Разплата

41

Освен че се готвеше за последните си изпити, Джоуел пишеше адвокатски досиета и изпипваше обжалването на издадената от съдебното жури присъда. Тъй като протакането беше важна част от тяхната стратегия, двамата с Джон Уилбанкс изчакаха до последния възможен ден да подадат документите в Пети районен апелативен съд на 1 юни 1948 г.

Два дни по-късно, на 3 юни, Абът Ръмболд от канцлерския съд най-сетне стигна до второто дело, заведено от Джаки Бел — молбата й за анулиране на прехвърлянето на земята от Пийт Банинг на децата му с цел измама.

Бърч Дънлап от месеци настояваше за насрочване на делото, а графикът на Ръмболд не беше толкова претоварен. Само че единствен той се разпореждаше с графика си и го разместваше както си иска от десетилетия. Обикновено правеше каквото го помоли Джон Уилбанкс, освен това изпитваше огромна симпатия към семейство Банинг. Ако Уилбанкс искаше протакане, делото със сигурност беше попаднало на най-подходящото място.

Дънлап очакваше да се натъкне на пристрастност. Щеше да направи каквото може, да приключи делото, да обогати биографията си и да обжалва пред Върховния съд на щата, където законът имаше повече тежест от старите приятелства.

В канцлерския съд се гледаха дела, необхванати от обичайното право, и нямаше съдебни заседатели. Съдиите, наричани още канцлери, бяха същински крале и по правило колкото по-отдавна работеха там, толкова по-догматични ставаха. Процедурите бяха различни в различните окръзи и нерядко се променяха на място.

Ръмболд зае мястото си в главната съдебна зала на Клантън без излишни формалности и поздрави. Пронизителните призиви за тишина на Уолтър Уили не се допускаха на заседанията на канцлерския съд.

Съдията забеляза, че има доста хора, и всеки беше добре дошъл. На представлението присъстваха редовните зрители — отегчени пенсионери, чиновници в почивка, секретарките от съседните кабинети, Ърни Даудъл, Хоп Пърдю и Пенрод на балкона заедно с още няколко негри. Но имаше и десетки други.

Новината, че три месеца по-рано федералният съд е определил обезщетение в размер на 100 000 долара, не се посрещна добре в града и хората бяха любопитни. Легендата за Пийт Банинг продължаваше да расте из окръг Форд и повечето хора не гледаха с добро око на факта, че Джаки Бел се опитва да открадне земя, принадлежала на семейството му повече от век.

Тъй като бяха ответници по делото, Джоуел и Стела трябваше да присъстват. Те седяха на масата на защитата с по един Уилбанкс отстрани и се стараеха да не обръщат внимание на Джаки Бел на другата маса. Всъщност се опитваха да не обръщат внимание на много неща — на зрителите, на погледите на чиновниците и адвокатите, на страха от присъдата, — но в момента най-големият им ужас беше, че масата, на която седят, е на шест метра от мястото, където единайсет месеца преди това баща им беше екзекутиран на електрическия стол. Цялата зала, всъщност целият съд беше мрачно и противно място, което им се искаше никога повече да не виждат.

Ръмболд погледна навъсено към Бърч Дънлап и каза:

— Ще позволя кратки встъпителни думи. Адвокатът на ищцата, моля.

Бърч се изправи с бележник в ръка.

— Благодаря, господин съдия. И така, повечето факти са установени и нямам много свидетели. На шести септември четиридесет и шеста година, три седмици преди злощастната смърт на преподобния Декстър Бел, покойния съпруг на моята клиентка, господин Пийт Банинг е прехвърлил правото на собственост върху своя дял от земята, всичките шестстотин и четиридесет акра, поравно на ответниците Джоуел и Стела Банинг. Като доказателство е представено копие от нотариалния акт.

— Прочетох го — изръмжа Ръмболд.

— Да, господин съдия. Ще докажем, че това прехвърляне е първото от хиляда осемстотин и осемнайсета година, с което семейство Банинг отстъпват земята си на следващото поколение. Тя винаги се е предавала чрез завещания и никога чрез договор за прехвърляне на собственост. Целта на Пийт Банинг явно е била да защити земята си, защото чисто и просто е възнамерявал да убие Декстър Бел.

Дънлап седна, а Джон Уилбанкс вече беше станал.

— Нека изтъкна пред многоуважаемия съд, че не съм сигурен дали господин Дънлап е достатъчно проницателен, за да знае какви са били намеренията на Пийт Банинг, когато е прехвърлил собствеността. Но той е прав, че тази земя принадлежи на семейството от хиляда осемстотин и осемнайсета година, когато прапрадядото на Пийт Банинг, Джонас Банинг е започнал да изгражда фермата си. Земята винаги е принадлежала на семейството, което я е разширявало при възможност. Честно казано, ужасяващо е, че човек, който не е жител на Мисисипи, всъщност който и да било човек, иска да отнеме тази земя от семейството. Благодаря ви.

— Призовете първия си свидетел — нареди Ръмболд на Дънлап.

— Призовавам почитаемия Клод Скинър, адвокат.

Скинър се изправи сред публиката, мина през преградата, закле се, че ще казва истината, и зае свидетелското място.

— Моля, кажете името и професията си.

— Клод Скинър, адвокат. Кантората ми е в Тюпълоу и се занимавам предимно с недвижимо имущество.

— Кога се запознахте с Пийт Банинг?

— Той дойде в кантората ми през септември четиридесет и шеста и ме помоли да му изготвя договор за прехвърляне на имот. Беше единствен собственик на голям поземлен имот тук, в окръг Форд, както и на къща в него, и искаше да ги прехвърлила двете си деца.

— Познавахте ли го преди това?

— Не, господин съдия, не го познавах. Носеше скица и пълно описание на имота и на къщата. Попитах го кой го обслужва правно в окръга. Отговори, че е кантората на Уилбанкс, но предпочитал в този случай да не ги използва.

— Каза ли ви по каква причина?

— Не ми каза и аз не го попитах. Установих, че господин Банинг е пестелив на думи.

— Вие изготвихте ли договора, който той искаше?

— Да. Господин Банинг се върна седмица по-късно и го подписа. Секретарката ми направи нотариална заверка и го изпрати заедно с нужната такса в деловодството малко по-надолу по коридора. Поисках петнайсет долара за работата си и той ми плати в брой.

— Попитахте ли го защо прехвърля собствеността на децата си?

— В известен смисъл. Когато проверих как се е предавало правото на собственост, установих, че семейството никога преди не я е прехвърляло с нотариален акт. Винаги чрез завещание. Отбелязах този факт, а господин Банинг отговори, цитирам точно: „Просто защитавам имуществото си“.

— От какво го е защитавал?

— Не ми каза. И аз не попитах.

— Нямам повече въпроси.

Джон Уилбанкс изглеждаше доста обезпокоен, когато се изправи и се смръщи срещу Скинър.

— Когато разбрахте, че кантората ми представлява господин Банинг от много години, не ви ли хрумна, че може би е уместно да ми се обадите?

— Не, господине. Беше очевидно, че Пийт Банинг не иска да използва вашата кантора или друг адвокат от окръга. Беше дошъл с колата си в Тюпълоу да ме наеме специално по тази причина.

— Значи не сметнахте за уместно да проявите колегиалност?

— По мое мнение не се налагаше.

— Нямам повече въпроси.

— Свидетелят е свободен — каза Ръмболд. — Повикайте следващия.

— Господин съдия, бихме искали да призовем за свидетел ответника Джоуел Банинг.

— Възражения? — обърна се съдията към Джон Уилбанкс.

Ходът беше очакван и Джоуел беше старателно подготвен за показанията си.

— Нямам — отговори Уилбанкс.

Джоуел положи клетва и зае свидетелското място. Усмихна се леко на сестра си, огледа залата от уникалната си наблюдателница, кимна на Флори, която седеше на първия ред, и се мобилизира да отговори на въпросите на един от най-добрите адвокати в щата.

Дънлап започна:

— Господин Банинг, къде бяхте, когато научихте, че баща ви е арестуван за убийството на Декстър Бел?

— Каква връзка има това с настоящото дело? — инстинктивно попита Джоуел.

— Моля, отговорете на въпроса, господине — настоя Дънлап, малко сепнат.

— А защо вие не отговорите на моя въпрос? — изстреля Джоуел дръзко.

Джон Уилбанкс скочи на крака.

— Господин съдия, свидетелят има основание. Въпросът, зададен от господин Дънлап, няма отношение към това дело. Възразявам срещу него.

— Приема се — гръмко оповести Ръмболд. — Не виждам връзката.

— Няма значение — промърмори Дънлап.

На Джоуел му идеше да се ухили — едно на нула за мен, — но си остана намръщен. Дънлап попита:

— Преди баща ви да ви прехвърли имота през септември четиридесет и шеста, той обсъди ли с вас намерението си?

— Не.

— Обсъди ли го със сестра ви?

— Трябва да попитате нея.

— Вие не знаете ли?

— Според мен не я е питал, но не съм напълно сигурен.

— Къде бяхте на тази дата?

— В колежа.

— А къде беше сестра ви?

— В колежа.

— След тази дата баща ви обсъждал ли е с вас прехвърлянето?

— Едва в деня преди смъртта си.

— А кога беше той?

Джоуел се поколеба, прокашля се и отговори бавно и силно:

— Баща ми беше екзекутиран в тази съдебна зала на десети юли миналата година.

След тази кратка драматична сцена Дънлап посегна към една папка и започна да вади разни документи. Едно по едно подаваше на Джоуел копия от стари завещания, подписани от предците му, и го молеше да потвърди достоверността на всяко. Всички те вече бяха включени като доказателства, но Дънлап се нуждаеше от показания на живо, за да подкрепи позицията си. Намеренията му бяха ясни, а доводите му — обосновани: семейство Банинг добросъвестно е предавало земята от поколение на поколение чрез старателно изготвени завещания. Пийт беше станал собственик на 640 акра и на къщата през 1932 г., след смъртта на майка си. Тя ги беше придобила три години по-рано, когато бе починал съпругът й. Бавно и прилежно Джоуел описваше как се е предавала собствеността и разкриваше част от историята на рода си. Познаваше я добре и буквално беше наизустил старите завещания. Мъжете от всяко поколение бяха умирали първи — и то обезпокоително млади — и бяха завещавали земята на съпругите си, нито една от които не се беше омъжила повторно.

— Значи баща ви е първият човек в рода, който пренебрегва съпругата си в полза на децата си, така ли е?

— Точно така.

— Не ви ли се струва необичайно?

— Господине, не е тайна, че майка ми има известни проблеми. Предпочитам да не навлизам в тази тема.

— И не съм ви молил.

Часовете се нижеха и Дънлап постепенно доказваше тезата си. Прехвърлянето на собствеността от Пийт будеше подозрение на много нива. Джоуел, Стела, Флори и дори Джон Уилбанкс тайно си признаваха, че Пийт е подписал договора, за да предпази земята си, докато е планирал убийството на Декстър Бел, и това ставаше очевидно.

На обед нямаше повече свидетели. Адвокатите направиха кратки изявления и Ръмболд обяви, че ще издаде присъда „в бъдеще“.

— Кога да я очакваме, господин съдия? — попита Дънлап.

— При мен няма крайни срокове, господин Дънлап — сряза го Ръмболд раздразнено. — Ще прегледам документите и бележките си и ще издам присъдата, когато му дойде времето.

Пред публика Дънлап определи някаква граница.

— Е, господин съдия, не би следвало да отнеме много време. Делото продължи по-малко от четири часа. Фактите и проблемите са ясни. Защо да има забавяне?

Страните на Ръмболд пламнаха и той посочи Дънлап с кривия си пръст.

— Аз се разпореждам тук, господин Дънлап, и не се нуждая от съвета ви как да си върша работата. Казахте предостатъчно.

Дънлап знаеше онова, което бе известно на всички местни адвокати. Ръмболд можеше да протака решението по дадено дело цяла вечност. Правилата не налагаха срокове и Върховният съд на щата, който винаги включваше в състава си няколко бивши канцлери, не му се месеше в работата.

— Край на заседанието — отсече Ръмболд, изгледа гневно Дънлап и удари с чукчето си.

Джаки Бел и Ерол Маклийш напуснаха съдебната зала, без да разменят нито дума с никого, и се запътиха право към колата. Отидоха в къща на няколко километра от града и обядваха с нейната най-близка приятелка от времето, когато бе живяла в Клантън. Майра беше източник на клюки и информация кой какво казал в църквата и в града и никак не харесваше новия свещеник, заместника на Декстър. Малцина в църквата го харесваха и тя разполагаше със списък от оплаквания. Истината беше, че Декстър липсваше на всички дори сега, почти две години след смъртта му.

Майра не харесваше и Ерол Маклийш. Очите му шареха, ръкостискането му беше меко и успяваше неусетно да манипулира Джаки. Макар да беше адвокат, да притежаваше имоти и да се перчеше, че има пари, Майра подозираше, че истинската му цел са приятелката й и онова, което тя ще успее да измъкне от семейство Банинг.

Той имаше прекалено силно влияние над Джаки, която според нея още не се беше съвзела напълно от трагедията. Майра сподели тревогата си с жените от църквата — поверително, разбира се. Вече се носеха слухове, че Джаки е хвърлила око на земята и къщата на Банинг и че всъщност Маклийш ще контролира нещата.

От източник в хотел „Бедфорд“ узнаха, че двамата са се настанили в една стая като господин и госпожа Маклийш, макар Джаки да уверяваше Майра, че не възнамерява да се омъжва.

Ерген и вдовица в хотелска стая в центъра на Клантън! И то вдовица на свещеник, на техния пастор.