход и после ще обсъждаме споразумение, ако се наложи.

— Може да е твърде късно, господин Уилбанкс — отбеляза съдията.

Кръвта на Джоуел кипна, докато слушаше как Бърч Дънлап нехайно говори за земя, купена, разчистена и разорана от прапрапрадядо му. Как се осмеляваше този ловък шарлатанин да подмята оценки на трудно добити имоти, все едно наддава на търг или играе хазарт! Наистина ли възнамеряваше да им измъкне всичко, което притежават? А каква част от плячката щяха да заграбят собствените му хищни пръсти?

Адвокатите размениха по някоя забележка, но не постигнаха напредък. Съдията обяви следващото дело от графика си. Джоуел и Джон Уилбанкс се разходиха по площада пред съда, а Ръсел влезе в един ресторант.

— Трябва да обсъдим възможността за споразумение — каза Уилбанкс.

— Добре, слушам те — съгласи се Джоуел.

— Дънлап е завишил оценката си, но не неприлично много. Можем да му предложим двайсет хиляди долара в брой и да видим как ще реагира. Това са много пари, Джоуел.

— И още как. Откъде ще намерим толкова?

— В завещанието има около петнайсет хиляди. Ти и Стела бихте могли да ипотекирате част от земята. Роднините ми притежават банката, нали не си забравил? Сигурен съм, че ще мога да уредя малък заем.

— Значи искаш да му предложим двайсет хиляди?

— Обсъди го с Флори. Не се налага да ти напомням, че в случая фактите не са на наша страна. Стореното от баща ти е факт и няма извинение. Съдебните заседатели ще се отнесат със съчувствие към семейство Бел, а съчувствието е наш враг.